четвъртък, 13 октомври 2016 г.

Когато глобализацията изяжда децата си

Харолд Джеймс*

Доказателствата, че глобализацията тръгва в обратна посока се множат: търговските и международните капиталови потоци са почти пресъхнали, а миграцията е все по-ограничена. Тези тенденции се засилиха заради последиците от финансовата криза от 2008, затова не могат да бъдат винени за новата популистка вълна срещу глобализацията. Вместо това източниците им могат да бъдат проследени до неуспеха на националните власти да възприемат сериозно логиката на глобализацията.

В година, в която Обединеното кралство гласува за „Брекзит” от ЕС, а републиканците в Съединените щати избраха Доналд Тръмп за свой президентски кандидат, анти-глобализационният популизъм изглежда вездесъщ. Но макар да е съблазнително да мислим популизма като причина за глобалните икономически неволи, движението засега има само ограничен политически успех.

Все пак световната икономика не е в това състояние понеже Полша и Унгария са с популистки десни правителства, заели се с връщането на националния суверенитет.  Левият популизъм, от своя страна, също няма с какво толкова да се похвали: Фидел Кастро гасне в Куба, Аржентина се възстановява от катастрофалните управленски неумения по време на президентството на Нестор Кирхнер и Кристина Фернандес де Кирхнер, а икономиката на Венецуела имплодира по време на президентстването на Николас Мадуро.

Глобализацията е обкръжена отчасти заради решението взето от правителства покровителствани от един отворен международен ред. Но по-важното е, че тя пострада в резултат на съдебното и квази съдебното решение да се налагат огромни финансови наказания на чуждестранните корпорации.

Съдебните действия срещу мултинационалните корпорации днес обтягат трансатлантическите отношения. В Европа ЕК се е захванала със задачата да използва антитръстовото законодателство срещу Майкрософт и Гугъл. Дали процесите са за злоупотреба с конкурентни предимства от страна на американските компании или за налагане от страна на ЕС на технологични политики и популяризиране на вътрешни алтернативи на американските компании, зависи от интересите.

По същия начин Съединените щати могат да предприемат действия и го правят срещу европейски компании. След като ЕС обяви, че ще иска от Епъл да върне 13 млрд. евро от укрити данъци, за които се твърди, че са били незаконно снижени от ирландското правителство, Съединените щати удариха Дойче банк, една германска компания, карайки я да плати 14 млрд. долара, за да уреди претенции свързани с нейните ипотечни книжа отпреди катастрофата от 2008.

Някои биха погледнали на тези наказания като на ефективен отговор в свят, в който мултинационалните компании са станали много умели в избягването на своите данъчни задължения. Проблемът е, че, за разлика от нормалните данъци, глобите на компаниите не са предвидими и лесни за събиране, и трябва да бъдат спазарявани и събирани според случая. Тези спорове често се политизират и налагат намеса на най-високо правителствено ниво.

Какво е основанието за тези глоби? Разбира се, Дойче банк и други европейски икони като Фолксваген и Бритиш петролиъм би трябвало да отговарят за, съответно, престъплението при продажбата на книжа гарантирани с ипотеки, за систематичното манипулиране на тестовете за въглеродни емисии и за замърсяването на Мексиканския залив. Но макар чуждите компании да могат да си позволят да действат по-агресивно при завладяването на пазарни дялове в нови пазари, те очевидно не са единствените нарушители, както ясно показа гневната вълна срещу банките и американските корпорации след финансовата криза.

Една от разликите е, че е по-лесно за местните компании да кажат на правителствата си колко са необходими, колко работни места създават и колко много търговци и подизпълнители наемат и  прочие. Местните  компании имат предимството да играят на свой терен, когато лобират за избягването или намаляването на наказанията. През 2014 например Ситигруп убеди американското правителство да намали наполовина глобата, което  е почти равно на размера на глобата за Дойче банк за същите ипотечни злоупотреби.

По този начин, лобирането на местните компании често води до нещо близко до регулаторно пленяване, при което правителството защитава националните корпоративни интереси. Нарастващите обществени подозрения към корпорациите тогава се фокусират по-пряко върху чуждестранните фирми.

Американските и европейските съдебни власти са един източник на този нов национализъм. Друг източник са институциите отговорни за международната търговия, особено когато в играта се намесват новите технологии.

Голяма част от фундаменталните технологични пробиви през последния век са в резултат на огромните правителствени разходи за изследвания и развитие, които не биха били по джоба на никоя частна фирма. Американското технологично превъзходство след Втората световна война е пряк резултат от нейната военно-индустриална мобилизация в годините на Студената война, което води до развитие на сателитната технология, както и това, което в последствие се превръща в интернет.

Пряката държавна подкрепа за високотехнологичните компании често противоречи на международните търговски правила създадени да насърчават неутралитета и да изравняват условията на терена. Например Световната търговска организация (СТО) наскоро постанови, че Еърбъс, една изцяло европейска компания, е получила държавна помощ  в нарушение на правилата на СТО. Според СТО успешният нов модел на Еърбъс „Еърбъс А350” е пуснат на пазара единствено заради „преките и непреки ефекти” от дългосрочната правителствена подкрепа.

Полемиките около Еърбъс се точат от десетилетия, като европейците твърдят, че Боинг, изцяло американска компания, е жива само заради своя статут на военен доставчик за американската армия. Всъщност тази лобистка надпревара често е състезание към дъното, а чуждестранните компании са принуждавани да откриват местни представителства, чрез които да могат да убедят политиците, че те подпомагат местната икономика, също както родните им компании.

Пазарните икономики не могат да действат, когато установените от тях правила са прилагани както дойде, което се случва когато националните и международните регулатори се превърнат в адвокати на местните предприятия и врагове за чуждестранния бизнес. Този проблем не е резултат от популисткия бунт, но популистите на власт определено няма да го решат.


*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европейския университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа история на Германия и по история на глобализацията.

Няма коментари:

Публикуване на коментар