петък, 7 август 2015 г.

За добродетелите на сдруженията

Роджър Скрутън*

Резюме. Американците с право ценят високо свободата на сдружаване като необходимо условие за наличие на гражданско общество, необхванато от държавата. Правната защита на сдруженията приема, че сдружаването е естествена част от човешкия живот. Добруването на отделната личност зависи от „свързаността помежду ни”, и правната защита на сдруженията е дълбоко залегнала в англо-американската юриспруденция основно по тази причина. Днес много хора изразяват скептицизъм, че сдруженията трябва да се ползват от правна защита, защото виждат как в съдилищата защитават безотговорно поведение, дори когато формата на съдружие  е измамна. Тези примери за недобросъвестност не би трябвало да се използват за оправдание на посегателството върху подробно разписаното право на сдружаване, а значимостта на „първичните общности” за американския начин на живот не може да бъде подценявана.

Скорошното решение на Върховния съд на Съединените щати по случая „Hobby Lobby” повдигна важни въпроси относно правото на сдружаване.(1) Този случай е обект на тълкуване от един единствен федерален закон, Закона за възстановяване на религиозните права от 1993 година. Според този закон, допускащ упражняване на религиозна дейност, „стопанските сдружения с ограничен брой държатели на дружествени дялове”, се разглеждат като отделни субекти. Досега статутът на сдружените индивиди в американското право не беше субект по този закон, като правото на сдружаване беше част от конституционните права, наред с правото на договаряне, на предявавяне на искове за нанесени вреди и на труд.(2)

Какво точно означава „сдружение”? Могат ли изобщо да бъдат сравнявани правата и задълженията на едно сдружение с правата и задълженията на отделния гражданин?

Тези въпроси засягат освен дълбоко юридически проблеми, като изправянето на сдружения пред съда съгласно Член III от Конституцията, но и дълбоко политически проблеми относно правото на федералното правителство да ограничава дейността на сдруженията, влизаща в разрез с привидно дадените на Конгреса от Конституцията отговорности. Тези въпроси обаче са свързани и с дълбоко моралните проблеми относно мястото на свободното сдружаване и на членството в сдружение в живота на човека.

Американците ценят високо свободата на сдружаване, смятайки я за необходимо условие за наличие на гражданско общество, необхванато от държавата. Те инстинктивно са долавяли през дългата история на доброволчеството, че са длъжни да се посветят на стабилността на страната си във време на мир и на защитата й във време на конфликт. Но те също така ясно съзнават, че има криминални организации, конспиративни съдружия, мафии и подривни групи, и стават по-подозрителни от всякога към сдруженията – особено към големите такива – някои от които служат повече като параван, за да могат техните директори да избегнат правните последици, които не биха могли да избегнат като обикновени хора.

Затова е полезно да поразсъждаваме какво характеризира сдружението и за същинските социални ползи, произтичащи от съществуването му. Съответства ли идеята за сдружаването като такова на „сдружението” като субект на американското право? Защо трябва да осигуряваме правна защита на всяко сдружение?

Идеята за сдружаването

В американското право формите на съдружие ползват оригиналния английски модел, където то се определя като създадено с определена цел обединение на базата на предоставен от държавата лиценз за извършване на дейност. Съдружията не са свободни сдружения на граждани, но са свързани с права, определени от държавата. През 19-ти век, обаче, става все по-необходимо сдруженията да могат да добият статут на отделни юридически лица. Тогава хората са могли да се сдружават с определена цел и това съдружие е трябвало да бъде разглеждано като отделно юридическо лице със съпътстващите права и задължения, независимо дали отделните участници са искали официално позволение от държавата.

Промените в американското и британското право са ставали според случая и съдилищата не са правили никакъв компромис, нито на базата на някаква установена философия по отношение на сдружението като такова, нито на базата на връзката между сдружението като такова и индивидуалните характеристики на съставляващите го.(3) Доказано е обаче, че това е спонтанно развитие, отнасящо се до реалния стремеж на индивидите за сдружаване и осигуряване на защита на спонтанните форми на социален живот. Коментарите по този въпрос в англо-американската литература са двусмислени.(4) Някои юристи се придържат към теорията за „правната фикция”, други към идеята, че сдруженията са сводими само до своите членове. Представата, че сдруженията са „изкуствени постройки”, а не част от тъканта на живота – по-скоро обикновен правен инструмент, позволяващ ни да опростим отношенията между хората, за да бъдат изразени по-истински, макар и по-тромаво, заради договорите, които ги обвързват – е естествена за хората, разглеждащи институциите като временни или заменими, като не по-трайни от споразумението за тяхното създаване, и подлежащи на обяснение и оправдание с индивидуалните нужди и индивидуалните цели, но тази гледна точка не подобава на историческото развитие на нашата цивилизация.

