сряда, 16 март 2016 г.

Посланието на Доналд Тръмп

Джоузеф Най*

Водачеството на Доналд Тръмп в надпреварата за номинацията на Републиканската партия като неин кандидат за президент през ноември е смайващо. Елитът на републиканците се страхува, че той няма да успее да победи Хилари Клинтън, най-вероятната номинация на демократите. Но някои наблюдатели се тревожат повече за възможността Тръмп да стане президент. Някои дори виждат Тръмп като потенциален американски Мусолини.

Каквито и да са проблемите ни, Съединените щати днес не са като Италия през 1922. Конституционните механизми за проверки и баланси, в едно с безпристрастната съдебна система, са способни да ограничат дори и един риалити ТВ шоумен. Истинската опасност не е, че Тръмп ще направи онова, което казва, ако стигне до Белия дом, а от нанесените вреди от това, което казва опитвайки се да стигне до там.

Лидерите се оценяват не само по ефективността от своите решения, но също така и по тона, който задават на своите последователи. Повечето лидери получават подкрепа чрез упование на съществуващите сред различните групи идентичност и солидарност. Но великите лидери отварят света пред своите последователи далеч отвъд непосредствените им общности.

След Втората световна война, по време на която Германия завладява Франция за трети път в рамките на 70 години, френският лидер Жан Моне решава, че отмъщението срещу победена Германия би довело до още една трагедия. Вместо това той съставя план за постепенно развитие на институции, които да създадат Европейския съюз, помагащ да се направи поредна война немислима.

Или, ако вземем друг пример за велико лидерство, Нелсън Мандела лесно би могъл да избере да определи неговата общност като черни южноафриканци и да търси отмъщение за десетилетната несправедливост на апартейда и за собственото си затворничество. Вместо това той работи неуморно с думи и дела за разпространяване на идентичността на своите последователи.

В един невероятен символичен жест той се появява на ръгби мач носейки фланелката на южноафриканските газели, отбор който в миналото символизира бялото превъзходство в Южна Африка. Обратно на усилията на Мандела да научи последователите си да разширяват светогледа си, е подходът приет от Робърт Мугабе в съседно Зимбабве. За разлика от Мандела, Мугабе използва гнева от колониалната епоха, за да получи подкрепа и сега разчита на сила за оставане на власт.

В днешните Съединени щати, където икономиката расте, а нивата на безработицата са на нищожните 4,9%, мнозина се чувстват изключени от просперитета на страната. Мнозина обвиняват за нарасналото неравенство през последните няколко десетилетия по-скоро чужденците, отколкото технологиите и е лесно да се намерят противници на имиграцията и глобализацията. В допълнение на икономическия популизъм едно значително малцинство от населението се чувства застрашено от културните промени свързани с расата, културата и етноса, макар голяма част от това да не е нищо ново.

Следващият президент ще трябва да приучи американците как да живеят с процесите на глобализацията, които мнозина възприемат като заплаха. Националните идентичности са въобразени общности, в смисъл че шепа хора имат общи преживявания с останалите членове. В предишните един два века, националните държави са били въобразени общности, за които хората е трябвало да умират, а повечето лидери са били отговорни пред нацията. Това е неизбежно, но не е достатъчно в един глобализиран свят.

В един свят на глобализацията много хора принадлежат към много въобразени общности – местни, регионални, национални, космополитни – които се застъпват удържани от интернет и евтините пътувания. Диаспорите днес са свързани отвъд националните граници. Професионални групи като адвокатите са си определили транснационални стандарти. Активистки групи, от природозащитници до терористи, също са свързани отвъд границите. Суверенитета вече не е онзи абсолют, който някога е бил.

Бившият президент Бил Клинтън каза, че съжалява за неуспеха си да отговори подобаващо на геноцида в Руанда през 1994, макар да не е бил сам. Клинтън опита да изпрати войски, но срещна ожесточена съпротива от Конгреса. Добрите лидери днес често са притиснати между собствените си космополитни влечения и по-традиционните си задължения към хората, които са ги избрали – както откри германският канцлер Ангела Меркел след смелото си лидерско решение на бежанската криза от миналото лято.

В един свят, в който хората са организирани основно в национални общности, чистите космополитни идеали са нереалистични. Разбираме това през широката съпротива на приемането на имигранти. За лидерите да кажат, че имат задължението да изравнят доходите глобално, не е разумна отговорност, но да кажат, че трябва да бъде направено повече за намаляване на бедността и да се помогне на хората в нужда, може да се окаже полезно за разширяване на кръгозора на своите последователи.

Думите имат значение. Както философът Кваме Антъни Аппиа отбелязва, „Това, че си заявил, че няма да убиваш не значи, че няма да убиваш. Честта на баща ти и честта на майка ти позволяват градация.” Същото е истина и за космополитизма противопоставен на локализма.

Когато светът наблюдава американските президентски кандидати сблъскващи се по въпросите на протекционизма, имиграцията, глобалното обществено здраве, климатичните промени и международното сътрудничество, трябва да се запитаме какъв аспект на американската идентичност застъпват и дали разширяват кръгозора на своите последователи. Разширяват ли американското чувство за идентичност или просто преследват личните си интереси?

Намерението на Тръмп да попречи на мюсюлманите да влизат в Съединените щати и искането му Мексико да плати за стената спираща миграцията е малко вероятно да преминат конституционните или политическите ограничения, ако бъде избран за президент. И пак, много от предложенията му не са политики създадени да бъдат изпълнени, а са слогани насочени към тесногръдите, популистки настроени сегменти от населението.

Предвид липсата на здраво идейно ядро и репутацията му на „изкусен в сделките”, Тръмп би могъл да се окаже един прагматичен президент, въпреки нарцисизма си. Но добрите лидери са тези, които ни помагат да разберем кои сме. От тази гледна точка Тръмп вече се е провалил.

*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

Няма коментари:

Публикуване на коментар