Майкъл Спенс*
По-голямата част от света, особено напредналите икономики,
през последните години затънаха в образцово забавяне и спадане на растежа на
БВП, карайки мнозина да се чудят дали това е предвестник на почти неизменни
условия – т.нар. „постоянстваща стагнация”. Отговорът вероятно е да, но на
въпроса му липсва дълбочина и затова е с ограничена полезност. В края на
краищата съществуват разнообразни типове влияния, които могат да подтиснат
растежа и не всяко едно от тях е извън контрола ни.
Разбира се, има строги условия за изпълнение, които много от
рушащите растежа насрещни ветрове, стоварващи се върху нас напоследък,
затрудняват, че дори ги правят невъзможни за изпълнение, и с които трябва да се
справим в скоро време, но без да застрашаваме бъдещия растеж и стабилност.
Резултатът от тези постоянстващи условия може да бъде наречен „постоянстваща
стагнация 1” (ПС1).
Първото потвърждение, че сме под въздействието на ПС1 е
свързано с технологиите. Ако сме, както твърди икономистът Робърт Гордън, в
условията на забавяне на повишаващите производителността технологични иновации,
дългосрочният потенциал за растеж би бил силно ограничен. Но дори и иновациите
да не се забавят толкова много, или поне да не се възродят скоро, структурната
адаптация и промените в поведението, нужни за възстановяване на съпътстващата
производителност, ще отнеме време.
Второто условие в подкрепа на ПС1 се корени във влиянието на
увеличаващата се несигурност – за растежа, за сигурността на работното място,
за политиките и регулациите и за многото тенденции, които биха въздействали на
всеки един от тези фактори – за инвестициите и потреблението. Хората просто не
знаят дали техните правителства ще започнат да реализират напредък в битката с
дефлационния натиск, в борбата с нарастващото неравенство, в преодоляването на
социалното и политическо разделение и във възстановяването на икономическия
растеж и заетостта.
При положение, че в бъдеще търсенето далеч не е гарантирано,
частните инвестиции ще намаляват в много страни, в това число, и то най-скоро,
в Китай. Това се отнася и до домакинското потребление, най-вече в напредналите
икономики, където огромен дял от потреблението е по избор (например
възстановяването на потреблението на дълготрайни стоки, пътувания и храненето
навън в ресторанти). Имайки предвид колко време отне това на американската
икономика, например, за пълното възстановяване от Голямата депресия – до
навечерието на Втората световна война, когато правителството започва да
стимулира търсенето – изглежда обръщането на тези тенденции няма да се случи
скоро.
Третото потвърждение, че сме под въздействието на ПС1 е
дългът. Домакинства, корпорации, финансови институции и правителства търпят
бюджетни ограничения напълно приемливи, въздържат се от харчове и инвестиции,
увеличават спестяванията си и допринасят значително за настоящата дефлационна
среда.
Действия целящи да подкрепят намаляването на дълговете и
възстановяването на бюджетните баланси – каквито са признаването на загубите,
отписването на активи и рекапитализирането на банки – носят дългосрочни
ползи, но и изискват краткосрочни разходи. Всъщност възстановяването на
бюджетния баланс отнема време, особено при домакинствата, и води до забавяне на
растежа.
Картината е някак си мрачна и студена. Но това не е цялата история. Тя
се разкрива от още един, по-точен въпрос: има ли набор от политически отговори,
които във времето биха довели до увеличаване на нивото и на качеството на
растежа? И тук отговорът както се очертава е да, при положение, че ние също се сблъскваме
с някакъв тип „постоянстваща стагнация” – да я наречем „постоянстваща стагнация
2” (ПС2) – която властва над желанията ни или на неспособността ни да изковем
подходящият микс от политики.
Ключов елемент от този микс от политики трябва да е фокусът
върху обуздаването на нарастващото неравенство. Докато силите разпалват тази
тенденция – и по-специално глобализацията и дигиталните технологии – ще бъде
трудно да се справим напълно с тях, тяхната враждебна реакция може да бъде
смекчена с преразпределяне през данъчно облагане и през системата за социално
осигуряване. Докато икономиките преминават през продължителни структурни
трансформации, отделните хора и семейства имат нужда от ресурси за инвестиции в
нови умения.
Нещо повече, монетарната политика, която е виновна за голяма
част от тежестта на възстановяването от началото на икономическата криза от
2008 насам, трябва да бъде преосмислена. Истината е, че годините на ултраниски
лихви и масираните количествени улеснения не повишиха достатъчно съвкупното
търсене и съответно твърде малко ограничиха дефлационните сили.
Но едностранното повишаване на лихвите носи сериозни
рискове, понеже в среда на подтиснато потребление по-високите лихви привличат
капиталовите потоци, като по този начин тласкат нагоре валутния курс и
подкопават растежа и търговската част от икономиката. Предвид това,
политическите технолози в напредналите страни трябва да помислят за налагането
на някакъв контрол върху своите капиталови сметки (както с успех направиха
възникващите икономики) – действие, което би улеснило по-независимите и
приспособими подходи за изход от финансовото ограничение.
Трети приоритет трябва да бъде укрепването на финансовите
решения, особено свързаните с инвестиции в публичния сектор. Европа, в частност, плаща тежка цена за недоизползването на своя фискален капацитет – решение, което
е подтикнато от политическата непопулярност на дълга и фискалните трансфери.
При подходящите условия балансите на пенсионните и суверенните фондове също би
трябвало да бъдат ограничени да инвестират.
Има и много други сфери, в които страните трябва да помислят
за реформи. Те включват данъчната политика, неефективната или неуместна
употреба на обществени фондове, спънките пред структурните промени на
производствените и посредническите пазари и несвързаността между обхвата на
глобалните финансови институции и капацитета на правителствените бюджети да се
намесват в случай на финансово бедствие.
ПС1 ще направи решението на проблема на ПС2 много по-трудно.
Всъщност, както изглежда дори енергичните вътрешни и международни политически
отговори не биха били достатъчни за премахването на риска, при който търсенето и
растежът ще останат подтиснати за дълъг период от време. Но това не е причина за
забавяне на действията в сферите, в които политиката може да постигне промяна.
Така както нашите предишни политически избори помогнаха за генериране на ПС1,
пред която сме изправени днес, провалът да въведем политики целящи да се
справим с ПС2 може да създаде много по-неподатлива на влияние и потенциално
нестабилна ситуация утре.
*Майкъл Спенс е носител на Нобелова награда за икономика,
професор по икономика в Нюйоркския университет, изтъкнат гост-член на Съвета за
външни отношения, член на управителния борд на „Институт Хувър” към
Станфордския университет и председател на Съвета за нови модели за растеж към
Глобалния дневен ред на Световния икономически форум. Бил е и председател на
независимата комисия за растеж и развитие, международен орган, който между 2006
и 2010 анализира възможностите за глобален икономически растеж.
Няма коментари:
Публикуване на коментар