Важно е да наблегнем на това, че правната идея за обединяването не е сърцевината на сдружаването само по себе си, а само защитаваща го обвивка. Сдружението само по себе си изпълва със съдържание и предшества всяка правна дефиниция и всички определени със закон права и задължения. А по-нататък определените със закон права и задължения подпомагат ръста на частните сдружения и повлияват на индивидуалните права и задължения.

Идеята за сдружението като такова е далеч по-стара от модерните форми на съдружие, а основите й лежат дълбоко в природата ни на политически същества. Средновековното общество не е съставено от индивиди. То е съставено от епископства, абатства, рицарски ордени, университети, училища, гилдии, съдилища и парламенти. Когато модерната концепция за индивида извоюва своето челно място по време на Ренесанса и Реформацията, то не е за да остане единствена сред руините на един атомизиран свят, а за да изгради нови институции, сравними в много отношения с разрушените от Реформацията. Обществото е съставено както преди от училища, университети, църкви, клубове и ордени, както и от възникналите в Холандия и Великобритания през 17-ти век необичайни институции – дружествата с ограничена отговорност, застрахователните дружества, капиталовите дружества и стоковите борси – които отделят търговските сдружения от индивидите, които са ги създали и могат да ги прехвърлят в наследство с целия контрол върху тях.

Ние сме свързващи се създания и чрез свързването помежду си създаваме общества, клубове, първични общности, като по този начин насищаме тези колективни същности със собствените си морални качества.

Това е вярно дори за бизнеса, а фирми, които не успяват да създадат чувство за принадлежност или макар и незначителен повод за гордост, ще страдат от силна демотивация на работната сила. Случаят „Hobby Lobby” подчертава този факт и ни напомня за твърде много фирми в Америка – особено за онези семейни фирми, неделима част от живота на общността, в която са ситуирани – които са не просто сдружения с цел преследване на печалба, а и истински морални опори на живота на своите членове. Изводът е, че ограничаването на правната защита на сдруженията ще нанесе вреди и на отделните индивиди, и на обществото като цяло.

Възгледът ни за сдружението като морална същност, равна на индивида, беше опорочен от събитията в последните години и най-вече от световната банкова криза от 2008 година. За много хора сдружението вече изглежда като маска, зад чието прикритие отделни индивиди могат да избягат от своята отговорност, плащайки си на всичкото отгоре безобразно големи бонуси за постигнати резултати, докато в същото време безотговорните им действия са докарали други до просешка тояга.

В отговор на ситуацията, някои хора са изкушени от ислямските възгледи(5), според които не съществува такова нещо като сдружение с права и задължения и където „ограничената отговорност” просто е начин да избягаш от задължение и където, при всички случаи, спекулациите с лихви по заемите и застраховките при неустойка са просто начин да се върви против волята Божия и следователно са забранени за всички, които Му служат вярно. Според тази гледна точка правните форми на съдружието, обособена част от институционалната рамка на Запада, са фатално белязани от високомерието и богохулството, което застрашава същата тази институционална рамка във всичките й форми.

Колкото и примамлив да е радикалният подход, той води до отказ от дългата традиция на натрупване на знание в областта на юриспруденцията, от която западните икономики са зависими още от 17-ти век. Банковите катастрофи в последно време не са причинени от несъвършенствата в законодателството, отнасящо се до сдруженията. В голяма степен те са резултат от загубата на честността и отговорността, а банките станаха по-скоро жертви, отколкото причинители на кризата. Те ни показват също така, че формите на съдружие са създадени, за да изразят и защитят нещо друго, а именно желание за общо представителство на група хора. Така както изневеряващият съпруг, също както и изневеряващата съпруга, нарушава „брачната клетва”, директорът на корпорация, който си гласува бонус, докато работниците плащат цялата цена за фалита на фирмата, мами фирмата, както мами и членовете й.

Една от причините за подозрителността към формите на съдружие в наши дни е, че колкото по-голямо е то, толкова по-лесно се оказва за отделни лица да избегнат поемането на отговорност за ролята си в тях и по-лесно да използват правната рамка, за да скрият недобросъвестни практики от членовете. В подобна ситуация оправданието с правната защита се размива, точно защото истинското, органично съдружно тяло липсва или е незавършено.

