сряда, 18 май 2016 г.

Тръмп ще отслаби Америка

Джоузеф Най*

Доналд Тръмп, най-вероятната номинация на Републиканската партия за американски президент, изрази дълбок скептицизъм към съюзите на Америка основани на ценности. Неговият възглед за света е от 19-ти век.

Тогава, Съединените щати изпълняват завета на Джордж Вашингтон да избягват „участието в съюзи” и следват „Доктрината Мънро”, която е фокусирана върху американските интереси в Западното полукълбо. При отсъствието на голяма редовна армия (и при флот, който през 1870-те в бил по-малък от този на Чили), Съединените щати играят нищожна роля в глобалния баланс на силите през 19-ти век.

Това се променя значително с влизането на Америка в Първата световна война, когато Удроу Уилсън скъсва с традицията и изпраща американски войски да се бият в Европа. Нещо повече, той предлага една Лига на нациите да се грижи за колективната сигурност в глобален мащаб.

Но след като Сенатът отхвърля членството на Съединените щати в Лигата през 1919, войските се прибират у дома и Америка „се връща към нормалността”. Макар днес да са най-големият глобален играч, Съединените щати стават опасно изолационистки. Отсъствието на съюзи през 1930-те полага основите за катастрофалното десетилетие характеризиращо се с икономическа депресия, геноцид и още една световна война.

Звучи злокобно, но последната детайлна реч на Тръмп за външната политика подсказва, че той черпи вдъхновение именно от този период на изолация и сантименти от рода „първо Америка”. Подобни сантименти винаги са били на дневен ред в американската политика, но те са оставали на заден план след края на Втората световна война по една проста причина: те пречат, а не спомагат за мира и просперитета както у дома, така и зад граница.

Връщането към изолацията и началото на „Американския век” в световната политика е белязан от решението на президента Хари Труман след Втората световна война, което кулминира в постоянни съюзи и военно представителство зад граница. Съединените щати влагат всичко в "Плана Маршал" от 1948, създават НАТО през 1949 и повеждат коалицията на ООН, водила войната в Корея през 1950. През 1960 президентът Дуайт Айзенхауер подписва отбранително споразумение с Япония. Американски войски има в Европа, Япония и Корея и до наши дни.

Макар Съединените щати да имат горчив вкус в устата заради катастрофалните намеси в развиващи се страни като Виетнам и Ирак, има солиден консенсус по отношение на съюзническата си система – и не само сред онези изработващи и практикуващи външна политика. Обществените нагласи показват, че има големи мнозинства подкрепящи НАТО и американо-японското съюзничество. Въпреки това, за пръв път от 70 години, основен кандидат-президент на Съединените щати поставя този консенсус под въпрос.

Съюзите не просто подкрепят американската сила, те също така осигуряват геополитическа стабилност – като например забавиха опасното разпространение на ядрени оръжия. Макар американските президенти и секретари по отбраната понякога да се оплакват от ниските военни разходи на своите съюзници, те винаги са гледали на съюзите като на ангажимент за стабилност – нещо като приятелство, а не търговия.

За разлика от постоянно променящите се прагматични съюзи, които са характерни за 19-ти век, съвременните американски съюзи осигуряват сравнително предвидим международен ред. В някои случаи, както с Япония, подкрепата на страната домакин прави по-евтино поддържането на войски зад граница, отколкото у дома – в Съединените щати.

Но днес Тръмп величае ценностите на непредвидимостта – потенциално полезна практика когато се споразумяваш с врагове, но катастрофален подход за успокояване на приятели. Американците често се оплакват от волните ездачи, без да си дават сметка, че Съединените щати задават тона.

Не е невъзможно нови сили – да кажем Европа, Русия, Индия, Бразилия или Китай – да задминат Съединените щати в следващите десетилетия и да поемат кормилото. Но е малко вероятно. Сред нещата отличаващи Съединените щати от „доминиращите велики сили в миналото”, според изтъкнатия британски стратег Лорънс Фридман, е че „американската сила се базира на съюзите, а не на колониите”. Съюзите са актив, колониите са пасив.

Приказките за американския упадък са погрешни и заблуждаващи. Нещо по-важно, те съдържат опасни политически заключения и дори окуражават страни като Русия да се впускат в рисковани политики, като Китай да бъде по-нападателна към своите съседи или Съединените щати да използват прекомерна сила. Америка има много проблеми, но не е в пълен упадък и е вероятно да остане много по-мощна от всяка друга държава в обозримо бъдеще.

Истинският проблем за Съединените щати не е, че ще бъде изместена от Китай или друг съперник, а че ръстът на властовия ресурс при много други – както държавни, така и недържавни играчи – ще постави нови препятствия пред глобалното управление. Истинското предизвикателство ще бъде ентропията – неспособността да се свърши работата.

Отслабването на американските съюзи, вероятният резултат от политиките на Тръмп, едва ли е начинът да „направим Америка отново велика”. Америка ще се изправя пред нарастващ брой нови международни проблеми, които изискват упражняването на сила по-скоро съвместно с другите, а не срещу другите. А в един все по-сложен свят само взаимообвързаните държави са силни държави. Както отбеляза Ан-Мари Слотер „дипломацията е социален капитал; тя зависи от интензитета и обхвата на дипломатическите контакти на една нация”.

Съединените щати, според австралийския Lowy Institute, оглавява класацията на страните по брой посолства, консулства или дипломатически мисии. Съединените щати има около 60 съюзнически договора. Китай има едва няколко. Списание Economist изчислява, че от 150-те най-големи страни в света, почти 100 разчитат на Съединените щати и само 21 са срещу тях.

Обратно на твърденията, че „Китайският век” е на ред, съм на мнение, че не сме навлезли в следамериканския свят. Съединените щати остават централни при определянето на глобалния баланс на силите и при осигуряването на глобалните обществени блага.

Но американското превъзходство във военно, икономическо и дипломатическо (мека сила) отношение все още не върви към залез. Делът на Съединените щати в световната икономика ще пада, а способността им да упражняват влияние и организират действие ще става все по-ограничена. Повече от всякога американската способност да поддържа силата на своите съюзи, както и да установява нови мрежи, ще бъде в центъра на глобалния успех.


*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

Няма коментари:

Публикуване на коментар