събота, 17 септември 2016 г.

Култът към личността в един глобализиран свят

Харолд Джеймс*

В днешната глобална култура, в която простите модели помагат да се осмислят толкова сложни проблеми, германският канцлер Ангела Меркел и руският президент Владимир Путин, въплъщават различни архетипи на национално лидерство. Както много други преди тях, тези култови личности често толкова ярко се отличават – като Ин и Ян – че представляват категоричен избор само между две алтернативни гледни точки.

Това несъмнено е било валидно в предишни периоди на политически и икономически трудности. Например, като последица от Първата световна война и разпада на демократичната политическа система, голяма част от света поглежда или към Бенито Мусолини в Италия, или към Владимир Ленин в Русия, за да се ориентират в бъдещето.

През 1920-те Мусолини е обвиняван от  множество чужди наблюдатели, че планира да създаде най-добрата организация на обществото, такава която да се справи с анархията и саморазрушението, присъщи на традиционния либерализъм. При Мусолини Италия все още е била интегрирана към световната икономика, а държавния корпоративизъм, със своя акцент върху предполагаемото хармонизиране на интересите на капитала и труда, за мнозина изглежда като вестител на бъдещето без класови конфликти и тежки политически противоборства.

В Германия членовете на праволинейната националистическа десница, както много други, приветства Мусолини, а след това и младия Адолф Хитлер, който моли за автограф Дучето (популярното име на Мусолини), след като той идва на власт през 1922. Всъщност Хитлер използва т.нар. „Марш към Рим” на Мусолини като модел за своя „Бирен пуч” в Бавария през 1923, който той се е надявал да се превърне в първа крачка към завземането на властта в цяла Германия.

Фашисткият  интернационализъм на Мусолини вдъхновява последователи по целия свят, от британския Съюз на фашистите на Осуалд Моузли до Желязната гвардия на Корнелиу Зеля Кодряну в Румъния. Дори в Китай, кадетите от Военната академия „Вампо” се опитват да създадат китайско Движение „Сини ризи”, сродно с черноризците на Мусолини и паравоенните „Кафяви ризи” на Хитлер, СА.

През този период пример за Мусолини е бил Ленин, стълб за международното ляво движение. В целия свят левите определят себе си по степента на одобрение или неодобрение на жестокостта на съветския лидер. Също като Мусолини, Ленин има претенцията на строител – във всичките му смисли – на безкласово общество, в което политическите конфликти ще останат в миналото.

Днешните лидери са обладани от политиките на глобализацията и в този дебат Меркел и Путин – чиято тактика малко наподобява тази на Мусолини и Ленин – представляват двете възможни посоки занапред: съответно откритост и защитеност. В Европа политическите лидери се характеризират чрез отношенията си един с друг. Унгария и Турция са уязвими от руските геополитически машинации. Но техните лидери , унгарският министър-председател Виктор Орбан и турският президент Реджеп Тайип Ердоган, се присъединиха към международната общност на привърженици на Путин.

В същото време Марин льо Пен, лидер на крайнодесният „Национален фронт” във Франция, която най-вероятно ще стигне до балотаж на президентските избори през следващата година, се определя като противоположност на Меркел. За Льо Пен Меркел е императрица използваща ЕС, за да наложи волята си върху цяла Европа и особено върху нещастният френски президент Франсоа Оланд. Също така германската щедрост по отношение на политиката на Меркел към бежанците е повод за внос на „роби”.

В Обединеното кралство Найджъл Фараж, бившият лидер на Партията на независимостта на Обединеното кралство (UKIP), заема същата позиция. Меркел, убеден е той, е най-голямата заплаха за мира в Европа след Путин.

От друга страна британският министър-председател Тереза Мей копира Меркел, най-малкото нейният стил на преговори. Първата й голяма политическа реч напълно пренебрегна юнския референдум за „Брекзит”, който я доведе на власт, и обеща да прокара т.нар. „работническо представителство” – участие на работници в управителните органи на компаниите – което е ключов елемент от социалния договор в Германия.

Путин и Меркел са постоянни отправни точки не само в Европа. В Съединените щати, кандидатът за президент на републиканците Доналд Тръмп – който удостои Путин с титлата първокласен лидер – наскоро обиди своя опонент, Хилари Клинтън, наричайки я „Американската Меркел” и пусна Туитър хаштаг със сравнения на Меркел и Клинтън. Също както Льо Пен и UKIP, Тръмп се опита да постави имиграционната политика на Меркел в центъра на политическия дебат.

Една очевидна интерпретация на дихотомията Меркел-Путин е, че тя олицетворява половите архетипи: Меркел предпочита „женствената” дипломация и приобщаване, докато Путин предпочита „мъжкото” съревнование и противопоставянето. Друга интерпретация е, че Путин представлява носталгията – връщане към едно идеализирано минало – докато Меркел се опира на надеждата: вяра, че светът може да се оправи чрез ефективно политическо управление.

Усилията на Путин очевидно са насочени към обединяване на Евразия в един блок на социален консерватизъм, политически авторитаризъм и ортодоксална религиозност като формално оръжие на държавата. Неговото е просто подобрена версия на трите стълба на политиката предложени от  теоретика и царски съветник от 19-ти век Константин Победоносцев, а именно: ортодоксалност, самодържавие и народност.

Меркел изгря като противоположност на Путин и като глобална култова личност по време на дълговата криза в еврозоната, когато бе определена по-скоро като национален защитник на германските икономически интереси и отново през лятото на 2015, когато се противопостави на критиките на собствената си мигрантка политика, казвайки че Германия е „силна страна” и че „ще устои”.

Разбира се, тази „нова” Меркел винаги си е била такава. През 2009 тя открито смъмри бившия папа Бенедикт, затова че не е дал „задоволително обяснение” за решението си да заклейми отхвърлянето на Холокоста от страна на  църквата, а през 2007 решава да приеме Далай Лама, въпреки официалните възражения на  Китай.

Меркел и Путин изгряват като политически личности по времето на достигането на глобалзацията до кръстопът. Докато Тръмп, следвайки Путин, иска намиране на алтернатива на глобализацията, Меркел иска да я спаси чрез силно лидерство, компетентно управление и потвърждаване на универсалните ценности и човешките права.

Глобалните култови личности от 1920-те вдъхновяват с призиви за насилствена смяна на политическия ред. Днес този тип призиви са зад гърба ни. Но изборът между приобщаваща интеграция и разграничаващ раздробяване все още живее в нас.


*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европейския университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа история на Германия и по история на глобализацията.

Няма коментари:

Публикуване на коментар