петък, 2 септември 2016 г.

Реформа или развод в Европа

Джоузеф Стиглиц*

Да се твърди, че еврозоната не се представя добре от кризата през 2008 насам е подценяване на проблема. Нейните страни членки се справят по-зле отколкото страните от ЕС извън еврозоната и много по-зле от Съединените щати, която беше в епицентъра на кризата.

Най-зле представящите се страни от еврозоната са затънали в депресия или дълбока рецесия; тяхното положение – особено в Гърция – е по-лошо в много отношения, от това което са претърпели икономиките по време на Голямата депресия от 1930-те. Най-добре представящите се членове на еврозоната, като Германия, изглеждат добре, но само в сравнителен аспект; а моделите им на растеж отчасти са основани на политики от типа „не е важно на мен да ми е добре, а на съседа да му е зле”, при която успехът е за сметка на някогашните „партньори”.

Има четири типа обяснения за това състояние на нещата. Германия се опитва да вини жертвите, посочвайки гръцкото разточителство, както и дълговете и дефицитите на останалите страни. Но това е поставяне на каруцата пред коня: Испания и Ирландия имат излишъци и ниско съотношение на дълга спрямо БВП преди евро кризата. Затова по-скоро кризата причини дефицитите и дълга, а не обратното.

Фетишът по дефицитите, без съмнение, е част от проблемите на Европа. Финландия също ще има неприятности нагаждайки се към многобройните шокове, пред които е изправена, след като през 2015 БВП на страната е близо 5,5% по-нисък от пика му през 2008.

Други „обвиняващи жертвата” критици посочват държавата на благоденствието и прекомерните регулации на пазара на труда като причина за затрудненията на еврозоната. Но  някои от най-добре представящите се страни в еврозоната, като Швеция и Норвегия, имат най-стабилните държави на благоденствието и най-регулираните пазари на труда.

Много от страните днес се представят зле, макар да са се представяли добре – над средното за Европа – преди еврото да бъде въведено. Упадъкът им не е в резултат на някаква ненадейна смяна в трудовото им законодателство или заради епидемия от мързел в страните в криза. Променена бе само валутата.

Второ възможно обяснение е общото желание Европа да има по-добри лидери, мъже и жени, които разбират по-добре икономиката и прокарват по-подходящи политики. Лошите политики – не само на строги икономии, но също така и липсата на т.нар. структурни реформи, увеличили неравенството и свили допълнително съвкупното търсене и потенциалния растеж – без съмнение влошиха ситуацията.

Но еврозоната е и политически ред, в който се оказа неизбежно гласът на Германия да е по-силен. Всеки имал работа с германските политици през последната третина на миналия век трябва да са били наясно предварително с  възможния резултат. Нещо по-важно, имайки предвид достъпните инструменти, дори и най-брилянтните икономисти не биха могли да направят от еврозоната проспериращ проект.

Третият набор от причини за лошото представяне на еврозоната е мощната критика отдясно на ЕС, фокусирана върху еврократската склонност към задушаване, към спъване чрез регулации на иновациите. Тази критика също е неадекватна. Еврократството, като трудовото законодателство или държавата на благоденствието, не се е променило внезапно през 1999 със създаването на системата за фиксиран валутен курс, или през 2008, с началото на кризата. Рязко се промени стандартът на живот или качеството на живот. Всеки, който отрича предимствата на Запада с нашите прекалено чисти въздух и вода, трябва да посети Пекин.

Това предполага четвърто обяснение: еврото е по-обвинявано от политиките и структурите на отделните страни. Еврото бе погрешно заченато. Дори най-добрите политически технолози в света не биха могли да го направят работещо. Структурата на еврозоната предполага вид неизменност, подобна на златния стандарт. Единната валута отне на своите страни членки най-важния механизъм за приспособяване – валутният курс – а еврозоната ограничи монетарните и фискални политики.

В отговор на асиметричните шокове и отклоненията в производителността, би трябвало да има нагаждане в реалния (инфлационно изгладен) валутен курс, което означава, че цените в периферията на еврозоната трябва да паднат в сравнение с тези в Германия и Северна Европа. Но при твърдостта на Германия относно инфлацията – цените там са в застой – приспособяването би могло да се случи единствено чрез всеобща дефлация. В такъв случай това означава болезнена безработица и отслабване на профсъюзите; най-бедните страни в еврозоната и особено работниците там, ще поемат тежестта от приспособяването. Затова планът за ускоряване на сближаването сред страните от еврозоната се сгромоляса страшно, като неравенството между и в самите страни се увеличава.

Тази система не може и не ще може да работи в дългосрочен план: демократичните политики са в основата на провала й. Единствено чрез смяна на правилата и институциите в еврозоната еврото може и да сработи. Това ще изисква седем промени:

-          изоставяне на критериите за сближаване, които изискват дефицитът да бъде по-малък от 3% от БВП;
-          замяната на политиката на строги икономии със стратегия за растеж, подкрепена от солидарен фонд за стабилизация;
-          премахване на предразполагащата към кризи система, при която страните се задължават да заемат във валута, която не е под техен контрол и да я заменят с евробонове или някакъв подобен механизъм;
-          подобряване на споделянето на дълговата тежест в периода на приспособяването като страните с излишъци по текущите сметки се задължат да повишат заплатите и да увеличат фискалните си разходи, а също така да гарантират, че цените им ще се увеличават по-бързо от тези в страните с дефицити по текущите си сметки;
-          промяна в мандата на ЕЦБ, който се фокусира единствено върху инфлацията, за разлика от този на Фед, който го ангажира и със заетостта, растежа и като цяло със стабилността;
-          създаване на обща застраховка на депозитите, която да предпазва парите от изтичане от зле представящите се страни, както и на други елементи от „банковия съюз”;
-          и насърчаване, а не ограничаване, на индустриалните политики създадени да гарантират, че мудността на еврозоната може да бъде задълбочена от лидерите й.

От икономическа гледна точка тези промени са незначителни; но на днешните лидери на еврозоната може би им липсва политическа воля, за да ги осъществят. Това не променя основният факт, че настоящото половинчато положение е неудържимо. Система проектирана да създава просперитет и да засилва интеграцията може да окаже обратно въздействие. Един миролюбив развод би бил по-добра опция от сегашната задънена улица.

Разбира се всеки развод струва скъпо, но продължаващата безпътица би струвала още по-скъпо. Както вече видяхме това лято в Обединеното кралство, ако европейските лидери не успеят или не пожелаят да вземат трудното решение, европейските гласоподаватели ще вземат решението вместо тях и лидерите може да не харесат резултата.


*Джоузеф Стиглиц, носител на Нобелова награда за икономика през 2001 и на John Bates Clark Medal през 1979, е професор в Columbia University, съпредседател на Експертната група за измерване на икономическото представяне и социалния напредък към ОИСР, и главен икономист на Roosevelt Institute. Бил е старши вице-президент и главен икономист на Световната банка, и председател на Съвета на икономическите съветници към президента на Съединените щати по време на мандата на Бил Клинтън. През 2000 основава Инициативата за политически диалог, тинк-танк за международно развитие базиран в Columbia University.

Няма коментари:

Публикуване на коментар