Вместо да се фокусираме върху особените, гнили елементи в групата, ние трябва да обсъдим съдбата на здравите, малки сдружения, за които изградената правна рамка добива смисъл. Когато Алексис дьо Токвил хвали природния гений на американския народ да изгражда общности, разглеждайки ги като противотежест на „тиранията на мнозинството”, това е понеже, както отбелязва той, ценностите, моралът и отговорността на американците са оформени от институциите, които са съградили, и клубовете, към които са се присъединили.(6) Едмънд Бърк разсъждава в същата посока, когато проследява развитието на английската форма на подредба на обществото до „първичните общности”, в които се градят социалните умения на отделния гражданин,(7) а Георг Вилхелм Фридрих Хегел вменява подобна роля на сдруженията като сърцевина на гражданското общество.(8)

Сдруженията и моралният живот на общността

От философска гледна точка се поставя въпросът за същността на сдружението, който няма нищо общо с въпроса за сдружението като правен субект. Английското право отдавна различава съществуването на „сдружение, което няма правен статут”, а безпристрастното понятие за доверие в известна степен възниква, за да определи съпътстващите го права и задължения. В Съединените щати съществува подобно понятие в правото, отнасящо се до бизнес партньорствата.

И така, за да разберем защо формата на съдружие е важна и какъв е залогът, трябва да изследваме дълбокия смисъл на сдружаването за моралния живот на общността, независимо от това дали правото изрично им дава статут на отделно лице или не.

Има известно количество философска литература по този въпрос,(9) макар, честно казано, да не е редно да се влиза в спор с англо-американската традиция, в която, с няколко изключения, преобладава „методологическият индивидуализъм” на Карл Попър. Според Попър, към всички социални единици трябва да се отнасяме като към направени от хора и да се опитаме да обясним по-големите промени в социалния ред от гледна точка на действията, желанията и нуждите на индивидите. Приписването на воля, познание, права и задължения на една общност е нарушаване на методологическите предпоставки, на които се опира теоретичната социология.(10)

Има обаче една научна разработка, чиито достойства са, че скъсва радикално с англо-американската традиция: „Към теологията на сдружаването” на Майкъл Новак. Тази книга необяснимо защо беше пренебрегната в дискусиите от последно време, макар да има пряка връзка с разбирането за мястото на сдружението в човешките общности от религиозна гледна точка.(11) По тази причина, след като я представя накратко, по-надолу ще се върна към нея.

В нея са описани три основни вида естествени сдружавания или групирания:

  1. Сдружавания създавани с точно определена цел: особено с бизнес цел, т.е. за търгуване с продаваем продукт;
  2. Сдружавания създавани заради ползите от самото членство, каквито са клубовете и дискусионните групи; и накрая
  3. Сдружавания, които, макар и натоварени с точно определена цел, са нещо повече от значението си, притежават нравственост и собствена индивидуалност и будят възхищение именно заради това, което са.
Парадните армейски формирования са примери за третия вид сдружаване; както и обществените (и частни) училища в Англия. Църквите също се отнасят към тази категория, а през изследванията на църквите, където в дискусиите за надарената с морални качества общност в Англия и Шотландия през 19-ти век се включва и философията на правото.(12)

В случая на сдружаването за точно определена цел често има договорна обвързаност между членовете, но много малко сдружения са от чисто договорен характер. Обикновените бизнеси представляват и търсят нещо повече от формализирани договорни отношения и този факт постепенно ги довежда до трудовото право, с неговите клаузи за несправедливо уволнение, за поведение на работното място, както и за пенсионните и социалните осигуровки, договорени между страните, независимо от това дали са залегнали в договорите. Също както брачното и семейното право, трудовото право е отражение на възгледа, че задълженията се трупат поради сдружаването; че тези задължения не са договорни; и че хората не просто се съгласяват да влязат във фирмата, но също така и да станат зависими от нея.

Отчасти на такива основания, подобни сдружения се сдобиват с индивидуалност. Хората инвестират в тях без да са се договорили за това. Те са заместител на приятелството. Техните членове се дразнят един от друг, отиват късно на работа, а някои си тръгват по-рано, за да гледат болното си дете или за да се утешават един друг по време на несгоди. Фиксират си специални дни и си организират офисни партита на работното място, а много фирми правят молитвени дни или определят часове за медитация.

Това може да се каже и по друг начин: колкото и да са целеустремени нашите сдружения, те бързо могат да се натоварят с допълнителни очаквания, отиващи отвъд първоначалното намерение за създаването им. Истинската цел на човешкия живот във всичките му форми е сдружаването като завършеност в себе си и колкото повече нашето сдружение се изпълва със смисъл, ще влиза в хармония със себе си, за да придобие нецелените и самоподдържащи се характеристики като любов и приятелство. Именно по този начин един бизнес става „ние”, първо лице множествено число, което може да е обичано и мразено, от което да се възмущаваме  и което да почитаме, независимо от неговото правно основание като носител на юридически права и задължения.

