понеделник, 17 август 2015 г.

„Нов курс” за планините от дългове?

Кенет Рогоф*

Признанието на Международния валутен фонд, че гръцкият дълг е нестабилен може да се окаже вододел за световната финансова система. Несъмнено неортодоксалните политики за справяне с дълговата тежест трябва да бъдат взети по-насериозно, дори и в някои напреднали икономики.

Още в началото на гръцката криза се проявиха три основни школи на мисълта. Първата беше на т.нар. „тройка” (ЕК, ЕЦБ и МВФ), които твърдяха, че задлъжняла периферия на еврозоната (Гърция, Ирландия, Португалия и Испания) трябва да бъде третирана чрез политика на строга дисциплина, за да бъде преодоляна краткосрочната ликвидна криза и да не се превърне тя в дългосрочен проблем с несъстоятелността.

Ортодоксалните политики предвиждаха разширяването на конвенционалните мостови заеми към тези страни, чрез което ще им се даде време да решат своите бюджетни проблеми и да започнат структурни реформи целящи да ускорят дългосрочния потенциал за растеж. Този подход „проработи” в Испания, Ирландия и Португалия, но с цената на колосална рецесия. Нещо повече, съществува висок риск от повторение на ситуацията със значителен спад на глобалната икономика. Политиката на „тройката” обаче се провали в опита си да стабилизира и още по-малко да съживи гръцката икономика.

Втората школа на мисълта също описва кризата като чисто ликвиден проблем, но разглежда дългосрочната неплатежоспособност в най-лошия случай като страничен риск. Проблемът не е, че дълговете в страните от периферията на еврозоната са твърде високи, а че някой е позволил те да нараснат толкова.

Анти-остерити лагерът е на мнение, че дори когато частните пазари тотално са загубили доверие в периферията на еврозоната, Северна Европа може по-лесно да разреши проблема чрез презаписване на дълга на периферията под формата на еврооблигации подкрепени в края на краищата от всички (особено от Германия) данъкоплатци в еврозоната. На страните от периферията трябва да бъде позволено не просто да презапишат своите дългове, но също така да предприемат пълномащабна антициклична фискална политика за такъв срок от какъвто сметнат за нужно националните правителства.

С други думи, според „антиостерианците” еврозоната страда от криза на възможностите, а не от криза на доверие. Без значение е, че еврозоната няма централизирана фискална институция и недовършен банков съюз. Без значение са проблемите с морала или несъстоятелността. И са без значение усилията за растеж чрез реформи. Всички длъжници ще бъдат подходящи за финансиране в бъдеще, дори и да не са били винаги подходящи в миналото. Във всеки случай ускореният ръст на БВП ще се погрижи за всичко, благодарение на по-високите данъчни приходи. Европа ще получи безплатен обяд.

Това е напълно разбираема гледна точка, но е наивна в своята абсолютна вяра (пример в това отношение са полемичните текстове на носителят на Нобелова награда за икономика Пол Кругман). По този начин анти-остерити възгледа прикрива някои основни предпоставки и рискове. Всъщност планините от заеми водят винаги до голяма задлъжнялост в периферията на еврозоната водещи до значителни рискове, особено когато кризата избухне.

Политическата корупция, послужила като въртяща се врата между испанското правителство и финансовия сектор, се оказа ендемична. Двуцифрената безработица и монополите в производството все още спъват растежа, а олигарсите притежават непропорционална сила при защитата на своите интереси. В действителност Германия не е способна да гарантира целия дълг на периферията на Европа без риск за собствената си платежоспособност и кредитоспособност, особено в условията на липса на функционираща система на проверки и баланси в една разширена еврозона.

Експанзивните и неограничени гаранции може и да вършат работа, но ако случайно не проработят, икономическата гангрена откъм периферията може да се разпространи и към центъра.

Третата гледна точка на фона на голямата финансова криза е, че европейският дългов проблем трябва да бъде диагностициран като проблем с платежоспособността от самото начало и да бъде преодолян с дългово преструктуриране и опрощаване, в съчетание с умерена инфлация и структурни реформи. Това е и моята гледна точка от самото начало на кризата.

В Ирландия и Испания, частните притежатели на дълг, а не ирландските и испанските данъкоплатци, трябваше да поемат удара от банковия срив. В Гърция трябваше да случи по-бързо и по-голямо отписване на дълг.

Разбира се, националните правителства би трябвало да използват средства на данъкоплатците за рекапитализация северните европейски банки – особено във Франция и Германия – които са заели твърде много на периферията. А тези трансфери ще бъдат необходими за рекапитализация на банките от периферията. В края на краищата обществото би трябвало да осъзнае реалната ситуация, поне докато преструктурираните и рекапитализирани банки са в позиция да започнат да заемат отново.

За лош късмет, твърде много политически технолози в напредналите икономики си позволиха вярата, че неортодоксалните политики са единствено за нововъзникващите пазари. Всъщност напредналите страни в много от случаите прибягнаха към неортодоксалните политики, за да намалят дълговата си тежест. Дълговото преструктуриране ще даде на Европа възможност да се рестартира. Да, съществуват много рискове, както главният икономист на МВФ Оливие Бланшар отбеляза, но управляването на тези рискове е по-разумния подход.

И така, какво трябва да се прави оттук нататък? По-дълбока европейска интеграция, по-стриктни изисквания за активите на банките и по-дълбоки, но все пак израсли на местна почва, структурни реформи са несъмнено ключов елемент от каквото и да е решение. По-нататъшната помощ към европейската периферия все още е крайно необходима.

Но отвъд това, европейският опит трябва да бъде стимул за пълно преосмисляне на глобалната система за управление на държавните фалити. Това означава да се върнем към по-старите предложения за изработването на механизъм за държавен фалит или намирането на начин да се институционализират последните предложения на Фонда, отнасящите се до гръцкия дълг. Няма безплатен обяд в Европа и никога няма да има. Но има много по-добри начини за решаване на проблема с нестабилния дълг.


*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.

Няма коментари:

Публикуване на коментар