Дълг и заблуди

Робърт Шилър*

Икономистите обичат да говорят за прагове, които веднъж прескочени, са предвестник на неприятности. Обикновено има доза истина в това, което казват. Но публиката често реагира пресилено на подобно говорене. Погледнете например съотношението между дълг и брутен вътрешен продукт, което понастоящем доминира новините в Европа и Съединените щати. Понякога се казва, обикновено в едно и също изречение, че гръцкият дълг е равен на 153% от нейния годишен БВП, и че Гърция е в несъстоятелност. Съберете тези изявления със скорошните телевизионни репортажи за изчезването на гърците от улиците. И така, на какво ви прилича това?

При нас, в Съединените щати, това прилича на снимка от бъдещето, понеже публичният дълг вече е опасно близо до 100% от годишния БВП и продължава да расте. Но тази снимка може би е мъничко преувеличена в представите ни. Вероятно хората си мислят, че страната влиза в несъстоятелност когато нейният дълг надвиши 100% от БВП?

Това очевидно не е вярно. Все пак дългът (измерен в парични единици) и БВП (измерен в парични единици за определен период от време) се съотнасят за периоди от точно определено време. Няма нищо нелогично да се използва една година като единица за измерване. Една година е времето за завъртане на Земята около Слънцето, но този факт, с изключение на сезонното производство като земеделието, няма особено икономическо значение.

Какво си спомняме от уроците в училище: винаги да обръщаме специално внимание на мерните единици. Измерете с грешната мерна единица и тотално ще се объркате.

Ако икономистите не бяха закръгляли на годишна база тримесечните данни за БВП и не бяха умножавали тримесечния БВП по четири, съотношението между дълга и БВП на Гърция щеше да бъде четири пъти по-ниско от сегашното. И ако обикновено не го пакетираха в десетилетия, умножавайки тримесечните числа по 40, а не по 4, дълговата тежест на Гърция щеше да бъде 15%. От гледна точка на способността на Гърция да се разплати, подобни числа биха били по-подходящи, тъй като нямаше да се налага да си плати всички дългове за една година (ако кризата не направи невъзможно рефинансирането на настоящия дълг).

Част от гръцкия национален дълг между другото се дължи на гърците. Истината е, че в дълговата тежест печално се подценяват задълженията, които гърците имат един към друг (основно под формата на семейни задължения). Във всички исторически времена съотношението между дълга и годишния БВП (включително неофициалните задължения) значително би надхвърляло 100%.

Повечето хора не мислят за това, когато реагират на информациите за съотношението между дълг и БВП. Наистина ли са толкова глупави, че да бъркат тези съотношения? От собствен опит казвам, че наистина са, понеже дори аз, професионалният икономист, също не съм забелязвал точно тази грешка в изчисленията. Икономистите, които се придържат към моделите за рационалните очаквания в света никога няма да го признаят, но голяма част от това, което се случва на пазарите е плод на откровена глупост – или по друг начин казано,  на невнимание, на неинформираност за същественото и на преувеличение за случващото се в момента.

Това, което наистина се случва в Гърция е саморазрушителна спирала на очакванията. Нещо започва да кара инвеститорите да изпитват страх, че гръцкият дълг може да докара страната до несъстоятелност. По-слабото търсене на гръцки дълг кара цената му да пада, което означава, че лихвите по обслужването му нарастват. По-високите лихви правят рефинансирането на гръцкия дълг по-скъпо, причинявайки фискална криза, която принуждава правителството да въведе сурови мерки за съкращаване на разходите, водещи до граждански бунтове и икономически срив, които подклаждат нов инвестиционен скептицизъм за способността на Гърция да обслужва дълга си.

Тази спирала на очакванията не води до прескачането на какъвто и да е праг в съотношението дълг към БВП, освен за хората поддържащи вярата в него. Разбира се, съотношението е фактор помагащ ни да оценим рисковете от негативните очаквания, когато правителството е принудено спешно да рефинансира краткосрочния си дълг и, ако кризата доведе до повишаване на лихвите, властите ще бъдат поставени под силен натиск рано или късно да въведат строги мерки за икономии. Но съотношението само по себе си не е причина за тази спирала на очакванията.

Книгата на Кармен Райнхарт и Кенет Рогоф, излязла миналата година под заглавието „Растеж по време на дълг”, станала широко популярна заради анализа на 44 страни за 200-годишен период, разкрива че когато правителствения дълг надвиши 90% от БВП, страните започват да страдат от забавяне на растежа, губейки по около един процентен пункт на година.

Някой може и да се е заблудил мислейки че, тъй като  90% е ужасно близко до 100%, кошмарите за страните започват когато се забъркат в това. Но ако човек зачете книгата им внимателно, става ясно, че Райхард и Рогоф са избрали числото 90% произволно. Те избират, без обяснение, да разделят съотношението дълг към БВП на следните няколко категории: под 30%, между 60% и 90% и над 90%. Като в книгата се отбелязва, че растежът при всички горни категории намалява, само когато съотношението дълг към БВП нарасне над посочената последна категория.

Съществува обаче и проблемът за обратната причинно-следствена връзка. Съотношението дълг към БВП може да нарасне в страни с икономически проблеми. Ако част от причината е, че по-високото съотношение между дълга и БВП съответства на по-слаб икономически растеж, няма причина да мислим, че страните могат да избегнат по-високо съотношение и както кейнсианската теория твърди – фискалната сдържаност по-скоро би подкопала, отколкото би подпомогнала икономическото действие.

Основният проблем, с който се сблъсква светът днес е, че инвеститорите се предоверяват на съотношението дълг към БВП като индикатор и като някакъв страшен и магичен праг, затова прибързват с исканията си за налагане на програми за фискални ограничения. Те поставят условия на правителствата да орежат разходите, макар икономиките им да са все още уязвими. Домакинствата също се подплашват и орязват разходите си, а бизнеса бива разубеден, че трябва да взима заеми, за да финансира капиталовите си разходи.

Поуката е проста. Трябва да се тревожим по-малко за дълговите съотношения и праговете, и повече за неспособността ни да разпознаваме тези индикатори като изкуствени – и често неподходящ – конструкти, каквито в действителност са.

*Робърт Шилър е носител на Нобелова награда за икономика за 2013 година. Професор е по икономика в Йейлския университет и е съавтор на индекса на американските цени на имоти „Кейс-Шилър”.