четвъртък, 4 февруари 2016 г.

Икономика на бежанците

Робърт Шилър*

Настоящата глобална бежанска криза припомня периода непосредствено след Втората световна война. Според тогавашните изчисления е имало повече от 40 млн. бежанци само в Европа. Тези „скитащи се хора”, както ги наричат, са принудени да напуснат домовете си заради насилието, принудителното изселване, гоненията и разрушаването на собствеността и инфраструктурата.

Потресаващата следвоенна ситуация води до създаването през 1950 на Върховния комисариат за бежанците към ООН, който е трябвало да има само временен мандат за защита на останалите без дом в рамките на три години. Но проблемът така и не изчезва. Даже напротив, Върховният комисариат не просто продължава да съществува, но и да бие тревога.

В своя шестмесечен доклад от 2015 агенцията определи броя на „насилствено преместените” хора по света на 59,5 млн. в края на 2014, в това число 19,5 млн. разселени по света, които те определят като истинските бежанци. Някои страни – Афганистан, Азербайджан, Колумбия, Централноафриканската република, Демократична република Конго, Ирак, Мианмар, Нигерия, Пакистан, Сомалия, Южен Судан, Судан, Сирия и Украйна – са отчели по повече от половин милион насилствено преместени хора в края на 2014. Докладът отбелязва, че оттогава общият брой е нараснал значително. За нещастие, докладът подчертава нашето пълно неразбиране на бежанския проблем. Всъщност, ако погледнем историята ще видим, че съдбата на бежанците търсещи убежище в друга страна е в голяма степен неизследван проблем. Историците описват войните, и отбелязват диаспорите, но рядко демонстрират подчертан интерес  към възникването на бежанските кризи или към решаването им.

Общоизвестно е, че историята се пише от победителите, което не е изненадващо. Трупането на познание как една страна тероризира малцинствата си до степен членовете им да бъдат принудени да бягат или че значителен дял от техните предшественици са пристигнали в страната принудително и панически, не е вдъхновяващия извор на национална идентичност. Затова историите, нечути и неразказани, са изтрити.

Именно поради тези причини ние се нуждаем от повече изследвания за това какво можем и трябва да направим за бежанците в дългосрочен план. Върховният комисариат за бежанците прави изключително много в защита на бежанците, но сам е невъзможно да задоволи техните нужди. Бюджетът на Комисариата от 7 млрд. за 2015 може и да изглежда огромен, но това означава едва около 100 долара на всеки прокуден човек, което не е достатъчно да покрие дори основни нужди като храна и подслон.

Като президент на Американската икономическа асоциация през 2016 поех морален ангажимент да използвам годишната ни среща по-рано миналия месец, за да обърнем внимание на сериозните икономически проблеми. А бежанската криза, както и да я мислим, е икономически проблем. На срещата ще бъде обърнато внимание и на недостатъчно добрите решения за нея. Затова реших да направя заседание наречено „Шест милиона бежанци”, и поканих някои от най-изтъкнатите учени икономисти по миграцията. Помолих ги да опишат размера на бежанския проблем в икономически термини и да предложат някакви разумни политики за решаването му.

Един от докладите, на Тимъти Хатън от Университета на Есекс и Австралийския национален университет, изследва бежанските потоци по света и търси причините за тях. Хатън оборва популярния аргумент срещу допускането на бежанци, че търсещите убежище не са наистина отчаяни, а просто използват кризата като претекст за приемане в по-богата страна. Той разкрива, обратно на очакванията, че бежанските потоци са предизвиквани предимно от политически терор и нарушаване на човешките права, не и от икономическа принуда. Хората със страх за живота си бягат до най-близкото сигурно място, не до най-богатото. Не можем да бягаме от моралната си отговорност да им помогнем.

Семих Тюмен от Централната банка на Турция представи доказателства относно влиянието на 2.2- та милиона сирийски бежанци  върху пазара на труда в пограничните региони. Докладът на Тюмен също се спира на често използваният аргумент за противопоставянето на приема на бежанци, а именно че новопристигналите ще заемат работните места на местните и ще окажат натиск надолу върху заплатите. Той разкрива, че във формалния сектор работните места за местните всъщност са нараснали след притока на бежанци, очевидно заради стимулиращият ефект върху регионалните икономики. Ако следващите изследвания подкрепят този разкрития, страните всъщност биха приветствали притока на работници.

Друг доклад, на Сюзан Мартин от Джорджтаунския университет, описва несъстоятелността на настоящите процедури за прием на бежанци и призовава за изработване на „правна рамка основаваща се на необходимостта от защита, а не на премахване на причините за миграцията”. Но формулирането на подобни правила изисква много внимателни икономически изчисления. Градящите рамката на системата за прием на бежанци трябва да помислят върху стимулите за самите мигранти и за страните, от които идват. Например, не искаме да направим така, че да улесним тираните при гоненията срещу нежелани малцинства и принуждаването да напускат страните си.

Накрая, Джефри Сакс от Колумбийския универститет изработи мащабна нова стратегия за управление на бежанските потоци. Сакс се ангажира с това как такава система от правила ще оформи световните икономики в по-дългосрочен план. Той иска тази система да избягва поощряването на изтичане на мозъци чрез засилване на ограничения за допускане на нискоквалифицирани и отчаяни имигранти за сметка на желаните от страната домакин.

Нещо повече, потоците трябва да бъдат канализирани и регулирани, а икономистите трябва да намерят начин за осигуряване на справедливо разпределение на тежестта сред отделните страни.

При настоящите разчитащи на случайността и архаични правила за търсене на убежище, бежанците трябва да поемат огромни рискове, за да си осигурят защита, а разходите и ползите при осигуряването на помощ за тях са неравно разпределени. Не това трябва да е начинът. Икономистите могат да помогнат като проверят кои международни норми и институции се нуждаят от реформа на тази неефективна и често нехуманна система.


*Робърт Шилър е носител на Нобелова награда за икономика за 2013 година. Професор е по икономика в Йейлския университет и е съавтор на индекса на американските цени на имоти „Кейс-Шилър”.

Няма коментари:

Публикуване на коментар