вторник, 1 март 2016 г.

Общата теория на Кейнс стана на 80

Робърт Скиделски*

През 1935 Джон Мейнард Кейнс пише на Джордж Бърнард Шоу: „Вярвам, че пиша книга за икономическата теория, която напълно ще революционизира – предполагам не изведнъж, а в рамките на следващите десет години – начинът, по който светът мисли своите икономически проблеми”. И в действителност основният труд на Кейнс „Обща теория на заетостта, лихвите и парите”, публикувана през февруари 1936, преобрази икономиките и икономическото мислене в политиката. Издържа ли на критика все още теорията на Кейнс осемдесет години по-късно?

Два елемента от наследството на Кейнс са сигурни. Първо, Кейнс измисля макроикономиката – общата теория на производството. Той нарича теорията си „обща”, за да я разграничи от предкейнсианските теории, които възприемали едно уникално ниво на производство – при пълна заетост.

За да покаже как икономиката би могла да остане застинала в едно равновесие на „непълната заетост” Кейнс отправя предизвикателство на основната идея на ортодоксалната икономика от онези дни: че пазарите на всички суровини, а и на труда, са спонтанно определящи за цените. И това негово предизвикателство предполага ново измерение на политическото действие. Правителствата трябва да влязат в дефицит, за да поддържат пълна заетост.

Уравнението, което подкрепя „общата теория” на Кейнс все още влиза в учебниците по икономика и оформя макроикономическата политика. Дори онези, които настояват, че пазарните икономики гравитират около пълната заетост са принудени да аргументират тезите си съгласно рамката създадена от Кейнс. Централните банкери приспособяват лихвените равнища, така че да осигурят баланса между съвкупното търсене и предлагане, понеже, благодарение на Кейнс, е добре известно, че равновесието не се появява от само себе си.

Второто голямо наследство на Кейнс е възгледът, че правителствата могат и трябва да предотвратяват депресии. Широкото приемане на този възглед може да се забележи в разликите между  твърдия политически отговор на срива от 2008-2009 и пасивната реакция на Голямата депресия от 1929-1932. Както носителя на Нобелова награда Робърт Лукас, и опонент на Кейнс, казва през 2008: „Предполагам, че дълбоко в душата си всеки е кейнсианец”.

Казано по друг начин, теорията на Кейнс за равновесието на „непълната заетост” вече не е възприемана от повечето икономисти и политици. Глобалната финансова криза от 2008 го подкрепя. Сривът дискредитира по-крайната версия на оптимално приспособяващата се икономика, но не възстанови влиянието на кейнсианския подход.

Разбира се, кейнсианските мерки спряха хлъзгането надолу на глобалната икономика. Но те също така натовариха правителствата с огромни дефицити, които бързо се оказаха пречка пред възстановяването, обратното на това, което Кейнс мислеше. При все още високата безработица, правителствата се върнаха към предкейнсианската ортодоксалност, с орязване на разходите за намаляването на своите дефицити, довело до забавяне на икономическото възстановяване.

Съществуват три основни причини за този регрес. Първо, вярата в прочистващата сила на пазара на труда за цените в една капиталистическа икономика никога не бе изцяло преодоляна. Затова повечето икономисти разглеждаха продължителната безработица като извънредно обстоятелство, което изниква само в тежки времена и определено не е нормалното състояние на пазарните икономики. Отхвърлянето на кейнсианското понятие за радикална несигурност лежи в сърцето на това връщане към предкейсианското мислене.

Второ, поствоенните кейнсиански политики на „управление на предлагането”, довели до продължителния бум след 1945 и завършили с инфлационните затруднения в края на 1960-те. Предупреждавайки за влошаване на данните за инфлацията и безработицата, кейнсианските политици се опитват да задържат бума чрез политики на дохода, контролирайки разходите за заплати чрез сключване на национално споразумение с профсъюзите.

Политиката по доходите беше използвана в много страни между 1960-те и края на 1970-те. В най-добрия случай тя имаше временен успех, но политиките винаги се проваляха. Милтън Фридман предвиди причините, които се превръщат в нарастващо разочарование от заплатите и ценовия контрол, и които препотвърждават предкейнсианския възглед за това как пазарните икономики работят. Инфлацията, казва Фридман, се случва заради опитите на кейнсианските правителства да свалят принудително безработицата под „естествените” й нива. Ключът към възстановяването на стабилните цени е отказът от задължението за постигане на пълна заетост, обезсилването на профсъюзите и дерегулацията на финансовата система.

И така старите истини се възраждат. Целта за пълна заетост е заменена от инфлационна цел, а безработицата е оставена да намери „естествените” си нива, независимо дали ги има. С тези погрешни навигационни инструменти политиците заплават с пълен напред към айсберга от 2008.

Последната причина за кейсианското залитане към десния идеологически борд започва с британския министър-председател Маргарет Тачър и американския президент Роналд Рейгън. Това залитане се дължи не толкова на отхвърлянето на кейнсианската политика, колкото на враждебността към голямата държава, появила се след Втората световна война. Кейнсианската фискална политика е подложена на кръстосан огън, с всички десни аргументи, определящи я като израз на „прекомерната” правителствена намеса в икономиката.

Двете последни размишления подсказват възобновената, ако не и по-сдържана, роля на кейнсианските икономисти. Един дори по-голям шок за предкризисната ортодоксия от самия срив, беше разбулването на корупционната сила на финансовата система и размерът до който следкризисните правителства позволиха политиките им да бъдат ръководени от банкерите. Контролът на финансовите пазари в интерес на пълната заетост и социалната справедливост лежи точно в кейнсианската традиция.

Второ, за новото поколение икономисти, значението на Кейнс може да се окаже не толкова в неговите специфични мерки за справяне с безработицата, колкото в критицизма му към професията, моделирана на базата на нереални предположения. Студентите по икономика са готови да избягат от опростения свят на оптимизиращите икономически агенти към такъв на напълно завършените човешки същества, със своята история, култура и институции, които откриват в кейнсианската икономика присъщата й състрадателност. По тази причина очаквам Кейнс да си остане все така актуален през следващите 20 години, на 100-годишнината от „Общата теория”, че и след това.


*Робърт Скиделски е почетен професор по политическа икономия в Университета на Уоруик и член на Британската академия по история и икономика. Член е също така и на британската Камара на лордовете. Автор е на тритомната биография на Джон Мейнард Кейнс. Робърт Скиделски започва политическата си кариера в Лейбъристката партия, след това става говорител на Консервативната партия по финансовите въпроси и е изключен от там след като открито се противопоставя на намесата на НАТО в Косово през 1999 година.

Няма коментари:

Публикуване на коментар