четвъртък, 6 август 2015 г.

Германската фиксация върху правилата

Харолд Джеймс*

Един повтарящ се сюжет – даже лайтмотив – за начина, по който германските лидери обсъждат еврозоната е тяхното упорство в настояването за необходимостта от следването на правилата. Този рефрен е последван от chorus-а на останалите страни от монетарния съюз, настояващи да разберат защо Германия следва такъв твърд подход. Отговорът отразява начина, по който германската федерална система на управление формира своите решения, както и историческият опит на Германия с нейните дългови кризи.

Манията на Германия по правилата може да се открие далеч преди настоящата криза в еврозоната. Политическите технолози в страната винаги са настоявали, че Европа не може да има обща валута без първо да постигне икономическа конвергенция. Но както изглежда тя никога няма да се случи. Затова, през 1990-те, когато еврозоната започна да се оформя, Германия настояващи за строго изпълнение на „критериите за конвергенция”, като необходимо условие за приемане на еврото.

Икономистите във всички други страни се присмяха на тевтонската фиксация върху категоричните правила. Няма причина, защо например съотношението дълг/БВП в размер на 59% да се счита за устойчиво, а 62% да се разглежда като безотговорно и опасно. Но германците настояха и в края на краищата получиха всичко, което поискаха.

Този подход се дължи отчасти на германската политическа структура. Колкото по-федерализирана е системата на управление на страната, толкова повече правила са необходими за осигуряване на плавното й функциониране. Когато отговорностите на различните нива на управление не са ясно отграничени, има опасност властите да се опитат да заобиколят ограниченията и да се обърнат към по-високите управленски нива. За да се избегне това, федерациите често възприемат легалисткия подход.

Всъщност има категорична връзка, и в исторически план, между успешните федерации и устойчивите монетарни политики подкрепяни от ясни правила. В края на 20-ти век Швейцария, Германия и Съединените щати  - всички те федерални страни – стават пионери във въвеждането на стабилизационни монетарни политики. Имайки предвид, че еврозоната по много начини е федерална по своята същност, твърдото придържане към правилата прави успехът на Германия да изглежда обречен на успех.

Разбира се, дори германците знаят, че правилата понякога могат да бъдат прескачани. Мислителите назад до Аристотел твърдят, че правилата търпят провал, когато са твърде сурови. В Никомахова етика Аристотел набляга на употребата от страна на скулпторите от остров Лесбос на длета направени от гъвкавото олово – а не от твърдото желязо– за да могат да направят извивките в камъка. Възможността за смяна на длетата подходящи за съответния камък служи като метафора за нуждата да се приспособяват правилата при промяна на обстоятелствата.

Но когато става въпрос за дълг, германците настояват за употребата на по-твърди длета. Още от началото на кризата в еврозоната германското правителство следваше стриктно клаузите на европейския договор, който забраняваше категорично спасяването и монетарна намеса при финансирането на правителствен дълг. Съвсем наскоро Германия реагира остро на предложенията за опрощаване на част от гръцкия дълг позовавайки се на договорни клаузи забраняващи спасяването  и изключващи неплатежоспособност на отделна държава и опрощаване на дълг.

Урокът, който Германия извлече от историята си е, че дългът е поле, в което гъвкавостта на всяка цена трябва да се избягва. Това може и да е изненадващо за американските коментатори, които казват, че Германия проявява лицемерие на фона на своите фалити през 1923, 1932-33, 1945 и 1953 и не трябва да настоява на това другите да действат различно.

Истината е, че германците разглеждат почти всичко свързано със своите фалити като дестабилизация. Вътрешният фалит през 1923, съпроводен с хиперинфлация, отслабва германската финансова система и подпомага избухването на Голямата депресия. Фалитите в началото на 1930-те са неизбежни, понеже Германия няма достъп до частните капиталови пазари и страната е загубила вяра в бъдещето си. Вместо да подготви сцената за устойчиво икономическо възстановяване, дефлацията и фалитът разпалват пламъците на национализма до опустошителни размери.

Фалитът от 1945 е в следствие от загубата на Втората световна война. Всъщност в традициите на т.нар. Ордолиберализъм (специфично германска смесица между социаллиберализма и неолиберализма, подчертаващ необходимостта от осигуряване от страна на държавата на необходимите условия, в които свободният пазар да произведе резултат близък до своя теоретичен потенциал – б. прев.), който оформя облика на следвоенните икономически политики на Германия, се корени отговорът на нацисткия деструктивен деспотизъм.

Само дълговото заличаване от 1953 е разглеждано в положителна светлина в Германия и един поглед към обстоятелствата, при които това се случва, разкрива много за подхода на страната към кризата в еврозоната. Както разкри икономистът от Йейл Тимъти Гинън, отписаният дълг не е бил причината за фалита, а по-скоро натрупаните лихви, неплатени между Голямата депресия и ВСВ.

Друго важно нещо, от германска гледна точка е бил важен политическият контекст, в който се провеждат преговорите. За незапознатите, в Германия се случва пълна смяна на режима. Победилите съюзници прехвърлят отговорността за деструктивните, дестабилизаращи политики на миналото, осигурявайки на страната чисто начало, а на длъжниците вяра, че Германия е поела в нова посока. Освен това, новите политически лидери на страната показват своята финансова компетентност. През 1950 страната понася няколко кризи на неплатежоспособност. Някои политици настояват за капиталов контрол, но правителството вместо това налага монетарни ограничения.

Този епизод обяснява още една от германските мании: реформи в страните длъжници. Германия се е нуждаела от пълна промяна на вътрешния си режим, за да излезе от цикъла дългове и фалити. Може би това не е достатъчно като отговор на случващото се в еврозоната, но без фундаментална реорганизация на политиката провеждана в страната, опрощаването на дълг винаги ще остане напразно усилие.

*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европесйкия университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа история на Германия и по история на глобализацията.

Няма коментари:

Публикуване на коментар