Това, разбира се, се отнася с пълна сила и за другите видове сдружавания, които описах по-горе. Чрез клубовете и общностите, хората израстват като социални същества, упражнявайки и преодолявайки своя инстинктивен конкурентен импулс и радвайки се на взаимно признание, което укрепва собствената им автономия. Благодарение именно на тези видове сдружаване, хората по-лесно изграждат своята ценностна система: свързването в общност е като „завръщане у дома”.

Придобиване на моралeн облик

Емпириците и индивидуалистите подчертават, че едно сдружение, по какъвто и начин да е създадено, никога не може да е нещо повече от хората, които са го съставили и излагат довода, че докато сдружението не може да съществува без своите членове, членовете могат да съществуват без сдружения, затова отделният човек е първичният, действителният градивен елемент на обществото, той е в този смисъл „онтологично предшестващ”.

Тази позиция обаче се гради на една несъстоятелна теория за личността. Вярно е, че сдруженията се сдобиват със свой собствен облик, заради хората, които са ги създали, но също така е вярно, че индивидите притежават някакви личностни качества именно заради сдруженията, към които принадлежат. На въпроса кое е първо – индивидите или сдруженията – трудно може да се отговори, след като веднъж сме осъзнали, че личността е във всичките си форми социален продукт, резултат от отношението „аз-ти”, което подтиква хората към взаимно познание.(13)

Личността, в пълния й смисъл, включва устойчиво осъзнаване на своите права и задължения. Това е нещо повече от биологично съзнание: то идва чрез културните наслагвания, чрез взаимното състрадание и чрез разбирането, че аз съм самият себе си и едновременно с това, че другият е също като мен. Личността бива постепенно изтръгвана от света чрез сдруженията, които създаваме и това ни прави отговорни към другите. Със сдобиването с качествата на морални същества и респективно с права и задължения, автоматично придобиваме и това, което Франсис Хърбърт Брадли нарече „статус” в социалния свят.(14) Различните форми на сдружаването – от „най-простото” обединение в семейство, през междинното сдружаване в клубове и съвместни начинания, до напълно „завършените” форми на сдружаване в гражданско общество и държава – са инструменти на личностното ни израстване и без тях нямаше „да сме това, което сме”.(15)

Чрез добродетелите на моралния облик на сдруженията се изграждат и личностните качества на индивида (и обратно). Сдруженията са като настойници на своите членове, търсейки признаване на надличностни права и задължения.

Това е същността на бойскаутите например, тъй като те са отбори и клубове, появили се първоначално в училището и църквата. Индивидуалността дължи много и на семейството и общността, а чрез осъзнаването на този дълг, той или тя придобиват представата изобщо за моралния дълг: морален дълг, произлизащ независимо от наличието на съгласие или несъгласие с него и следователно съдържащ се дълбоко в природата на нещата. Оттук идва и важността на втория и третия вид сдружаване, споменати по-горе, които поддържат недоговорни отношения между членовете и чийто смисъл не е да бъдат договорно обвързани.

Неотдавнашните дискусии, в които фирмите се свеждат единствено до своя ръководител, са пример за несъстоятелността на този хегелиански аргумент и всъщност повдигат най-важния въпрос, приемайки свободно договарящите се индивиди за своя отправна точка. Личността, твърдят хегелианците, е белязана изцяло от свързаността в членство, което я принуждава да признае и уважава институционалността като такава. Без тази свързаност, личността не би могла да придобие автономност, необходима за всяко договорно начинание.(16)

Това може да бъде илюстрирано като хвърлим поглед към американския опит. Всяка една идентичност в Америка е свързана с права, гарантирани от Хартата за правата. Нашият жизнен опит като личности е граден и променян от правната култура. Това е противно на характеристиките на вече изградения облик, в който виждаме солидната основа за влизане в договорни отношения един с друг, тъй като и нескрепеният с подпис договор може да съдържа всички права и задължения между две страни.

По друг начин казано, не можем да отделим в мисълта си човека от неговите недоговорни задължения и от групите, пораждащи тези задължения, и все още да го смятаме за напълно автономен, рационален субект, какъвто си го представя либералното въображение. Субектността си остава ирационална дотогава, докато не се уталожи и не бъде поведена от чувството за ценност, развито само в общуването един с друг. Това е същото чувство за ценност, което обяснява целта на сдружаването и следователно обяснява смисъла му, а смисъл без цел е безсмислица.

Идеята за ценност

Откъде всъщност идва идеята за ценност? Несъмнено тя идва от нуждата да бъдеш „зачетен”, което е самият дар на сдружаването. Недоговорните задължения ни въвеждат в моралния живот, изправяйки ни лице в лице с другите.

Прочее, сдруженията неизбежно се сдобиват със собствен облик, което освен всичко друго ги подпомага при даруването им на своите членове. Те имат особен характер и ясно разпознаваеми правила и образци за подражание; те могат да бъдат обект в междуличностни отношения, т.е. да бъдат обичани и мразени, да бъдат възхвалявани и порицавани; можете да се срамувате от тях или да сте им благодарни; можете да им се доверявате или да не им се доверявате; и т.н. Можете дори да поверите живота си на тях, даже на най-малобройните, както мнозина са го правили.

