вторник, 2 февруари 2016 г.

Завръща ли се фашизмът?

Робърт Пакстън*

През 2015 „фашизъм” отново се превърна в най-високооктановата политическа дума за обща употреба. Разбира се изкушението да се прибавя етикетът фашизъм е доста смайващо, когато се изправим пред език или поведение, които едва наподобяват това на Хитлер или Мусолини. В настоящия момент този термин се употребява масово в несъизмерими един с друг случаи като при Доналд Тръмп, Чаеното парти, Националният фронт във Франция и радикалните ислямисти самоубийци. Но, въпреки че изкушението да наречем подобни действащи лица „фашисти” е разбираемо, все пак трябва да се въздържаме.

При своето създаване през 1920-те (първо в Италия и след това в Германия), фашизмът е силова реакция срещу масовото разпространение на индивидуализма. Италия е унижена, а Германия е победена в Първата световна война. Мусолини и Хитлер се появяват, понеже демокрацията и индивидуализмът изцеждат жизнените сокове на националното единство и воля.

Затова двамата лидери обличат последователите си в униформи и се опитват да превърнат идеите си в действия. Веднъж дошли на власт, те правят опит да разпрострат диктатурата си до всяко ъгълче на живота, Дори спортът при Мусолини се организира и контролира от държавна агенция наречена il Dopolavoro.

Фашистите определят сами себе си (и така спечелват подкрепата на елита) като единствената ефективна бариера пред останалите политически движения, които се появяват след Първата световна война: комунизмът. На международния социализъм фашистите противопоставят националния социализъм и след като смачкват социалистическите партии и закриват независимите работнически профсъюзи, те повече не поставят под съмнение държавната ангажираност към социалното благоденствие (изключение са вътрешните врагове като евреите, разбира се).

Движението наричащо се Ислямска държава изглежда се придържа към този шаблон доста последователно. Свободната воля и идентичността на нейните последователи са подчинени на движението до пълно себеотрицание и готовност за самоубийство. Но все пак има някои фундаментални разлики.

Ислямска държава е не толкова държава, колкото възможен халифат, съблюдаващ  стриктно върховенството на религията и заплашващ съществуването на националните държави. Централната власт остава незабележима, а политическите и оперативните действия са в ръцете на местните клетки, без нужда от географско ядро.

Фашистите бяха националисти, дълбоко вкоренени в националните държави и посветени на укрепването и възвеличаването на тези държави. Фашистките лидери и режими дават най-доброто от себе си да подчинят религията на държавните цели. В най-добрия случай можем да определим Ислямска държава като някакъв подвид на религиозния тоталитаризъм, но това е фундаментално различно от централизираната светска диктатура и едноличното лидерство на класическия фашизъм.

Чаеното парти е възможно най-далеч от възвеличаващата държавата природа на фашизма. При тяхното противопоставяне на всякакви форми на публична власт и гневното им отхвърляне на всеки дълг към другия, е по-добре да бъдат наречени десни анархисти. Това е краен индивидуализъм, отказ от всякакви отговорности за общността, което е крайно отрицание на фашисткия призив за върховенство на обществения дълг пред този на индивидуалната автономия.

Националният фронт разбира се, може да проследи корените си до Франция по времето на режима на Виши, а неговият основател Жан-Мари льо Пен, отдавна изразява презрението си към френските републикански традиции. Но партийният успех днес, при партийното управление на дъщерята на льо Пен, Марин, отчасти се дължи на усилията на партията да се дистанцира от улицата и от дългогодишното отричане на Холокоста.

Доналд Тръмп е особен случай сам по себе си. На пръв поглед той изглежда прави заемки от някои фашистки идеи в своята кандидат-президентска кампания: ксенофобията, расовите предразсъдъци, страхът от национален упадък, агресивност във външната политика, готовност за суспендиране на върховенството на закона за справяне с предполагаеми заплахи. Тираничният му тон, влиянието му над тълпата и умението му при употребата на комуникационните технологии, също напомнят за Мусолини и Хитлер.

Но всъщност тези качества са вторични за фашистката същност и стил. Лежащата в основата идеология е доста различна, а идеята за индивидуалното богатство играе много по-силна роля, отколкото фашисткия режим като цяло е толерирал. Употребата от страна на Тръмп на подобни теми и стил е по-скоро тактическа целесъобразност – решение, което има малко общо или нищо общо с неговото нелицеприятно минало. Тръмп е напълно безчувствен за отзвука от своите думи и ораторски изпълнения, което не е никаква изненада, имайки предвид очевидната му безчувственост към всяка друга обида, която изрича.

Никак не е приятно, че не можем да намерим друг етикет за тези отблъскващи хора и движения, освен токсичната сила на фашизма. Ще трябва да го направим обаче с по-обикновени думи: религиозен фанатизъм за Ислямска държава, реакционерски анархизъм за Чаеното парти и самовлюбен демагог възхваляващ олигархията за Доналд Тръмп. Днес се навъдиха много крайни движения, като Арийски нации в Съединените щати и Златна зора в Гърция, които открито ползват нацистката символика и използват физическо насилие. Затова определението „фашисти” на тях им приляга повече.


*Робърт Пакстън е почетен професор по история в Columbia University.

Няма коментари:

Публикуване на коментар