Адвокати на депресията

Дж. Брадфорд  Делонг*

В началото на настоящата икономическа криза се придържах към своята теза в разговорите, което понякога предизвикваше аплодисменти, обикновено предизвикваше смях и винаги даваше на хората повод за оптимизъм. На фона на опита на Европа и Съединените щати от 1930-те, казвах аз, политическите технолози не би следвало да повторят грешките на своите предшественици направени по време на Голямата депресия. Този път всъщност направихме нови, различни и както някои се надяват, по-малки грешки.

За лош късмет, това предсказание е изначално погрешно. Не само че политическите технолози в еврозоната уверено вървят слепешката към грешките от 1930-те, те държат да ги повторят по много по-брутален начин, в много по-широк обхват и по много по-странен маниер. Не успях да видя идващото.

Когато гръцката дългова криза избухна през 2010, ми изглеждаше, че уроците на историята са толкова очевидни, че пътят към решението е саморазбиращ се. Логиката беше ясна. Ако Гърция не беше член на еврозоната, най-добре за нея би било да обяви фалит, да преструктурира дълга си и да обезцени валутата си. Но понеже ЕС не искаше Гърция да напусне еврозоната (което винаги е било основна пречка за Европа като политически съюз), на Гърция беше предложена още помощ, подкрепа, дългово опрощаване и подпомагане с плащания като компенсация за предимствата, които може да извлече при излизане от монетарния съюз.

Вместо това гръцките кредитори избраха да натегнат гайките. В резултат на това Гърция изглежда по-зле днес, отколкото ако беше изоставила еврото през 2010. Исландия, която беше ударена от финансовата криза през 2008, е доказателаство за това. Докато Гърция остава затънала в блатото на депресията, Исландия – която не е член на еврозоната – по същество беше възстановена.

Разбира се, както американския икономист Бари Айхенгрийн каза през 2007, техническите детайли правят излизането от еврозоната трудно, скъпо и опасно. Но това е само едната страна на медала.

Използвайки Исландия за пример, загубите за Гърция заради ненапускането на еврозоната са равни на 75% от годишния й БВП – и продължават да нарастват. Трудно ми е да повярвам, че ако Гърция беше напуснала еврото през 2010, спадът на икономиката щеше да възлиза и на четвърт от тези числа. Освен това изглежда също толкова невероятно, че непосредствените щети от напускането на еврозоната днес биха били по-големи от дългосрочните загуби от оставането, имайки предвид настойчивостта на гръцките кредитори да се наложат строги икономии.

Тази настойчивост е отражение на привързаността на политическите технолози в ЕС – особено в Германия – към концептуалната рамка водеща ги последователно към подценяване на тежестта на ситуацията и към препоръчване на политики, които влошават нещата.

През май 2010 гръцкият БВП падна с 4% на годишна база. ЕС и ЕЦБ предполагаха, чв първата спасителна програма ще тласне надолу гръцкия БВП с още 3% от нивата през 2010, преди икономиката да започне да се възстановява през 2012.

През март 2012 обаче реалността се стовари с цялата си тежест. С БВП паднал с 12% от нивата през 2010, втората програма стана неизбежна. В края на годината БВП вече беше по-нисък с цели 17% от нивата през 2010. Гръцкият БВП сега е 25% по-нисък от нивата си през 2009. И докато предвижданията са за възстановяване през 2016, не мен ми се струва, че анализите на търсенето могат да оправдаят тази прогноза.

Основната причина прогнозите да са толкова погрешни е, че тези който ги правят хронично погрешни подценяват влиянието на правителствените разходи върху икономиката – особено когато лихвите са почти нулеви. И дори истинският провал на строгите ограничения, в опит да се рестартира икономиката на Гърция или на останалата част от еврозоната, не успя да убеди политическите технолози да преосмислят своя подход.

Вместо това те го докараха до повторно затъване, заради придържането към теориите, които задълбочават кризите, колкото повече се усилва натиска за структурни реформи. Подобни реформи са необходими, за да се даде тласък на дългосрочния растеж, казват те, и ако този растеж не се случва бързо, то е защото нуждата от тях е по-голяма  от предполагаемото.

Това за съжаление е повторение на случилото се през 1930-те. Както американският коментатор Матю Иглесиас отбелязва, основните ляво-центристки партии в Европа по онова време разбраха, че направеното няма да донесе резултат, но въпреки това не предлагат никаква алтернатива.

„Това е оставено на други партии, с по-примамливи предложения – Хитлер, например – които да заемат мястото им и да кажат, че ако правилата на играта водят до дълги периоди на масова безработица, тогава правилата на играта трябва да бъдат променени.”

Днес, добавя Иглесиас, политиците от ляво-център по същия начин „нямат стратегия за промяна на правилата и нямат смелост да развалят играта”. В резултат на това се възцариха „строгите икономии” и отстъпиха лявото пространство на популисти като французойката Марин льо Пен или на италианеца Бепе Грило – чиито икономически предложения са още по-неработещи и неефективни.

Някои може и да вярват, че сме способни да се учим от миналите грешки и че Голямата депресия е била достатъчно значително събитие в европейската история, че политическите технолози да не повторят същите грешки. Но в настоящия момент май се случва точно обратното.

*Дж. Брадфорд Делонг е професор в Калифорнийския университет, Бъркли, изследовател към Националното бюро за икономически изследвания. Бил е помощник асистент на министъра на финансите на Съединените щати по време на администрацията на Бил Клинтън с ресор бюджетни и търговски преговори. Ролята му при намирането на решение на кризата на мексиканското песо през 1994 година, го поставя в челото на превръщането на Латинска Америка в регион на отворените икономики и затвърждава името му на водещ глас в икономико-политическите дебати.