понеделник, 9 май 2016 г.

Четвъртата джихадистка вълна

Карл Билд*

Силовият език все повече преобладава в дебатите за това как да се справим със заплахата от джихадисткия тероризъм. Водещи на телевизионни ток-шоута спекулират с начините за отскубване на контрола върху град Рака в Сирия или град Мосул в Ирак от ръцете на Ислямска държава, подмятайки че освобождаването на тези градове в края на краищата ще означава началото на края на проблема. А през декември Тед Круз, републикански кандидат в надпреварата за президент на Съединените щати, отиде твърде далеч в представите си с идеята за нанасяне на ядрени удари: „Не знам как ще изглеждат грейналите пясъци в тъмното, но бихме могли да разберем”, подхвърли той.

Подобни опростенчески изрази подценяват тежестта на предизвикателството. Както разкри в свой доклад Международната кризисна група, джихадистката заплаха е в своята четвърта от серията все по-опасни вълни. Ако успеем да избегнем надигането на една по-мощна пета вълна, това категорично ще означава, че сме се поучили от грешките си направени в търсенето на противодействие на предишните три.

Първата джихадистка вълна се надигна когато бойци доброволци от войната срещу съветската окупация в Афганистан се завърнаха у дома и започнаха атаки срещу режима, който намираха за неислямски. Това доведе до втората, далеч по-смъртоносна джихадистка вълна, когато Ал Кайда осъществи внушителна атака срещу „далечния враг”, с намерението да въвлече западните сили в силова конфронтация и открита война.

Глобалната контратерористична офанзива, която последва, успя в голяма степен да унищожи способностите на Ал Кайда да осъществява пълномащабни атаки. Но нахлуването в Ирак през 2003 създаде условия за третата вълна, предизвиквайки ужасяваща сектантска война между сунити и шиити, което позволи на Ал Кайда да се възползва от хаоса в една все по-раздробена държава.

В края на краищата т.нар. Сунитско пробуждане подкопа усилията на Ал Кайда в Ирак, а Арабската пролет от 2011 пренасочи политическото развитие в региона. Но неуспехът да се изгради приобщаващо управление в Ирак, в едно с ужасните репресии срещу протестиращите в Сирия, даде възможност на джихадистките лидери да надигнат четвъртата вълна.

Тази вълна безспорно е най-опасната. Десетки хиляди доброволци се присъединиха към усилията да се изгради халифат в Близкия изток. В същото време ИДИЛ се просмука в ред други кризисни зони и успя да набере или вдъхнови терористи дори сред западните общества, както показа чрез атаките в Париж, Брюксел и Сан Бернардино.

Справянето с тази заплаха ще изисква мощна идеологическа борба срещу силите на нетолерантността и омразата, изградени върху ислямската история на откритост и толерантност. Но идеологическата война сама по себе си няма да е достатъчна.

Ние на всяка цена трябва да открием истинските корени на джихадистката заплаха: конфликтите и провалените държави започващи от Западна Африка, минаващи през широкия Близък изток и стигащи до Южна Азия. Не джихадизмът обаче създаде днешните кризи. Напротив, лошото управление и държавните провали дадоха на джихадизма възможност да процъфти.

Справянето с тези причини ще бъде обезкуражаваща и отнемаща много време задача. Голяма част от региона навлезе в 21-ви век в плачевно състояние и на повечето места, нещата се влошиха още повече. Опитите за справяне с джихадисткото предизвикателство чрез репресии, както прави Египет днес, рискува да усложни проблема. А затварянето на ислямистите често им осигурява идеалната среда за привличане, индоктриниране и обучение. И обратното, отвореността трябва да даде възможност на демократичните ислямски политически сили да действат.

Въпреки мащаба на предизвикателството Западът няма ясна политика за това какво иска и как да го получи. Несъмнено трябва да бъдат използвани военни сили. Но възвръщането на контрола върху Рака и Мосул е най-лесната задача пред нас. Колко пъти западните сили си възвръщаха контрола върху провинция Хелманд в Афганистан или провинция Анбар в Ирак и какъв е резултатът?

Далеч по-трудно – и далеч по-важно – ще бъде да се изградят легитимни структури на едно приобщаващо управление, които да заменят онези на ИДИЛ. Те трябва да преодолеят усещането за преследване сред арабите сунити, както и виктимизацията на огромни групи от населението в региона, които таят омраза.

Без налична такава стратегия възвръщането на контрола върху Рака и Мосул просто ще е прелюдия към една далеч по-силна, пета джихадистка вълна, която за въвлечените в нея опитни бойци ще олицетворява последната епична битка с „кръстоносците” от Запада. Никак не е случайно, че ИДИЛ е нарекло своето пропагандно списание Dabiq, на името на мястото, където ислямската версия на Армагедона е предречено, че ще се случи.

Не трябва да поднасяме на тепсия възможности на нашите врагове. Вместо това ние трябва да проведем нашата идеологическа битка с тях, да се отнасяме с тях като с терористи, каквито те в действителност са, и да не им създаваме условия да процъфтяват. Джихадистите искат ескалация, за да ни тласнат към тотална конфронтация. Ако сме научили нещо от 2001 насам, то е че не трябва да падаме в техния капан.


*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.

Няма коментари:

Публикуване на коментар