понеделник, 11 май 2015 г.

Демокрация срещу растеж?

Харолд Джеймс*

Настоящата слабост на Европа разпали отново старият дебат върху формите на управление подпомагащи по-доброто икономическо представяне. Дали авторитарните режими, със способността си да налагат непопулярни решения, са по-резултатни в създаването на растеж? Или пък либералните демокрации, със своята система на взаимен контрол и властови баланси, носят по-значим материален просперитет?

Това е спор, който през последните десетилетия както изглежда беше спечелен от първите. През 80-те години икономическото представяне на Чили, по време на диктатурата на генерал Аугусто Пиночет и в Сингапур, при управлението на доброто и все пак авторитарно управление на Лий Куан Ю, беше впечатляващо. В същото време демократичните страни в индустриализирания свят се бореха с рецесия и стагнация.

В Европа се роди определението „евросклероза”. Демокрациите според политическите изследователи, бяха уязвими откъм натиск за запазване на растежа на всяка цена. Авторитарните режими – особено онези, които не се отдават на разграбване на своите страни – се оказват в по-изгодна позиция да прокарат политики осигуряващи дългосрочен икономически успех.

Тази гледна точка изгуби тежестта си с падането на Берлинската стена. Рухването на комунизма и изоставянето на централното планиране в Източна Европа доведе до нов подход в мисленето, като голяма част от гласоподавателите показаха, че са готови на временна саможертва, ако това означава да се прокарат реалистични програми за реформи без корупционен потенциал. В Латинска Америка политиците от ляво прегърнаха пазарните принципи като най-добрият начин да задоволят своите властови амбиции и да върнат растежа. През 90-те години демокрациите изглежда надделяха.

Но войната между двете форми на управление продължаваше. От началото на този век, свръхголемият растеж на Китай още веднъж ни напомни за ползите от авторитаризма.

Успехите на Китайската комунистическа партия при управлението на турбуленциите на глобалната икономическа криза със замах, привлякоха вниманието на онези, които искаха да последват примера им. Лидери като руския президент Владимир Путин, като турския президент Реджеп Таийп Ердоган, като египетския президент Абдел Фатах ас-Сиси и унгарския президент Виктор Орбан бяха убедени, че цената на икономическата стабилност понякога се плаща със загърбване на демокрацията.

Изглеждащата безкрайна криза на еврото доведе някои европейски лидери до същата позиция. В началото на кризата Жан-Клод Юнкер, настоящият председател на Европейската комисия, се прочу с изказването си, че „всички ние знаем какво да правим, но не знаем как да бъдем преизбрани, ако го направим”. През май 2010 година, европейските лидери решиха да не налагат самоцелни реформи в Гърция и призоваха Международния валутен фонд не толкова да отпуска финансови ресурси, колкото да наложи дисциплиниращ механизъм. Съвсем наскоро германският финансов министър Волфганг Шойбле оспори този подход, черпейки вдъхновение от опита, като каза, че „Франция трябва да бъде доволна, ако някой се нагърби със задачата да накара парламента” да предприеме реформи. Истината разбира се е, че авторитарните системи – независимо дали успехът им в придържането към подхода за предотвратяване на безотговорни политики е краткотраен – са неустойчиви в дългосрочен план. Липсата на отчетност неизбежно води до корупция и неефективност – проблем, с който Китай се бори в момента.

Предизвикателствата пред демокрациите е да развият механизми позволяващи им да намерят стабилни дългосрочни политически решения и да съхранят едновременно с това демократичния процес. Общественият консенсус подкрепи трудните реформи в Източна Европа през 90-те години и показа, че гласоподавателите могат да разберат и приемат промените, когато не виждат алтернатива. (От друга страна кризата в Гърция показа, че гласоподавателите ще откажат да направят жертви, ако са убедени, че има друг изход.)

Парламентарният дебат е ефективен начин за изковаване на дългосрочни приоритети, но политиците трябва да ни убедят, че необходимите решения няма да бъдат взети на коляно или да се отстъпи от тях. В годините след Голямата депресия например имаше широк консенсус в Съединените щати, че свръхнамесата на Конгреса е причина за катастрофалното увеличение на вносните мита, наложени със закона Смуут-Хоули. Според този закон търговската политика е най-добре да бъде под прякото ръководство на президента, понеже президентската администрация е по-неподатлива на електорален натиск.

По същия начин европейският дебат относно подходящата фискална рамка е най-добре да бъде решен чрез референдум, в следствие на публична дискусия върху дългосрочна и устойчива стратегия. Но изработването на решението е най-добре да бъде поверено на страните членки.

Независимо дали на европейско равнище или на равнище страни членки, властта за осигуряването на дългосрочен икономически растеж трябва да бъде ясно делегирано на агенции, които са легитимирани от демократични процедури, а не да бъдат плод на нечии приумици. Устойчивата алтернатива на демократичното взимане на решение не е в авторитаризма, а в изработването на механизми гарантиращи, че спокойните дебати няма да бъдат изместени от спешни отговори на ненадейни кризи.


 *Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европейския университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа история на Германия и по история на глобализацията.

Няма коментари:

Публикуване на коментар