Когато разглеждаме сдруженията по този начин, не подхранваме някаква въображаема измислица. Ние просто разкриваме социални реалности, а появата на инструменти като справедливото право на собственост и юридическото лице, е просто правно признание на тези реалности. Това не е отрицание на уникалността на човешката индивидуалност, тъй като е очевидно, че сдружението е „ние”, а не „аз”. То не може да бъде обект на плътско желание каквото е сексуалното влечение, насочено пряко към въплътена същност, както и не е нормално да се стреми към отвъдното, за разлика от човека.

Американското право признава това чрез отказа си за даване на конституционни права на сдруженията, каквото се съдържа в Петата поправка, отнасяща се до правото да не можеш да бъдеш съден само въз основа на направени самопризнания. Дори и да е така обаче, една философска или правна система, която не признава сдружението като живеещо собствен живот, просто отказва да признае собствената ни човешка същност.

Защитата на Майкъл Новак за теологичността на сдружаването произлиза от чувството, че правото не създава съдружието, а само го признава. Новак вярва, че съдружното тяло по някакъв начин е въплъщение на Светия дух, а сдруженията притежават белезите на божествено благоволение: най-добрите измежду тях са съзидателни, свободни, целомъдрени и проницателни (техният първоначален капитал), поемат споделени рискове и възпитават отговорно отношение в членовете.

Всички характеристики, които им приписва Новак, са степенувани и всички те трябва да бъдат уталожени, ако искат да бъдат приемлива част от демократичния ред. Правният инструментариум е развит не само за защита на сдруженията и техните активи, но също и за обуздаването им, и когато сдруженията станат прекалено големи и твърде анонимни, то персоналните им характеристики изчезват. В подобни случаи креативността им угасва, губят цялата си проницателност и стремеж към нововъведения, поемат все по-малко и по-малко рискове, започват да зависят от субсидии и подаяния, и потвърждават справедливите критики в популярната култура.

От друга страна обаче, когато обсъждаме мястото на сдруженията в модерното политическо тяло, ние не бива да се фокусираме върху чудовищата, които са „твърде големи, за да фалират”, а върху „първичните общности” на Бърк и Токвил – сдружаванията, зависещи от самите себе си и даруващи се на своите членове. Семейна фирма като Hobby Lobby се движи по ръба на този вид сдружаване. Тя не ще бъде и не е била движена от мотив за печалба, но пък предлага някакъв вид членство на своите работници и се опитва да съществува според ценности, различни от онези, измерими в икономически термини. Тя е, в истинския смисъл на думата, по-голяма от сумата от отделните си части и трябва да се отнасяме към нея подобаващо.

Посегателството срещу свободата на сдружаване

Същността на този проблем ще стане по-ясна, ако осъзнаем, че Просвещението само по себе си е непрестанна атака срещу свободата на сдружаване от страна на държавата. И има две основни причини за това.

От една страна държавата е ревнив господар, горящ от нетърпение да премахне всеки конкурент за властта, който може да заплаши нейния монопол върху принудата. Една добра причина правителството да иска да си освободи полето на властта именно като премахне малките сдружения, каквито са уличните банди или паравоенните групи, е че ако не го направи, тези организации могат да запълнят всеки вакуум във властта, точно както се случва в т.нар. провалени държави.

От друга страна партиите могат да използват държавата, за да потискат мнения и действия, засягащи всякакви морални, религиозни или доктринални съмнения, независимо дали тези мнения или действия са или не са криминални във всичките значения на думата. Този специфичен вид „пленяване” насърчава правителството да изтласква естествено възникващите сдружения от нечисти, а не от чисти подбуди.
В наши дни, държавата никога не е била по-застрашителна заради намерението си да унищожи свободните сдружения, като по този начин прави самата себе си враг на гражданското общество и трасира пътя към налагането на тоталитарен контрол. Всъщност унищожаването на първичните общности обикновено се оказва първата политическа цел на всяко революционно правителство.

На 18 август 1792 година революционното управление във Франция издава декрет, според който „една истински свободна държава не трябва да търпи в себе си каквото и да е сдружение, нито пък такова, макар създадено поради обществена необходимост, приета от Отечеството”.(17) Това е подготовката за затварянето на частните училища и отнемането на активите на местните клубове и общества, израснали покрай църковните общности, независимо дали за подпомагане на бедните или просто като места за общуване и за богослужение. Така се случва една „деперсонализация” на различните общества, като сдруженията губят индивидуалността си и са сведени просто до места с концентрация на власт, която държавата си връща обратно. Процесът на отнемане на „личността” по-късно е съживен от Владимир Ленин чрез апарата на Потьомкинската институция. Всички сдружения е трябвало да бъдат овладени от Комунистическата партия и да се подчинят на нея. Те не запазват автономията си, а всеки опит да го направят е пресичан със сурови наказания.

