„Дълговият Олимп”, или разпада на общоевропейската тъкан

Георги Киряков

Европа е преживяла множество катаклизми в дългата си политическа история. Виждала е раждането, възхода и упадъка на империи. Ставала е арена на ожесточени религиозни войни вътре в самото християнство и срещу исляма. Опустошавана е на два пъти в кървави военни конфликти, каквито са Първата и Втората световна войни. 

Накрая устоя на едно от най-тежките си изпитания, а именно двуполюсното идеологическо противостоене, докарало света до ръба на ядрения апокалипсис. Но въпреки това е оцеляла, а народите които я населяват неведнъж са се опитвали да създадат общоевропейски политически и икономически ред за осигуряване на устойчивост и равновесие в един поначало конфликтен свят.

Затова и за никой не е учудващо, че с края на втората голяма война Европа предприема решителни крачки към окончателното усмиряване на този унищожителен бяс на верското, етническото, идеологическото и икономическото противопоставяне.

Дали обаче на този последен голям общоевропейски проект няма да бъде сложен край?

Световната финансова и икономическа криза избухнала през 2008 се оказа мощен катализатор на процеси, които западните демокрации мислеха за отминали и необратими, а кризата с гръцкия правителствен дълг, чиито първи индикации се появяват през 2010, може да се окаже симптом за тежко заболяване като освен това разкри сериозните пукнатини в една неустойчива система на икономически и политически взаимоотношения, изградена върху нестабилните основи на многоизмерния и осеян с конфликтни точки континент.

Реакциите на европейския политически елит съпътствали поредния епизод от гръцката дългова драма отново очертаха дълбоките културни, религиозни и политически различия, забравени за дълги години в десетилетията след Втората световна война. И така неизплатимият гръцки дълг провокира нежелани и неразбираеми емоционални изблици, доведе до взаимни обвинения, и върна развитието на общия ни европейски проект години назад, във времената на трудното преодоляване на взаимното недоверие, нежеланието за сътрудничество и страхът от доминация налагана чрез сила.

Затова изчистването на проблема и установяването на отговорността за сегашната ситуация е от особено важно значение за бъдещето на Европа.

А проблемът се корени в модела на функциониране на съвременната финансова и икономическа системи. В годините след падането на Берлинската стена се роди нездравата вяра, че е настъпил краят на историята (по Фукуяма), а западният политически и икономически ред, т.е. демокрацията и пазарната икономика, са безалтернативни.

За западните икономики животът на кредит от изключение стана правило, а стимулирането на безграничната и безкритична консумация доведе до натрупването на планини от дългове – частни и публични –, докарали неизбежно до срива от 2008 година. В желанието си да настигнат потребителския потенциал на големите европейски икономики страни като Гърция, Испания, Португалия, Ирландия и Италия докараха финансовото си състояние до точка на пречупване, отвъд която просперитетът отстъпи мястото си на остеритета.

Дълбоките различия в икономическата база между ядрото и периферията на Европейският съюз бяха пренебрегнати при създаването на общата европейска валута, за сметка на политическия компромис и волята за създаване на устойчив модел на съжителство в толкова шареното културно, верско и етническо многообразие на континента. Очевиден е обаче дефицитът на дългосрочен, стратегически поглед върху възможните последици от един тежък финансов и икономически срив, довел до призиви за ограничаване на правомощия на основният изпълнителен орган на ЕС – Европейската комисия – отправени от Германия.

В тази ситуация, в която правото отново се връща в ръцете на силния, заслужилия, можещия, изобщо привилегирования и богопомазания, събуждането на стари спомени може да се окаже неизбежно, а това ще доведе до началото на разпада на общата европейска тъкан. Претенцията на която и да е отделна страна-членка на ЕС да лидерства само заради факта, че е успяла чрез пестеливост и/или здрав разум да се справи с тежката посткризисна ситуация на целия континент, е лош знак и сигнал за натрупващо се напрежение между отделните страни. Отново имаме разделение по оста център-периферия. Отново имаме разделения Север-Юг. Отново се възраждат обидни културни стереотипи за мързеливите нации, които си заслужават съдбата. Отново силният икономически има правото да налага дневния си ред, основан на успеха - успех между другото изграден на гърба на цяла Европа и всички европейци - но в края на краищата базиран на голям исторически компромис.