Възникващите пазари трябва да се обърнат към златото

Кенет Рогоф*

Дали възникващите пазари са презапасени с долари и имат твърде малко злато? Предвид забавящата се глобална икономика, заради което възникващите пазари вероятно са много благодарни за всеки натрупан резерв, това може и да изглежда ненавременен въпрос. Но случаят е подходящ възникващите пазари да започнат да трупат злато, което би помогнало на международната финансова система  да функционира по-гладко и да е от полза за всички.

Нека бъда ясен, не подкрепям онези – обикновено ексцентрични крайнодесни американци – които предпочитат връщане към златния стандарт, при който страните фиксират валутата си към златото. Все пак последното царуване на златният стандарт завърши катастрофално през 1930-те и няма причина да вярваме, че с връщането му ще се случи нещо различно.

Не, аз просто предлагам възникващите пазари да обърнат значителен дял от трилионите долари резерви в чуждестранна валута, които понастоящем държат (Китай има официални резерви в размер на 3,3 трлн. долара) в злато. Обръщане в размер, да кажем, на над 10% от техните резерви в злато няма да ги приближи до много от богатите страни, които държат 60-70% от техните официални резерви в злато.

За известно време богатите страни твърдяха, че е в общ интерес да се демонетизира златото. Да, ние държим много злато, казваха тези страни, но това е наследство от златният стандарт на предвоенния свят, когато централните банки са се нуждаели от резерви.

Всъщност през 1999 Европейските централни банки, не виждайки причина да държат толкова много злато, постигнаха съгласие да започнат систематично да намаляват наличностите си. Продажбите имаха смисъл по това време за повечето от страните участнички: истинската гаранция за дълговете им е данъчните постъпления на правителствата им, високите нива на институционално развитие и сравнителната им политическа стабилност. Договорът от 1999 беше преработван периодично и макар че последното му преподписване да бе през 2014, повечето страни направиха дълга пауза и все още си остават с твърде големи златни резерви.

Възникващите пазари си остават купувачи на злато, но с много бавна скорост в сравнение с ненаситния им апетит за американски съкровищни бонове и дълг на други богати страни. От март 2016 Китай държи над 2% от своите резерви в злато, а делът на Индия беше 5%. Русия наистина е единственият голям възникващ пазар, който увеличава своите златни покупки значително, в немалка степен дължащо се на западните санкции, като притежанието днес се равнява на почти 15% от резервите.

Възникващите пазари държат резерви понеже те не могат да си позволят лукса да предизвикат инфлация в опит да се измъкнат от финансовите си затруднения или от правителствената дългова криза. Забележете, те живеят в свят, в който огромна част от международния дълг – и дори огромен дял от глобалната търговия – все още е деноминиран в твърда валута. Затова те държат резерви като опора срещу възможна фискална и финансова катастрофа. Да, по принцип светът би бил много по-добър, ако възникващите пазари могат по някакъв начин да съберат ресурсите си, може би чрез някакъв механизъм на МВФ. Но доверието изисквано да се постигне подобно споразумение просто го няма.

Защо системата би работила по-добре с по-голям дял на златните резерви? Проблемът със статуквото е, че възникващите пазари като група се съревновават за дълговите книжа на богатите страни, което предизвиква свалянето на получаваните от тях лихви. При лихви замръзнали близко до нулата, стойността на дълговите книжа на богатите страни не могат да падат повече от сегашните си нива, докато предлагането на дълг от напредналите страни е ограничено заради данъчното облагане и търпимостта към риск.

Златото, макар да е с приблизително еднакво предлагане, няма този проблем, понеже няма ограничения за стойността му. Нещо повече, има причини да се смята, че златото е актив с извънредно малки рискове, със средна възвращаемост в сравнение с краткосрочния дълг. И, понеже златото е високо ликвиден актив – ключов критерий за резервен актив – централните банки могат да си позволят да пренебрегнат краткосрочната си волатилност заради средната си дългосрочна възвращаемост.

Вярно че златото не се олихвява и има разходи свързани със съхранението му. Но тези разходи могат да се управляват сравнително добре, като златото се държи в офшорни зони, ако е необходимо (много страни държат злато в Нюйоркския федерален резерв). А по някое време цената може да започне да се качва. Именно поради тази причина в системата като цяло никога няма недостиг на монетарно злато.

Не искам да внушавам, че чрез обръщането към златото възникващите пазари по някакъв начин биха спечелили за сметка на напредналите икономики. Все пак статуквото е такова, че централните банки на напредналите икономики и държавните им хазни притежават много повече злато от възникващите пазари и едно систематично обръщане на възникващите пазари към него ще покачи цената му. Но това не е системен проблем. И в действителност повишаването на цената на златото би затворило част от дупката между  търсенето и предлагането на сигурни активи, което възникна поради преминаването на лихвите на отрицателна територия.

Никога няма да има непреодолимо препятствие пред възникващите пазари да купуват от богатите страни напълно демонетаризирано злато. И понастоящем няма такова.

*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.