Особено важни, разбира се, са били църквите, понеже са обхващали всички сфери на човешкия живот. Руската православна църква е принудена да се подчини на Партията. Онези църкви, които не са били проникнати от Партията, са мачкани, а всички общностни действия, извършвани от свещениците, различни от богослужението, са забранени.(18)

Други институции със свой морален авторитет – университети, училища, клубове и общества –са или премахнати, или превърнати в Потьомкински копия. Частната благотворителна дейност е обобществена и след това премахната. Една от най-поразителни черти на комунизма, с която се сблъсках в края на 70-те години в Източна Европа, беше, че благотворителността се смяташе за нелегална дейност. (Ангажирах се с благотворителност на два пъти и така започна животът ми на криминално проявен.)

Янош Кадар, през първата си година като министър на правосъдието, след като комунистите овладяват Унгария през 1948 година, е отговарял лично за унищожаването на над 5 хил. сдружения – не само малки бизнеси, но и шахматни клубове, духови оркестри, дискусионни кръжоци, читални, женски институти, църкви, скаутски организации и училища. Всички сдружения са били погълнати и контролирани от държавата. Това се оказва осъщественото пророчество на Фридрих Енгелс: „Управлението на хора трябва да се превърне в управление на вещи и в ръководство на процесите на производство“(19) като всички субекти, организации и хора, са сведени до вещи, прости инструменти в партийната машина за тотален контрол.

Резултатът е едно напълно инструментализирано общество, в което всяко сътрудничество е подчинено на голямата цел – да се „построи комунизма”. Гражданите в комунистическата държава са като войници в армия, събрани заедно, за да може държавата да бъде единствената връзка между тях. Те са действали под шапката на една командна система без обвързаности, без любов към миналото, без наследена идентичност или култура, без каквато и да е привързаност, която би могла да се съревновава с голямата цел. С други думи, с унищожаването на сдруженията, неподправената индивидуалност умира.

Всички сдружения (ако могат да бъдат наречени така) са обхванати от системата за издаване на заповеди отгоре надолу, наложена от Партията, а тази система е пряко свързана с официалната цел, в която, както се оказа, никой не е вярвал. Задачата на тайната полиция е била да контролира и, ако е възможно, да предотвратява възникването на свободни сдружения, затова обществото е било тотално сковано от подозрение и страх. Хората са могли да бъдат спокойни, доколкото на него или на нея е било разрешено, само в личния си живот, зад гърба на огромната машина, издаваща заповеди, но всички сдружения могат да се случат само под ръководството на Партията. Гражданинът в комунистическата държава е бил идеалният homo economicus, подтикван от личния си интерес за постигане на цел, в която не е вярвал. Различни идентичности и мотивации не са били допускани.

Нарастващата враждебност между държавата и американските „първични общности”

Истината е, че нормалният, истински свободолюбивият човек не желае да поеме в тази посока. Въпреки това ние тук в Америка трябва да сме наясно с нарастващата враждебност между държавата и първичните общности. Това е заради желанието да се живее в едно уравниловъчно общество и да се контролират хората в интерес на господстващата идеология, равнодушна към спонтанния порив за сдружаване.
Например, по законен път в страната бяха почти премахнати мъжките клубове.(20)

Дори и да искат мъжете да се събират с други мъже, понеже така им харесва и заради това създават мрежи за подкрепа и взаимопомощ, днес те могат да го правят само по разрешен от държавата начин с изискването да няма дискриминационни бариери. Причината за подобно законодателство е идеологическа и е част от кампаниите на феминистките организации да преустроят обществото според своите радикални и всеобхватни възгледи. Антидискриминационното законодателство налага такъв държавен контрол върху всички професии и така работодателите не могат да делят работниците на базата на расова, религиозна, семейна принадлежност и дори (все по-често) на базата на сексуална ориентация, и отново причината изглежда е в непогрешимостта на либералната съвест.

С други думи, има нарастващ брой спуснати отгоре регулации върху сдруженията, което е равносилно на наложена от държавата изначална подозрителност към тях. Днес сдруженията се нуждаят от купища разрешителни, ако искат да съществуват, а тяхната морална същност е под прякото наблюдение на пазителите на обществения морал – морал, който по своя характер е по-скоро светски, егалитаристки, либералистки и в по-широк смисъл антихристиянски. Провалът на правната защита на сдружените индивиди в действителсност вреди на частното сдружение и вреди на личното благоденствие и личната свобода. Именно това е целта на онези, които с примери за наистина неприятни злоупотреби със системата подклаждат абсолютно популистки гняв срещу частните сдружения.

