вторник, 11 октомври 2016 г.

Влияе ли Фед на политиката?

Кенет Рогоф*

При своя първи пряк дебат с опонента си Хилари Клинтън, кандидатът за президент на републиканците Доналд Тръмп наблегна на убеждението си, че председателят на Федералния резерв на Съединените щати Джанет Йелън е политически мотивирана. Фед, казва Тръмп. използва свръхдоза монетарни стимули, за да накара избирателите да вярват, че икономическото възстановяване е на хоризонта.

Това не е напълно лишено от разум изказване, но аз не го виждам по този начин. Ако Йелън е толкова решителна в запазването на лихвите дълбоко замразени, защо в последните месеци се опитва да говори за дългосрочните лихви, настоявайки че Фед е възможно да вдигне лихвите по-бързо от очакванията на пазарите?

Централните банкери разбира се знаят как да помогнат на претендентите преди изборите, като позволят на инфлацията да се вдигне и като съхранят бума на заетостта. По време на президентската кампания за преизбиране на Никсън през 1972, той строго смъмри тогавашния председател на Фед Артър Бърнс заради нуждата от напомпване на икономиката, в опит да победи демократическия си съперник Джордж Макгавърн. Никсън победи категорично, а политиките на Бърнс помогнаха за преодоляването на глобалната инфлация от 1970-те и спомогнаха за разпадането на следвоенната система на фиксирани валутни курсове. Дългосрочните ефекти обаче бяха катастрофални.

Дали Йелън също ще си позволи да се върне към лошите стари практики от 1970-те, когато инфлацията достига двуцифрени размери? Въпреки че не е трудно да си представим, че Йелън гледа също толкова  пренебрежително на Тръмп, колкото той гледа на нея, повечето наблюдатели не виждат сигнали за скорошна инфлация.

Вярно, някои хора все още държат на мнението си, че ако Фед бързо не вдигне лихвите и не обуздае паричното предлагане, икономиката на Съединените щати ще тръгне по пътя на Зимбабве (където инфлацията далеч надмина 25000% в края на 2008). Но доводът, че балансовата експанзия на Фед ще се превърне във висока инфлация се оказа колосално погрешен през последните шест години. Инфлацията в Съединените щати си остана под целевата и, дори днес, доходността по дълговете отразява дълбокия скептицизъм относно това, дали Фед има волята или капацитета да поддържа растежа на цените в официално поставената цел от 2% за дълго време.

Всъщност, онези централни банки, които опитаха преждевременно увеличение на лихвите, в това число ЕЦБ и Шведската централна банка, бяха принудени да обърнат курса, а Фед иска да избегне тази участ. Американската икономика се представя доста по-добре днес и моментът за още едно увеличение на лихвите изглежда е наближил.

Но да заключим, че едно незабавно започване на по-нататъшно покачване е безумство е нелепо. Всъщност все още има глобален натиск надолу върху лихвите, като ЕЦБ и Японската централна банка са силно ангажирани с улесненията, както разбира се и други по-малки централни банки. Фед вече позволява известно затягане без да търси продължение и оставя долара да поскъпне.

Ако трябва да бъдем честни, централните банки не са имунизирани срещу манипулациите, а устояването на политическия натиск е една безкрайна битка. По време на финансовата криза монетарните власти бяха призовавани да използват временни спешни правомощия, в това число масирани покупки на правителствени и частни задължения. За повечето, в това число и за Фед, все още не се вижда изход, а това може да направи проблема с политическата изолация по-труден, с или без избори.

Някои вярват, че единственото спасение е връщането към ерата на златния стандарт от края на 1800-те, когато правителствата са фиксирали цените на своите валути към златото, оставяйки малки пространства за политическа намеса. За нещастие, златните пари изглеждат изненадващо – или може би напълно – пренебрегвани при хроничните финансови кризи и дълбоките рецесии от онези времена. В края на краищата златният стандарт се срина, след като правителствата бяха принудени да го изоставят по време на Първата световна война, а след това никога не успя напълно да си върне общественото доверие.

Някои футуролози сочат частните криптовалути като Биткойна за бъдещето на парите, твърдейки че те напълно ще изкарат от уравнението политиците. но и това е доста наивно. Правителствата вече са способни да блокират криптовалутите намиращи се в обращение в реалната икономика като ограничават банковия им достъп, като налагат данъчни закони и като ограничават възможностите на търговците на дребно да ги използват. (И както обяснявам в новата си книга „Проклятието на кеша”, Биткойна едва ли може да бъде дългосрочна замяна на банкнотите с голяма деноминация.)

Да, блокчейн технологията е много вълнуваща и вероятно ще има много приложения в банкирането, финансите и в цялата икономика.  Но тя не е гаранция срещу политическото влияние върху инфлацията. В дългата история на валутите, от монетите до идването на хартиените пари, частният сектор може и да внася нововъведение, но в края на краищата публичният сектор има контрола. Все пак последната дума винаги ще е под контрола на правителствата.

Иронията е, че най-добрият начин да отървем централните банки от политическия натиск, би бил като разширим правомощията й позволявайки ефективно използване на политиките на отрицателни лихви, макар това да отнеме доста време. В същото време Фед и останалите централни банки ще трябва да продължат да жонглират, което обаче ще ги остави особено уязвими към външен натиск. За щастие, Фед точно сега има председател, който има способностите и волята да се изправи срещу него.


*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.

Няма коментари:

Публикуване на коментар