Нобеловата икономика срещу социалдемокрацията

Авнер Офер*

От елитите, които управляват съвременното общество, само икономистите си имат Нобелова награда, чиито последни носители, Оливър Харт и Бент Холстрьом, съвсем наскоро бяха обявени. Каквато и да е причината за уникалното положение на икономистите, ореолът вървящ с наградата може – а и често го прави – да оправдава политики вредящи на обществения интерес, например като създава неравенство и прави по-вероятни финансовите кризи.

Но икономиката не владее цялото поле. Една различна гледна точка за света води до разпределение на около 30% от БВП – обезщетения за безработица, здравни осигуровки, образование и пенсии – в повечето напреднали икономики. Този поглед върху това как обществото трябва да бъде управлявано – социалната демокрация – не е просто политическа ориентация, той е също така и метод на управление.

Класическата икономика предполага, че обществото е движено от себични индивиди разменящи на пазара, чиито избори се регулират ефикасно от „невидимата ръка”. Но тази доктрина няма стабилни основи нито в теорията, нито в практиката: предпоставките й са нереалистични, моделите, които подкрепя, са непоследователни, а предвижданията й често са погрешни.

Нобеловата награда за икономика е учредна от Шведската централна банка, „Риксбанк”, през 1968. Времето не е случайно избрано. Новата награда изниква покрай продължителния конфликт между интересите на по-заможните от стабилните цени и интересите на всички останали от намаляването на несигурността чрез данъчно облагане, социални инвестиции и помощи. Кралската шведска академия на науките връчва наградата, но Швеция също така е и напреднала социалдемократична държава.

През 1950-те и 1960-те, „Риксбанк” се сблъсква с шведското правителство по въпроса за управлението на кредита. Правителствата дават приоритет на заетостта и жилищното строителство. „Риксбанк”, водена от самоуверения управител Пер Йосбринг, се тревожил за инфлацията. Като разплата за ограниченията върху властта й, „Риксбанк” в края на краищата учредява Нобелова награда за икономика като суетен проект по случай своята тристагодишнина.

Вътре в Академията на науките, една група икономисти от център-дясното са овладели процеса по подбор на носителите на наградата. Лауреатите обхващат изключителни примери за икономически познания. Анализът на тяхното влияние, вкусове и наклонности показва, че Нобеловия комитет запазва критерия за справедливост при строгия баланс между дясно и ляво, формалисти и емпирици, Чикагска школа и Кейнсианци. Но нашето изследване показва също така, че професионалните икономисти като цяло са привърженици на лявото.

Властелинът на наградата  е икономистът от Стокхолмския университет Асар Линдбек, който се отрича от социалдемокрацията. През 1970-те и 1980-те Линдбек се намесва в шведските избори обръщайки макроикономическата теория срещу социалдемокрацията и предупреждава, че високите данъци и пълната заетост водят до катастрофа. Намесата му отклонява вниманието от гибелната политическа грешка направена по това време: дерегулацията на кредита, което довежда до дълбока финансова криза през 1990-те и прокарва пътя на глобалната криза, избухнала през 2008.

Загрижеността на Линдбек е същата като тази на МВФ и на Финансовото министерство на Съединените щати. Настойчивостта на основни действащи лица за приватизация, дерегулация и либерализация на капиталовите пазари и търговията – т.нар. Вашингтонски консенсус – обогатява бизнеса и финансовите елити, води до остри кризи и подкопава растежа във възникващите икономики.

На Запад приоритетите хармонизирани с индивидуалистичните егоистични норми в основата на Вашингтонския консенсус създават плодородна почва за процъфтяване на корупцията, неравенството и недоверието към управляващите елити – непредвидени последици от рационалния избор и първенството на индивида. С появата в напредналите икономики на безредици, които преди се свързваха единствено с развиващите се страни, шведският политолог Бо Ротстейн се обръща към Академията на науките  (на която е член) с призив за премахване на Нобеловата награда за икономика, докато не бъдат преодолени тези последици.

Социалдеморкацията не е  толкова задълбочено изучена в икономическите си аспекти. Тя представлява набор от политики, които са извънредно успешни при притискането до стената на икономическата несигурност. Въпреки, че е подложена на безмилостни атаки от десетилетия, тя си остава необходимост при осигуряването на обществени блага, които пазарите не могат да предоставят ефективно, безпристрастно или  в достатъчни количества. Но липсата на формална интелектуална подкрепа означава, че дори определящите се като социалдемократически партии не разбират напълно как точно работи социалдемокрацията.

За разлика от пазарите, които възнаграждават богатите и успелите, социалдемокрацията се основава на принципа на равенството на гражданите. Това създава усещане за „уравниловъчно” социално третиране, но съществуват много начини този ефект да бъде ограничен. Понеже икономиката е непреодолима, а социалдемокрацията е необходима, двете доктрини се променят, за да се напаснат една към друга, което не означава, че  бракът им е най-щастливия.

Както при много нещастни бракове, разводът не е възможен изход. Много икономисти отговарят на провалите на основните доктрини на дисциплините си като пристъпват към емпирични изследвания. Но за да е валиден резултата, трябва да се жертва главното: произволните контролирани проби под формата на вътрешни експерименти не могат да заменят теоретичните постановки на социалното благо. Правилният начин да си признаем това е като подбираме по-внимателно получателите на Нобелова награда.

*Авнер Офер е почетен професор по история на икономиката в Oxford University, преподавател в  All Souls College и член на Британската академия на науките.