Джоузеф Стиглиц*
Електоралните нагласи от двете страни на Атлантика показват
нещо интересно. Младите хора гласуват по съвършено различен начин от
възрастните. Голямото различие изглежда е разкрито и се базира не толкова на доходите,
образованието или пола, а по-скоро на поколението гласоподаватели.
Има си точна причина за това различие. Животът на двете
групи – стари и млади – който те понастоящем живеят, е различен. Миналото им е
различно, както и техните планове за бъдещето.
Студената война, например, е свършила преди раждането на
някои от тях, а други са още деца. Думи като социализъм нямат значението, което
са имали някога. Ако социализъм означава създаването на общество, в което
разпределението е справедливо – където хората ги е грижа за останалите хора и
за околната им среда – нека така да бъде. Да, разбира се, че има и провали в
това отношение – или преди половин век – но днешните експерименти нямат нищо
общо с тези от миналото. И така, неуспехите на опитите от миналото не ни казват
нищо за новите такива.
Възрастните американци и европейци от високата средна класа
живяха добре. Когато навлизаха в редиците на работната сила имаше добре платени
работни места, които ги очакваха. Въпросът, който задаваха беше какво искат да правят,
а не колко дълго ще се наложи да живеят със своите родители преди да си намерят
работа, помагаща им да се изнесат. Това поколение очакваше да има сигурна
работа, да встъпват в брак млади, да си купи къща – да не говорим за лятна вила
– и накрая да се пенсионира с достатъчна пенсия. Най-вече те очакваха да живеят
по-добре от своите родители.
Макар днешното старо поколение да се сблъсква с препятствия
през целия си път, в голямата си част очакванията им се изпълняват. Те могат да
спечелят повече от капиталовложенията си в собствен дом, от това което печелят
от труда си. Те със сигурност намират това за странно, но с охота приемат
подаръка на нашите спекулативни пазари и често си мислят, че са попаднали на
точното място в точното време.
Днес очакванията на младите хора, независимо дали участват в
разпределението на доходите, са обратните. Те са изправени пред несигурност за
работата през целия си живот. Повечето завършващи колеж ще си търсят работа с
месеци преди да си намерят – често само след като са били на един или два
неплатени стажа. И се смятат за късметлии, понеже техните по-бедни връстници,
някои от които са се представяли по-добре в училище, не могат да си позволят да
изкарат година или две без доходи и нямат връзките да си осигурят първоначален
стаж.
Сегашните завършили университет млади хора са обременени с
дългове и колкото по-бедни са те, толкова повече дължат. Затова никой не ги
пита каква работа предпочитат. Те просто искат каквато и да е работа, която да
им позволи да изплатят студентските си заеми, често обременили ги за 20 и
повече години. По същата причина купуването на собствен дом е далечна мечта.
Тези трудности означават, че младите хора не се замислят
много-много за пенсионирането си. А ако го правят, те се притесняват единствено
за това, колкото трябва да спестят, за да живеят един сносен живот (отвъд
скромните пенсии) и то на фона на почти постоянните свръхниски лихви.
Накратко, днешните млади хора гледат на света през лещите на
междугенерационната справедливост. Децата на високата средна класа може и да се
справят по-добре, тъй като ще наследят богатството на своите родители. Макара
да не харесват тази форма на зависимост, те не харесват повече алтернативата:
„равен старт”, при който картите сочат, че придобивките им ще са същите като на
ниската средна класа.
Това неравенство изобщо не може да бъде лесно обяснено. Не е
като тези млади хора да не са работили здраво: трудностите засягат онези, които
са прекарвали дълги часове в учене, отличаване в училище и в правене на
„правилните” неща. Чувството за социална несправедливост – провокирано от
икономическата игра – се засилва когато същите тези млади хора виждат банкерите,
които предизвикаха финансовата криза, причината за продължаващата икономическа
слабост, как получават мега бонуси, като почти никой не е понесъл отговорността
за грешките си. Мащабната измама бе извършена, но някакси се оказа, че
извършителят е неизвестен. Политическите елити обещаха, че „реформите” ще
донесат безпрецедентен просперитет. И наистина го направиха, но за онзи 1% на
върха. Всички останали, в това число и младите, получиха безпрецедентна
несигурност.
Трите реалности – социална несправедливост в безпрецедентни
мащаби, огромно неравенство и загуба на доверие в елитите – определят сегашния
ни политически момент и има защо.
Повече от същото не е отговорът. Именно поради тази причина
лявоцентристките и дясноцентристките парии в Европа губят. Америка е в особена
позиция: републиканските кандидати за президент се надпреварват по демагогия и
безумни предложения, които биха влошили нещата, а пък двамата кандидати на
демократите предлагат възможности, които – само ако минат през Конгреса – биха
направили нещата различни.
Макар реформите предлагани от Хилари Клинтън или Бърни
Сандерс бъдат да бяха приети, възможността финансовата система да мами вече доведе
до там животът да се приема за несигурен. И двамата имат предложения за дълбоки
реформи, които биха променили финансирането на висшето образование в Америка.
Но трябва да се направи повече, за да стане възможно
притежаването на жилище не само от онези, чиито родители могат да си го
позволят, както и да се направи пенсионното осигуряване достъпно, имайки предвид
капризния стоков пазар и светът с близки до нулата лихви, в който живеем.
Най-важното е, че младите няма да открият гладък път до трудовия пазар без
икономиката да започне да се представя по-добре. Зад „официалното” ниво на
безработицата в Съединените щати, от 4,9%, стои доста по-високото ниво на
скритата безработица, която държи заплатите ниски.
Няма да успеем да решим проблемите, ако не ги признаем.
Младежите ни го направиха. Те усещат липсата на междугенерационна справедливост
и са прави да се гневят заради това.
*Джоузеф Стиглиц, носител на Нобелова награда за икономика
през 2001 и на John Bates Clark Medal през 1979, е професор в Columbia
University, съпредседател на Експертната група за измерване на икономическото
представяне и социалния напредък към ОИСР, и главен икономист на Roosevelt
Institute. Бил е старши вице-президент и главен икономист на Световната банка,
и председател на Съвета на икономическите съветници към президента на
Съединените щати по време на мандата на Бил Клинтън. През 2000 основава
Инициативата за политически диалог, тинк-танк за международно развитие базиран
в Columbia University.
Няма коментари:
Публикуване на коментар