сряда, 10 февруари 2016 г.

Проблемът с „нелибералната демокрация”

Ян-Вернер Мюлер*

Полският завой към авторитарно управление е предупреждение към ЕС и НАТО. Откакто дойде на власт през октомври, партията „Право и справедливост” на Ярослав Качински атакува конституционния съд на страната, политизира правосъдната система и обществените услуги, и застана срещу медийния плурализъм.

Критиците на правителството на „Право и справедливост”, водено от министър-председателя Беата Сидло (като Качински управлява задкулисно без да заема официални постове), описват действията му като блицкриг за създаване на „нелиберална демокрация”, подобна на вече направената от унгарския министър-председател Виктор Орбан в неговата страна през последните шест години. Но да наречем изграденото в Полша нелиберална демокрация е дълбоко погрешно, то е по-скоро начин да се подкопаят усилията да се обуздаят възможни автократи като Качински и Орбан. Всъщност това не е просто либерализъм подложен на атаки, а се атакува самата демокрация.

Концепцията за „нелибералната демокрация”, обяснена в едно есе от 1997 написано от американския външно-политически мислител Фарийд Закария, е начин да се опишат режими, които провеждат избори, но не се съобразяват с върховенството на закона и редовно заобикалят конституционната система на проверки и баланси. Това е идея породена от разочарование. В бурните дни след падането на комунизма, възтържествува екстаза на демокрацията (най-вече на Запад). „Краят на историята” дойде, а изборите, представителните институции и върховенството на закона винаги вървяха ръка за ръка.

Скоро обаче новоовластените избиратели гласуваха за мнозинства използвали властта си да потискат малцинства и да нарушават фундаментални права. Резултатът беше ясен. Сама по себе си демокрацията се оказа недостатъчна. Либерализмът – защитата на малцинства и индивидуални граждански свободи – трябва да бъде укрепен.

Думата „либерализъм” обаче не се разбира по един и същи начин от всички хора. В много кръгове тя започва да се употребява за описване на свободния капитализъм и пълната свобода на избор в личния живот. И така се превърна във възможност позволила на политици Орбан и турският лидер Реджеп Тайип Ердоган да използват случая да изградят алтернативната форма на мажоритарната демокрация.

Ердоган, наблягайки на традиционния ислямски морал, започна да се представя като „консервативен демократ”. Орбан, в своя спорна реч от 2014, заяви желанието си да създаде една „нелиберална държава”. Съвсем наскоро, в разгара на бежанската криза, Орбан обяви края на една ера, наречена от самия него „либерално бръщолевене” и предсказа, че Европа ще се върне към своите „християнски и национални” политически основания.

Разбира се фразата „нелиберална демокрация” не е непременно противоречие в термините. През 19-ти и 20-ти век мнозина европейски християндемократи се определяха като „нелиберални”. Дори биха се засегнали, ако някой постави под съмнение техния антилиберализъм.

Това не означава обаче, че не са разбрали и припознали важността на малцинствените права в една напълно функционираща демокрация (все пак малцинствата могат да се окажат мнозинство на следващите избори). Това не означава също така, че те са убедени, че неизбираеми институции като конституционните съдилища по някакъв начин са недемократични. Те свързват „либерализма” с индивидуализма, материализма и много често с атеизма, но да бъдеш антилиберал не означава отхвърляне на основни права или независими институции.

Това, което правителствата в Полша, Унгария и Турция предлагат е нещо много различно. Едно е да критикуваш материализма, атеизма или дори индивидуализма. Съвсем друго е да се опитваш да ограничиш свободата на словото и събранията, медийния плурализъм или защитата на малцинствата. Първото е несъгласие между различните политически възгледи и философии, което укрепва демокрацията. Второто е атака срещу основните ценности на демокрацията.

Едни избори в края на краищата могат да бъдат недемократични, дори и управляващата партия да се въздържа от фалшификация на изборите. Ако опозиционните партии са възпрепятствани да изложат идеите си пред избирателите, а журналистите не смеят да критикуват правителствените неуспехи, изборните вече са фалшифицирани. Не е случайно, че много от демокрациите появили се след падането на комунизма, създадоха конституционни съдилища за защита на правата и съхраняване на плурализма. Тези институции в края на краищата поддържат и защитават демокрацията.

Колкото повече критиците използват фразата „нелиберална демокрация”, за да опишат случващото се в страни като Полша, лидери като Качински просто ще кажат: „Точно така!” Далеч от това да бъде приета като критика фразата укрепва образа на такива лидери като противници на либерализма и им позволява да продължават да определят действията си като „демократични”, което, въпреки цялото разочарование от последния четвърт век, все още е най-важната предпоставка за включването в геополитическия „Запад”.

Нещо повече, изразът „нелиберална демокрация” затвърждава убеждението, че демокрацията е от компетенциите на националните правителства и че ЕС практикува недемократичен либерализъм. Това позволява на фигури като Качински и Орбан да обрисуват ЕС като проводник на необуздан капитализъм и развратен морал.

Фактът, че новите авторитаристи в Европа идват на власт след свободни и честни избори не им дава демократичната легитимност да преобразяват цялата политическа система според своите представи и възгледи. Вместо да ги описваме като „нелиберални”, трябва да ги назовем с истинското им име, а именно „недемократични”.


*Ян-Вернер Мюлер е професор по политически науки в Princeton University.

Няма коментари:

Публикуване на коментар