Страхът за глобалния растеж

Нуриел Рубини*

Международният валутен фонд и други институции наскоро ревизираха надолу прогнозите си за глобалния растеж – за пореден път. Нищо учудващо: световната икономика си има неколцина блестящи примери и мнозинство от мъждукащи образци.

Сред напредналите икономики Съединените щати вече може да се похвали с две тримесечия на растеж от средно 1%. Продължаващите монетарни улеснения подкрепиха цикличното възстановяване в еврозоната, макар потенциалният растеж в повечето страни да остава доста под 1%. В Япония „Абеномиката” губи мощност, като икономиката започна да се забавя от средата на 2015 и сега е близо до рецесия. В Обединеното кралство несигурността съпровождаща юнския референдум за продължаване на членството на Обединеното кралство кара фирмите да задържат новите назначения и да спират капиталовите разходи. А други напреднали икономики – като Канада, Австралия и Норвегия – са брулени от насрещни ветрове заради ниските цени на суровините.

Нещата не изглеждат по-добре и в повечето изгряващи икономики. Сред петте страни от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка), две (Бразилия и Русия) са в рецесия, една (Южна Африка) едва крета, друга (Китай) изживява рязко структурно забавяне, а Индия се представя добре само защото – по думите на управителя на централната банка Рагурам Раджан – в царството на слепците едноокият е цар. Много други възникващи пазари се забавиха от 2013 насам, заради лошите външни условия, икономическата слабост (произлизаща от хлабавата монетарна, фискална и кредитна политика в добрите години) и, често, вместо пазарно-ориентирани реформи предпочитат да търсят някакви варианти на държавен капитализъм.

По-лошо, потенциалният растеж падна както в напредналите, така и във възникващите икономики. За незапознатите, високите нива на частен и публичен дълг ограничават разходите – особено стимулиращите растежа капиталови разходи, които паднаха (като дял от БВП) след началото на глобалната финансова криза и все още не са се възстановили до предкризисните си нива. Това намаляване на инвестициите предполага по-слаб ръст на производителността, а застаряващото население в развитите страни – а днес вече и във все повече възникващи пазари (например Китай, Русия и Корея) – намалява количеството труд в производството.

Увеличаването на подоходното неравенство и неравното разпределение на богатството засилва глобалното пресищане със спестявания (което е като скачен съд с глобалния спад на инвестициите). Когато доходът се прехвърля от труда към капитала, той се стича от онези, които имат по-голямо желание да харчат (домакинствата с ниски и средни доходи) към онези, които имат по-голямо желание да спестяват (домакинствата с високи доходи и корпорациите).

Нещо повече, проточилият се цикличен спад може да доведе до ново забавяне на растежа. Икономистите наричат това „зацикляне”: Дългосрочната безработица намалява уменията на работниците и унищожава човешкия капитал. И понеже иновацията е закодирана в новите продукти, слабите инвестиции водят до постоянно понижаване на ръста на производителността.

Накрая, при толкова много фактори дърпащи надолу потенциалният растеж, структурните реформи стават необходими, за да може да се стимулира потенциалният растеж. Но такива реформи се осъществяват частично както в напредналите, така и в изгряващите икономики, понеже всички разходи и прехвърляния са за сметка на бюджета, а ползите се виждат едва в средносрочен и дългосрочен план. Това дава на противниците на реформите политическо предимство.

В същото време настоящият растеж остава под възможния си потенциал. Болезненият процес по намаляване на задлъжнялостта, означава че частните и публични разходи трябва да паднат, а спестяванията трябва да се увеличат, за да се намали дефицитът и дълговете. Този процес започна в Съединените щати след имотния срив, след това се прехвърли в Европа и сега стигна до изгряващите пазари, които прекараха последното десетилетие в кредитен гуляй.

В същото време миксът от политики не беше идеален. При голяма част от напредналите икономики придвижили се твърде бързо към фискалните ограничения, тежестта за възстановяване на растежа беше поставена почти изцяло върху неконвенционалните монетарни политики, които имат отслабваща възвращаемост (че дори и контрапродуктивни ефекти).

Асиметричното приспособяване между икономики длъжници и кредиторки също подкопава растежа. Първите, бидейки свръхразточителни и слабо спестовни, трябва да харчат по-малко и да спестяват повече понеже пазарите ги принуждават да го правят, докато вторите не бяха принудени да харчат повече и да спестяват по-малко. Това утежни още повече положението с глобалното пресищане със спестявания и с глобалния срив на инвестициите.

И така, забавянето допълнително отслабва реалният растеж. Един цикличен срив намалява потенциалния растеж, а намаляването на перспективите за потенциалния растеж води до по-нататъшна циклична слабост, като разходите намаляват когато очакванията са ревизирани в посока надолу.

Няма политически прости решения за настоящите глобални икономически затруднения. Неустойчиво високия дълг трябва да бъде намален бързо и методично, за да се избегне дълъг и провлачен (често в рамките на десетилетие и повече) процес на намаляване на дълга. Но механизмът за методично намаляване на дълга не е под ръка на суверенните страни и е политически труден за изпълнение за домакинствата, фирмите и финансовите институции в тези страни.

По същия начин структурните и пазарно-ориентираните реформи са необходими за стимулиране на потенциалния растеж. Но, имайки предвид изчислението на ползите и вредите, подобни мерки са особено непопулярни, ако икономиката вече е в застой.

Би било не по-малко трудно да се откажем от неконвенционалните монетарни политики, както се видя от последните сигнали дадени от Федералния резерв на Съединените щати, че ще нормализира политиката по лихвите по-бавно от очакваното. В същото време фискалната политика – особено производителните публични инвестиции, които са в подкрепа както на търсенето, така и на предлагането – остава враждебна към високата задлъжнялост и самоцелните ограничения на разходите, дори за страни с финансови способности да започнат финансова консолидация.

Така, в близко бъдеще, е много вероятно да останем в това, което МВФ нарича „новата посредственост”, Лари Самърс нарича „продължителна стагнация”, а Китай нарича „новото нормално”. Но има нещо погрешно: няма нищо нормално или здравословно в икономическо представяне, което спомага за увеличаването на неравенството и, в много страни, води до популистки залитания – и вдясно, и вляво – срещу търговията, глобализацията, миграцията, технологичните иновации и пазарно-ориентираните политики.

*Нуриел Рубини е професор в NYU’s Stern School of Business и председател на Roubini Global Economics. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.