петък, 16 септември 2016 г.

Дефицитът на емоционална интелигентност при Тръмп

Джоузеф Най*

Миналият месец 50 бивши служители от националната сигурност, били на високи позиции в администрацията на републиканските президенти от Ричард Никсън до Джордж Буш-младши, публикуваха писмо, в което казват, че няма да гласуват за президентската номинация на тяхната партия Доналд Тръмп. Според думите им „един президент трябва да бъде дисциплиниран, да контролира емоциите си и да действа само след дълбок размисъл и внимателна преценка”. И отбелязват още, че „Тръмп няма нравствените качества да бъде президент”.

Според терминологията на съвременната теория за лидерството, на Тръмп му липсва емоционална интелигентност – самоконтрол, дисциплина и емпатия, които дават възможност на лидерите да канализират своите лични емоции и да се харесват на другите. Обратно на гледната точка, в която чувствата се смесват с мисленето, емоционалната интелигентност – включваща два основни компонента, контрол върху собственото поведение и върху поведението на другите – предполага, че способността за разбиране и контролиране на емоциите може да подобри целия процес на мисленето.

Макар концепцията да е съвременна, самата идея не е нова. Практичните хора отдавна са разбрали своята важност за лидерството. През 1930-те, бившият съдия от Върховния съд Оливър Уендъл Холмс, корав стар ветеран от Американската гражданска война, е повикан на среща с Франклин Д. Рузвелт, възпитаник на Харвард, но без особени постижения. Попитан по-късно за впечатленията си от новия президент, Холмс остроумно отбелязва: „второкласен интелект, първокласно поведение”. Повечето историци биха се съгласили, че успехът на Рузвелт като лидер почива повече на емоционалната му, отколкото на аналитичната му интелигентност.

Психолозите се опитват да измерят интелигентността от векове. Общите тестове за интелигентност измерват такива проявления на интелигентността като вербално разбиране и обективно мислене, но резултатите от тестовете за интелигентност предвиждат едва около 10-20% от възможността за житейски успех. Останалите необяснени 80% са продукт на стотици фактори извън нашия контрол. Емоционалната интелигентност е един от тях.

Някои експерти твърдят, че при емоционалната интелигентност са еднакво важни както техническите, така и когнитивните умения. Други са на мнение, че тя играе по-умерена роля. Нещо повече, психолозите се различават по отношение на това, как двете проявления на емоционалната интелигентност – самоконтрола и емпатията – се свързват един с друг. Бил Клинтън например е слаб в първото, но много силен във второто. Все пак, те са съгласни, че емоционалната интелигентност е важен компонент на лидерството. Ричард Никсън вероятно е имал по-висок коефициент на интелигентност от Рузвелт, но далеч по-ниска емоционална интелигентност.

Лидерите ползват емоционалната интелигентност, за да направляват харизмата си или личния си магнетизъм в променящия се контекст. Всички сме склонни да представяме себе си пред другите по най-различен начин, за да направляваме впечатленията, които оставяме: например се „обличаме, за да привличаме”. Политиците също се „обличат” според публиката. Екипът на Роналд Рейгън е бил известен с ефектнивността си при управлението на впечатленията. Дори корав генерал като Джордж Патън е тренирал специално намръщената си физиономия пред огледалото.

Успешното управление на личните впечатления изисква някои от същите емоционални превъплъщения и умения, притежавани от добрите актьори. Актьорското изпълнение и лидерството имат много общи черти. И двете са съчетание от самоконтрол и способността за планиране. Предишният опит на Рейгън като холивудски актьор му служи добре в тази връзка, а Рузвелт също е бил ненадминат актьор. Въпреки болката и трудността в придвижването заради болките в краката, Франклин Д. Рузвелт успява да се усмихва и внимателно избягва снимките с използваната от него инвалидна количка.

Човешките същества, също като другите примати, съсредоточават вниманието си върху лидера. Независимо дали главните изпълнителни директори го осъзнават или не, сигналите които излъчват са винаги следени отблизо. Емоционалната интелигентност изисква съзнание и контрол за подобни сигнали и самодисциплина, която да не смесва личните физиологични нужди с политиката. Никсън например води стратегически ефективна външна политика, но е бил доста непредпазлив по отношение на личната предпазливост, което го кара да създаде „списък с врагове”, в края на краищата довел до отстраняването му.

Тръмп притежава някои от уменията на емоционалната интелигентност. Той е актьор, чиито опит на водещ на телевизионно риалити шоу му позволи да спечели тъпите в надпреварата при републиканците на първичните избори и да привлече значително медийно внимание. Обличайки се според случая и с неизменната си червена бейзболна шапка със слогана на кампанията му „Да направим Америка отново велика”, той показа, че познава правилата на играта и избра печелившата стратегия с използването на „политическа некоректност” в изявленията си, за да привлече внимание върху себе си и да спечели огромна обществена популярност.

Но Тръмп има явни недостатъци що се отнася до самоконтрола, което го прави неспособен да се придвижи към центъра в кампанията за президентските избори. По подобен начин той не успя да покаже дисциплинираността нужна за вникване в детайлите на външната политика, като в резултат на това, за разлика от Никсън, той демонстрира значителен наивитет за външните отношения.

Тръмп има репутацията на кавгаджия в споровете с опонентите си, но това не е толкова лошо. Както е отбелязал психологът от Станфорд Родерик Крамър, президентът Линдън Джонсън също е бил кавгаджия, както и че мнозина от предприемачите от Силициевата долина демонстрират кавгаджийски стил. А Крамър твърди, че подобни кавгаджии с визия вдъхновяват другите да ги следват.

Но нарцисизмът на Тръмп го прави свръхреактивен, често контрапродуктивен, към критики и обиди. Например той изглеждаше объркан в спора си с американската мюсюлманска двойка, чиито син, американски войник, е убит в Ирак, и доста дребнав срещу Пол Райън, председателят на Камарата на представителите, след като Тръмп напипа слабостта му. В подобни случаи Тръмп отстъпва от  собственото си послание.

Именно това е недостига на емоционална интелигентност, която струва на Тръмп подкрепата на някои от най-влиятелните експерти по външна политика в собствената му партия и в страната като цяло. Според техните думи, „той е неспособен да разграничи истината от лъжата. Той избягва конфликтни теми. На него му липсва самоконтрол и действа необуздано. Той не понася критиките”. Или, както би казал Холмс, Тръмп се дисквалифицира от собствения си второкласен темперамент.


*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

Няма коментари:

Публикуване на коментар