Джоузеф Стиглиц*
Да се твърди, че еврозоната не се представя добре от кризата
през 2008 насам е подценяване на проблема. Нейните страни членки се справят
по-зле отколкото страните от ЕС извън еврозоната и много по-зле от Съединените
щати, която беше в епицентъра на кризата.
Най-зле представящите се страни от еврозоната са затънали в
депресия или дълбока рецесия; тяхното положение – особено в Гърция – е по-лошо в
много отношения, от това което са претърпели икономиките по време на Голямата
депресия от 1930-те. Най-добре представящите се членове на еврозоната, като
Германия, изглеждат добре, но само в сравнителен аспект; а моделите им на
растеж отчасти са основани на политики от типа „не е важно на мен да ми е добре,
а на съседа да му е зле”, при която успехът е за сметка на някогашните
„партньори”.
Има четири типа обяснения за това състояние на нещата.
Германия се опитва да вини жертвите, посочвайки гръцкото разточителство, както и дълговете и дефицитите на останалите страни. Но това е поставяне на каруцата
пред коня: Испания и Ирландия имат излишъци и ниско съотношение на дълга
спрямо БВП преди евро кризата. Затова по-скоро кризата причини дефицитите и
дълга, а не обратното.
Фетишът по дефицитите, без съмнение, е част от проблемите на
Европа. Финландия също ще има неприятности нагаждайки се към многобройните
шокове, пред които е изправена, след като през 2015 БВП на страната е близо
5,5% по-нисък от пика му през 2008.
Други „обвиняващи жертвата” критици посочват държавата на
благоденствието и прекомерните регулации на пазара на труда като причина за
затрудненията на еврозоната. Но някои от
най-добре представящите се страни в еврозоната, като Швеция и Норвегия, имат
най-стабилните държави на благоденствието и най-регулираните пазари на труда.
Много от страните днес се представят зле, макар да са се
представяли добре – над средното за Европа – преди еврото да бъде въведено.
Упадъкът им не е в резултат на някаква ненадейна смяна в трудовото им
законодателство или заради епидемия от мързел в страните в криза. Променена бе
само валутата.
Второ възможно обяснение е общото желание Европа да има
по-добри лидери, мъже и жени, които разбират по-добре икономиката и прокарват
по-подходящи политики. Лошите политики – не само на строги икономии, но също така
и липсата на т.нар. структурни реформи, увеличили неравенството и свили
допълнително съвкупното търсене и потенциалния растеж – без съмнение влошиха
ситуацията.
Но еврозоната е и политически ред, в който се оказа
неизбежно гласът на Германия да е по-силен. Всеки имал работа с германските
политици през последната третина на миналия век трябва да са били наясно
предварително с възможния резултат. Нещо
по-важно, имайки предвид достъпните инструменти, дори и най-брилянтните
икономисти не биха могли да направят от еврозоната проспериращ проект.
Третият набор от причини за лошото представяне на еврозоната
е мощната критика отдясно на ЕС, фокусирана върху еврократската склонност към
задушаване, към спъване чрез регулации на иновациите. Тази критика също е неадекватна. Еврократството, като трудовото законодателство или държавата на
благоденствието, не се е променило внезапно през 1999 със създаването на системата
за фиксиран валутен курс, или през 2008, с началото на кризата. Рязко се
промени стандартът на живот или качеството на живот. Всеки, който отрича
предимствата на Запада с нашите прекалено чисти въздух и вода, трябва да посети
Пекин.
Това предполага четвърто обяснение: еврото е по-обвинявано
от политиките и структурите на отделните страни. Еврото бе погрешно заченато.
Дори най-добрите политически технолози в света не биха могли да го направят
работещо. Структурата на еврозоната предполага вид неизменност, подобна на
златния стандарт. Единната валута отне на своите страни членки най-важния механизъм за приспособяване – валутният курс – а еврозоната ограничи
монетарните и фискални политики.
В отговор на асиметричните шокове и отклоненията в
производителността, би трябвало да има нагаждане в реалния (инфлационно
изгладен) валутен курс, което означава, че цените в периферията на еврозоната
трябва да паднат в сравнение с тези в Германия и Северна Европа. Но при
твърдостта на Германия относно инфлацията – цените там са в застой – приспособяването би могло да се случи единствено чрез всеобща дефлация. В такъв случай това
означава болезнена безработица и отслабване на профсъюзите; най-бедните страни
в еврозоната и особено работниците там, ще поемат тежестта от приспособяването.
Затова планът за ускоряване на сближаването сред страните от еврозоната се
сгромоляса страшно, като неравенството между и в самите страни се увеличава.
Тази система не може и не ще може да работи в дългосрочен
план: демократичните политики са в основата на провала й. Единствено чрез смяна
на правилата и институциите в еврозоната еврото може и да сработи. Това ще
изисква седем промени:
-
изоставяне на критериите за сближаване, които
изискват дефицитът да бъде по-малък от 3% от БВП;
-
замяната на политиката на строги икономии със
стратегия за растеж, подкрепена от солидарен фонд за стабилизация;
-
премахване на предразполагащата към кризи
система, при която страните се задължават да заемат във валута, която не е под
техен контрол и да я заменят с евробонове или някакъв подобен механизъм;
-
подобряване на споделянето на дълговата тежест в
периода на приспособяването като страните с излишъци по текущите сметки се задължат
да повишат заплатите и да увеличат фискалните си разходи, а също така да
гарантират, че цените им ще се увеличават по-бързо от тези в страните с
дефицити по текущите си сметки;
-
промяна в мандата на ЕЦБ, който се фокусира
единствено върху инфлацията, за разлика от този на Фед, който го ангажира и със
заетостта, растежа и като цяло със стабилността;
-
създаване на обща застраховка на депозитите,
която да предпазва парите от изтичане от зле представящите се страни, както и
на други елементи от „банковия съюз”;
-
и насърчаване, а не ограничаване, на
индустриалните политики създадени да гарантират, че мудността на еврозоната
може да бъде задълбочена от лидерите й.
От икономическа гледна точка тези промени са незначителни; но
на днешните лидери на еврозоната може би им липсва политическа воля, за да ги
осъществят. Това не променя основният факт, че настоящото половинчато положение
е неудържимо. Система проектирана да създава просперитет и да засилва
интеграцията може да окаже обратно въздействие. Един миролюбив развод би бил
по-добра опция от сегашната задънена улица.
Разбира се всеки развод струва скъпо, но продължаващата
безпътица би струвала още по-скъпо. Както вече видяхме това лято в Обединеното
кралство, ако европейските лидери не успеят или не пожелаят да вземат трудното
решение, европейските гласоподаватели ще вземат решението вместо тях и
лидерите може да не харесат резултата.
*Джоузеф Стиглиц, носител на Нобелова награда за икономика
през 2001 и на John Bates Clark Medal през 1979, е професор в Columbia
University, съпредседател на Експертната група за измерване на икономическото
представяне и социалния напредък към ОИСР, и главен икономист на Roosevelt
Institute. Бил е старши вице-президент и главен икономист на Световната банка,
и председател на Съвета на икономическите съветници към президента на
Съединените щати по време на мандата на Бил Клинтън. През 2000 основава
Инициативата за политически диалог, тинк-танк за международно развитие базиран
в Columbia University.
Няма коментари:
Публикуване на коментар