Спуснатият отгоре морален авторитет не винаги надделява в съдилищата, както видяхме в случая Hobby Lobby и както станахме свидетели на още един интересен случай през 2010 година, случаят с бойскаутите и тяхната сграда във Филаделфия. Бойскаутите си построяват сграда със собствени средства върху собственост, принадлежаща на града Филаделфия. След завършването на строителството през 1929 година, сградата става собственост на града, но е оставена да бъде обитавана от бойскаутите. Повече от 80 години бойскаутите не плащат наем на града, но поддържат и обновяват сградата – докато градът решава да ги изгони, заради отказа на скаутите да наемат комадири на скаутски дружини, които са хомосексуалисти, нарушавайки по този начин антидискриминационните закони на града.

В края на краищата скаутите спечелиха правото на собственост върху своята сграда, но бяха близо до загубата.(21) Става все по-ясно обаче, че моралността на либералния елит е вградена във федералното законодателство, понякога чрез тълкувателни решения на Върховния съд върху Конституцията.

Както е било в случая с Френската революция, първата цел под подозрение са първичните общности: сдруженията, изградени от обикновените хора, обединени около някаква споделена цел или пък просто за да бъдат заедно. Такива съдружия отразяват и оформят ценностния израз на човешката ситуация и затова естествено са разглеждани като провокация от същите онези, които пожелаха да наложат контрол върху обичаите на сдружените граждани.

Това е особено вярно днес, когато ценностите носени от първичните общности често са в противоречие с отдалечените и безсърдечни визии за едно „по-добро общество”, като оформилите се във въображението на либералните законодатели. При пусканите слухове за поведението по време на родео и лов на лисици, за поведението при къмпингуване в мъжка компания и на религиозни сбирки, за поведението в стрелковите клубове и по време на стрелба по гълъби, такива законодатели могат да изпитат остра нужда да спрат на всяка цена подобни неща. В една цивилизована и разумна страна, биха казали те, тези забавления трябва да бъдат строго контролирани, и без да си дават сметка, че техният светски и по общо мнение „включващ” морал може да е отблъскващ за селска Америка, така както селска Америка е отблъскваща за тях, те без да се замислят вграждат своите предразсъдъци в законодателните си инициативи.

Разбира се, може да се поеме и по друг път. Консервативният законодател силно желае затварянето на казината и заложните къщи и е силно обезпокоен от плановете за строителство на джамии в неговата общност или за отварянето на училища за медитация. За него тези частни сдружения са заплаха за всичко, което осмисля животът му. Затова той често препрочита класически либерални мислители като Джон Стюарт Мил и се опитва да открие някакви наченки на разграничаване на легитимната от нелегитимната употреба на сила от страна на държавата за контрол и забрана на свободното сдружаване.

„Обамакеър”*  хвърли ръкавицата на свободата на сдружаване

Може би това обяснява някои от мотивите, стоящи зад Закона за здравни грижи. Принуждаването на бизнесите да осигуряват контрацептиви, стерилизации и хапчета за аборт безспорно се представи като част от плановете за осигуряване на „здравни грижи”. Тази принуда издевателства над много добродетелни частни сдружения. The Little Sisters of the Poor, група милосърдни сестри католички, например казват, че бидейки принудени да плащат здравни осигуровки за подобни услуги, принудата да плащат нарушава правата им според Закона за възстановяване на религиозните свободи. Понеже съдебният процес се отнася до „съществените ограничения” поставени върху религиозните практики на Little Sisters, това може да обезсмисли съществуването на самото сдружение.

Мисля, че при тях идеята за съдружното тяло добива пълния си смисъл, което ни напомня, че сдруженията не са просто произволно събиране на хора, които държавата може насилствено да оформя и руши. Те са даруването на свобода и отговорност. Те са „спойката помежду ни” и ние утвърждаваме техния морален облик чрез правото, понеже те вече го притежават. Те наследяват правата и задълженията на членовете си, но също така оформят тези права и задължения заради въплъщаваните от тях стремежи.

Ако законодателите ни разберат точно това, те също така биха разбрали, че не е възможно да се постъпва със сдруженията така сякаш имат просто инструментална значимост, и че правата и свободите им не се ограничават с правата и свободите на отделния човек.

Накрая, ако Американската конституция наистина е гарант за създаването на общество, съставено от свободни индивиди, тя също така трябва да защитава и сдруженията като носители на морален облик. Трябва ясно да се разбере, че докато сдруженията често имат някаква цел, те са освен това, като отделни личности, цел сама по себе си с претенцията за признаване и защита, която да поставя ограничения върху произвола на законодателната власт. Да се пренебрегне това е заплаха не просто за правата на сдружението но също така и за живота на отделния човек.

