вторник, 26 май 2015 г.

Тайният корпоративен преврат

Джоузеф Стиглиц*

Съединените щати и останалия свят са въвлечени в голям дебат за нови търговски споразумения. Такива сделки обикновено са наричани „споразумения за свободна търговия”; всъщност те се отнасят до търговски споразумения изработени в интерес на корпорациите, основно на тези от Съединените щати и Европейския съюз. Днес подобни сделки са представяни по-скоро като „партньорства”, каквото е Транстихоокеанското партньорство (ТТП). Но в действителност те не са партньорства между равни, понеже реално Съединените щати диктуват условията. За късмет „партньорите” на Америка проявяват все по-голяма съпротива.

Никак не е трудно да разберем защо. Тези споразумения отиват далеч отвъд търговията, управлението на инвестициите и интелектуалната собственост, като налагат фундаментални промени на законодателната, съдебната и регулаторната рамки на страните чрез заобикаляне на демократичните институции и процедури.

Може би най-несправедливата – и най-нечестна – част от такива споразумения се отнася до защитата на инвеститорите. Разбира се, инвеститорите трябва да бъдат защитавани срещу мошеническите правителства, присвояващи тяхната собственост. Но тази защита не се отнася до подобни случаи. През последните десетилетия е имало съвсем малко случаи на  присвоявания и инвеститорите, които искат да се защитят, могат да го направят чрез застраховане в Агенцията за застраховане на мултилатералните инвестиции, клон на Световната банка, както и чрез държавни гаранции давани от правителствата на Съединените щати и други страни. Въпреки това Съединените щати предлагат подобни гаранции да залегнат в ТТП, макар че много от нейните „партньори” са изградили правосъдна система и система за защита на собствеността, които са доста по-добри от тяхната собствена.

Истинските намерения, стоящи зад тези гаранции е да се попречи на здравните, екологичните и, да, финансовите регулации да обхващат американската икономика и американските граждани. Компаниите могат да осъдят правителствата да им изплатят пълни компенсации в случай на намаляване на очакваните от тях печалби, заради промени в регулациите.

Това не е просто теоретична възможност. От „Филип Морис” съдят Уругвай и Австралия заради изискването за предупредителни етикети върху цигарените кутии. Разбира се двете страни правят далеч по-малко усилия от Съединените щати  по отношение на включването на графични знаци указващи вредата от тютюнопушенето. И все пак предупредителните етикети имат ефект. Те намаляват желанието за пушене. Затова сега от „Филип Морис” искат да бъдат компенсирани за пропуснати ползи.

В бъдеще, ако открием че някой друг продукт предизвиква здравословни проблеми (като например азбеста), ще бъдем изправени пред правосъдието заради вредите причинени на нас самите, а пък производителят ще може да съди правителството, че го е ограничил при убиването на още хора. Същото нещо би се случило, ако нашето правителство наложи по-строги регулации, за да ни защити от вредните последици от емисиите парникови газове изхвърляни в атмосферата.

По времето когато председателствах Съвета на икономическите съветници на президента Бил Клинтън, противниците на защитата на природата опитаха да прокарат такива законови промени, наречени от тях „регулаторни пречки”. Те знаеха, че веднъж прокарани ще бъдат блокирани, просто защото правителството няма да има средствата да изплати компенсациите. За щастие ние успяхме да отхвърлим инициативата през съда и през Конгреса.

Но днес същите тези групи се опитват да заобиколят демократичните процедури чрез промушване на същите законови промени в търговските сделки, чието съдържание се държи в тайна от обществото (но не и от корпорациите, които настояват за тях). И само благодарение на теча на информация и от разговорите със загрижени за демократичните процедури правителствени служители, знаем какво се случва.

Фундаментът на американската система на управление е безпристрастният съдебен процес, изграден върху правни стандарти улягали с десетилетия, базиран на принципите на прозрачността, прецедентността и възможността да се обжалва неблагоприятно съдебно решение. Всичко това е оставено настрана, като новите споразумения пледират за частен, непрозрачен, и много скъп арбитраж. Нещо повече, такива споразумения често са претъпкани с конфликт на интереси, като например това, че арбитрите могат да бъдат „съдии” по един случай и адвокати по свързан с него друг случай.

Делата се оказват толкова скъпи, че Уругвай се принуди да се обърне към Майкъл Блумбърг и други богати американци ангажирани със здравната тема, за да защити себе си срещу „Филип Морис”. И, ако корпорациите могат да си позволят да внесат искова молба за завеждане на дело, то други не могат. Ако има нарушение на други задължения – като например на трудови и природозащитни стандарти – гражданите, профсъюзите и групи на гражданското общество няма да имат необходимия ресурс за защита.

Ако някога въобще е имало едностранен, спорен механизъм, който да нарушава основни принципи, то това е този. Затова се присъединих към водещи правни експерти от Съединените щати, сред които такива от Харвард, Йейл и Бъркли, и се подписах под писмото до президента Барак Обама, в което се описват вредите върху нашата правосъдна система, които ще нанесат тези споразумения.

Американските поддръжници на тези споразумения отбелязват, че Съединените щати са били съдени само няколко пъти и не са губили дело. Корпорациите обаче се научиха как да използват такива споразумения в своя полза.

А скъпо платените корпоративни адвокати в Съединените щати, Европа и Япония най-вероятно ще се справят без проблем с нископлатените правителствени адвокати, опитващи се да защитят обществения интерес. Става още по-лошо, корпорациите в развитите страни могат да създават филиали в страните членки, чрез които да инвестират парите си обратно в страната, и когато бъдат дадени под съд, да имат нов канал да блокират регулациите.

Ако е имало нужда от по-добра защита на собствеността, и ако този частен, скъп арбитражен механизъм беше по-висш в публичното право, ние щяхме да променим правото не само в полза на добре въоръжените чуждестранни компании, но също така и в полза на нашите собствени граждани и малкия ни бизнес. Но няма и намек, че случаят е точно такъв. Правилата и регулациите градят типа икономика и общество, в които хората живеят. Те влияят сравнително много на сделките и имат значими последици върху неравенството, един нарастващ проблем за целия свят. Въпросът е дали ще позволим на богатите корпорации да използват скритите клаузи в т.нар. търговски споразумения, за да ни диктуват как да живеем в 21-ви век? Надявам се гражданите в Съединените щати, Европа и в страните по Тихоокеанското крайбрежие да отговорят ясно с „не”.

*Джоузеф Стиглиц е носител на Нобелова награда за икономика и професор в Колумбийския университет. Бил е председател на Съвета на икономическите съветници на президента Бил Клинтън, както и старши вице президент  и главен икономист на Световната банка.

Няма коментари:

Публикуване на коментар