сряда, 26 октомври 2016 г.

Токсична политика или по-добра икономика

Мохамед Ел-Ериан*

Отношенията между политика и икономика се променят. Политиците в напредналите страни са вкопчени в странни, често отровни конфликти, вместо да действат за постигане на икономически консенсус по отношение на това как да се измъкнем от продължителния период на слаб и неравномерен растеж. Тази тенденция трябва да бъде обърната, преди тя да отслаби структурата на напредналия свят и да повлече след себе си възникващите икономики.

Очевидно е, че политическите противоборства не са нещо ново. Но доскоро очакванията бяха, че ако професионалните икономисти постигнат технократски консенсус по даден подход за решаването на проблемите, политическите лидери трябва да слушат. Дори когато по-радикалните политически партии се опитаха да прокарат различен дневен ред, влиятелни сили – независимо дали морално въздействие от правителствата на Г-7, частните капиталови пазари или условно свързани с МВФ и Световната банка – почти винаги гарантираха, че консенсусният подход в края на краищата ще спечели.

През 1990-те и 2000-те например, т.нар. Вашингтонски консенсус доминираше процеса на взимане на политически решения в по-голямата част от света, като всички, започвайки от Съединените щати и стигайки до множество от възникващите икономики, възприеха либералзацията на търговията, приватизацията, по-голямата употреба на ценовите механизми, дерегулацията на финансовия сектор и фискалните и монетарни реформи като основа за икономиката на предлагането. Възприемането на Вашингтонския консенсус от страна на мултилатералните институции усили въздействието му, помагайки за движението напред към разширяване на процеса на икономическа и финансова глобализация.

Следващите правителства – особено онези водени от нетрадиционни движения, които дойдоха на власт на гърба на вътрешните затруднения и огорчение от основните партии – понякога изразяват несъгласие с уместността и приложимостта на Вашингтонския консенсус. Но както показа бразилският президент Луис Инасио Лула да Силва с прочутото си завъртане през 2002, този консенсус както изглежда взе връх. И той продължава да оказва силно влияние, след като преди почти две години гръцкият министър-председател Алексис Ципрас направи забележителен обратен завой.

Но след години на необикновено бавен и поразително неприобщаващ растеж, консенсусът беше разрушен. Гражданите в напредналите икономики са разгневени на „елита” – в това число на икономическите „експерти”, основните политически лидери и доминиращите многонационални компании – които те все повече обвиняват за своите икономически затруднения.

Анти-елитарните движения и личности яхната тази гневна вълна, използвайки подстрекателска и дори войнствена реторика за печелене на подкрепа. На тях дори не им се налага да печелят избори, за да прекъснат механизма за взаимодействие между икономика и политика. Обединеното кралство изпита това на гърба си през юни с вота за „Брекзит” – решение, което отправи пряко предизвикателство към широкия икономически консенсус, че оставането в рамките на ЕС е от изключителен интерес за Британия.

Референдумът се случи по една проста причина: през 2013 тогавашният министър-председател Дейвид Камерън, се уплаши, че няма да успее да осигури достатъчна електорална база на своята Консервативна партия на общите избори същата година. Затова той започна да ухажва евроскептичните гласоподаватели с обещанието за референдум. Какъв е източникът за страховете на Камерън? Политическият трус причинен от Партията за независимост на Обединеното кралство – една анти-елитарна партия, която спечели едва едно място в Парламента и в следствие на това се оказа без лидер и в пълен хаос.

Сега изглежда шлюзовете са отворени. На последната годишна конференция на Консервативната партия, речите на министър-председателя Тереза Мей и на членове на кабинета й разкриха намерение за „твърд Брекзит”, което означава прекратяване на търговските споразумения, служили добре на икономиката. В речите имаше и атаки срещу „международните елити”, и критики към политиките на Централната английска банка, които бяха инструмент за стабилизиране на британската икономика непосредствено след референдума, което даде на новоизбраното правителство на Мей време за изработване на цялостна и последователна стратегия за „Брекзит”.

Няколко други напреднали икономики също изпитват подобни политически проблеми. В Германия изненадващо доброто представяне на крайнодясната Алтернатива за Германия на последните регионални избори, предизвика промяна на поведението на управляващите.

В Съединените щати дори и президентската кампания на Доналд Тръмп да не успее да върне републиканците в Белия дом (което е все по-вероятно, предвид факта, особено след последните развития на крайно необичайната му кампания, че много републикански лидери се отдръпват от партийната номинация), кандидатурата му най-вероятно ще остави ярка следа в американската политика. Ако не бъде добре организиран и направляван, италианският конституционен референдум през декември – рискован ход на министър-председателя Матео Ренци в опит да затвърди подкрепата си – ще предизвика обратен ефект, точно както стана и с референдума на Камерън, причинявайки политически сътресения и подкопавайки ефективните действия за преодоляването на икономическите предизвикателства пред страната.

Няма грешка; твърдите и заслужаващи доверие политически възможности са налице. След години на посредствено икономическо представяне, съществува широко съгласие, че отдръпването от силната зависимост от неконвенционалната монетарна политика е крайно необходимо. Както управляващият директор на МВФ Кристин Лагард отбеляза, „централните банки не могат да бъдат единственият играч на терена”.

И все пак те са. Както твърдя в коментара си „Единственият играч на терена”, публикуван през януари, страните се нуждаят от по-цялостен политически подход, прокарвайки прорастежни структурни реформи, по-балансирано управление на търсенето (включващо увеличаване на фискалните разходи за инфраструктура) и подобрена презгранична политическа координация и архитектура. Има също така нужда, подчертана от продължаващата криза в Гърция, от решаване на проблема със свръхзадлъжнялостта, която би оказала унищожително влияние, простиращо се доста отвъд непосредствените вреди.

Търсенето на нов консенсус от тази гледна точка е добра новина. Но в настоящата политическа атмосфера, превръщането на този консенсус в действие става доста бавно, в най-добрия случай. Проблемът е, че, при лошите политики пречещи на добрата икономика, народният гняв и раздразнение ще нарастват, правейки политиката още по-токсична. Да се надяваме, че скоро ще се появи просветено политическо лидерство, което да върне нещата в нормалното им русло, преди недвусмислените сигнали за икономическа и финансова криза да накарат политиците да се хвърлят да минимизират щетите.


*Мохамед Ел-Ериан е главен икономически съветник на Алианц груп и член на нейната Международна изпълнителна комисия. Председател е на Съвета за глобално развитие към президента на Съединените щати Барак Обама. Преди това е бил изпълнителен директор и главен инвестиционен съветник на PIMCO. Определен е за един от 100-те глобални мислители на 2009, 2010, 2011 и 2012 на списание „Форин полиси”.

Няма коментари:

Публикуване на коментар