*Философ, естет, писател, понякога и композитор, Роджър Скрутън е роден в Линкълншър, Англия, през 1944 г. Написал е над тридесет книги, между които два романа и няколко учебника; композирал е две опери. 
Получава основното си образование в Кралското граматическо училище в Хай Уикъмб (1954–1961), откъдето е награден със стипендия за Кеймбридж. Завършва етика като бакалавър (1965) и магистър (1967). Защитава докторската си теза в областта на естетиката. Завършва право в Лондон, но отказва да се яви на изпита за правоспособност. Преподава философия в университети във Франция, Англия и Америка. Един от основателите и главен редактор на британското консервативно списание „Солсбъри Ревю" в продължение на 18 години.  Става член на борда на Консервативното философско общество, имащо за задача да удържа консервативната партия в Англия в правилната посока. Скрутън изиграва значима роля в образованието на чешките дисиденти от времето на Студената война. Контрабандно им доставя учебници и книги, дори изнася нелегално лекции в Прага и Бърно. Успява да помогне на някои от тях да запишат задочно обучение по теология в Кеймбридж.

(1) Burwell v. Hobby Lobby Stores, Inc., Nos. 13-354 & 13-365 (U.S. June 30, 2014), може да се види на: http://www.supremecourt.gov/opinions/13pdf/13-354_olp1.pdf.  
(2) По някои от темите тук, виж Brandon L. Garrett, The Constitutional Standing of Corporations, 163 U. Pa. L. Rev. 96–163 (2014).
(3) По някои от философските проблеми засегнати тук, виж Roger Scruton & John Finnis, Corporate Persons, 63 Proc. of the Aristotelian Soc’y 239–74 (1989), available athttp://www.sci.brooklyn.cuny.edu/~schopra/Persons/ScrutonFinnis.pdf.  
(4) Възгледите на Блекстоун относно субектите са типични, като той отбелязва, че корпорациите имат свой облик, въпреки че не са точно личности. William Blackstone, Commentaries on the Laws of England (1765–69).
(5) За ефекта върху ислямското право от липсата на концепция за сдружаването, виж Malise Ruthven, Islam in the World (2d ed. 2002). On the waqf as a charitable trust, see Jonathan Benthall & Jerome Bellion-Jourdan, The Charitable Crescent: The Politics of Aid in the Muslim World (2010).
(6) Alexis de Tocqueville, Democracy in America 489 (Harvey Mansfield & Delba Winthrop, trans. 2000).
(7) Edmund Burke, Reflections on the Revolution in France 69 (1790).
(8) Виж, T. M. Knox, прев., Hegel’s Philosophy of Right §308-11 (1942).
(9) Обобщил съм някои от аргументите в Scruton & Finnis, Corporate Persons, supra note 3.
(10) Sir Karl Popper, The Poverty of Historicism (1945). Виж също така Joseph Heath, Methodological Individualism, The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Nov. 16, 2010),http://plato.stanford.edu/entries/methodological-individualism/.  
(11) Michael Novak, Toward a Theology of the Corporation (1981).
(12) Дискусията е много добре обобщена от John Neville Figgis, Churches in the Modern State (2d ed. 1914).
(13) По тази тема, виж Roger Scruton, The Face of God (2012).
(14) F. H. Bradley, My Station and Its Duties, in Ethical Studies (2d ed. 1927).
(15) Friedrich Nieztsche, Ecco Homo: How One Becomes What One Is.
(16) Тази тема е подробно разработена в Scruton, Corporate Persons, supra note 3.
(17) F. W. Maitland, Moral Personality and Legal Personality, in Collected Papers 312 (H. A. L. Fisher ed., 1911).
(18) Виж Timothy Ware, The Orthodox Church (1993).
(19) Friedrich Engels, Socialism, Utopian and Scientific (1901).
(20) Убеден съм, че Първата поправка защитава точно този вид действия от държавни регулации, дори и в т.нар. антидискриминационно законодателство.  Виж, Boy Scouts of America v. Dale, 530 U.S. 640 (2000) (решение поддържащо, че Първата поправка зашитава правото на сдруженията да изключват нежелани членове, каквито са хомосексуалистите, чието присъствие „накърнява способността на групата за защитава обществени или лични позиции”). Но ситуацията е сложна, а законодателните усилия несъмнено допринесоха за налагането на културата на неодобрение на подобен вид сдружаване.

(21) Виж Cradle of Liberty Council v. City of Philadelphia, 851 F.Supp.2d 936 (E.D. Pa. 2012).

Няма коментари:

Публикуване на коментар