вторник, 16 февруари 2016 г.

Колко точно дълг е твърде много?

Робърт Скиделски*

Има ли „безопасно” съотношение дълг/приход за домакинствата или дълг/БВП за правителствата? В двата случая отговорът е да. И в двата случая е възможно да се каже колко точно е това съотношение. Въпреки всичко, това се превърна в най-спешния макроикономически въпрос в момента, което се дължи не само на спираловидно натрупващите се дългове от домакинства и правителства от 2000 насам, но също – и по-важно – на засилените страхове след като се разкри размерът на правителствените дългове.

Според доклада от 2015 на McKinsey Global Institute, домакинските дългове в много напреднали икономики са се удвоили, като достигат повече от 200% от доходите им, между 2000 и 2007. Оттогава домакинствата в най-тежко ударените от икономическата криза от 2008-2009 страни не задлъжняха много повече, но дълговото съотношение на домакинствата в повечето напреднали страни продължи да расте.

Големият подем на правителствен дълг последва колапса от 2008-2009. Например дългът на британското правителство нарасна от едва 40% от БВП през 2007 до 92% днес. Постоянните усилия на тежко задлъжнелите правителства да се справят с дефицитите увеличиха още повече дълговото съотношение чрез намаляване на БВП, както стана в Гърция, или чрез забавяне на възстановяването, както се случи в Обединеното кралство.

Преди съвременните финанси да направят лесно да се живее назаем, поемането на дългове се счита за неморален акт. „Нито вземай, нито давай”, предупреждава шекспировия Полоний своя син Лаерций. Очакванията за непрекъснат икономически растеж донесоха нова надежда. Ипотечният заем, непознат допреди век, днес формира 74% от домакинските дългове в развитите страни (и 43% в развиващите се). Банките отпускат кредити, а домакинствата ги усвояват, с надеждата, че утре ще е по-добре от днес.

По същият начин правителствата се научиха да балансират бюджетите си, с изключение на военновременните. Но те също започнаха да очакват, че ще има постоянно повишаване на приходите и дори свалиха данъците. Затова изглеждаше благоразумно да се заемат пари като се залага бъдещето.

Днес, след като толкова много домакинства и правителства са изправени пред тежки финансови проблеми, това вече не е толкова сигурно. Единственото сигурно е, че „безопасното” дългово съотношение зависи от контекста.

Нека разгледаме Дания и Съединените щати. През 2007 съотношението дълг/доходи при домакинствата в Дания достигна 269%, докато пикът в Съединените щати беше 125%. Но равнището на фалитите на домакинствата в Дания беше незначителен, докато в Съединените щати, където, в условията на рецесия, почти четвърт от ипотеките се оказаха „под водата”, а някои притежатели на домове предпочетоха стратегически фалит, предизвиквайки по-нататъшен натиск надолу върху цените на имотите и навредиха на останалите задлъжнели домакинства.

Това може да се дължи на разпределението на длъжниците. В Дания домакинствата с високи доходи заемат повече отколкото печелят, а условията за ипотечни заеми останаха трудни (ипотеките покриваха 80% от стойността на имота). В Съединените щати домакинствата с най-ниски доходи (тези на дъното на социалната стълбица) имаха по-високо съотношение дълг/доходи от 10-те процента на върха, а ипотеките се раздуваха като балонче от дъвка. В Съединените щати, както и в Испания и Ирландия, банките и домакинствата станаха това, което колумнистът на Financial Times Мартин Улф нарече „силно задлъжнели спекуланти на активи с фиксирани доходи”.

Що се отнася за правителствения дълг, съотношението дълг/БВП на Япония е 230%, в сравнение с Гръцкия, който е 177%. Но последиците за Гърция са много по-тежки, отколкото в Япония. Видът на кредиторите е от ключова важност. Повечето от японските държатели на дълг са национални (ако не и Централната банка) и имат интерес от политическа стабилност. Повечето гръцки държатели на дълг са чуждестранни банки. И така, ако кризата на доверие се появява много по-скоро за дългове държани от чужденци, няма стъпки, които да бъдат предприети за ограничаване на правителствата да заемат от вътрешни източници.

Днес ние знаем, че очакването за непрекъснат растеж е една заблуда. Но правителствата се забавиха във въоръжаването за следващата криза. Благоразумните макро инструменти като контрацикличните капиталови разходи и изискванията за резерви към банките бяха обезсилени от безусловните интереси на финансовата индустрия. И докато правителствата се опитват (макар и неефективно) да намалят своите нетни пасиви, те стимулират домакинствата да увеличават дълговете си, за да подкрепят възстановяването на „здравословния” растеж.

Докладът на McKinsey използва общоприети данни от МВФ и ОИСР, за да прогнозира, че, с всеизвестните изключения на Германия, Гърция и Ирландия, съотношението дълг/БВП в напредналите икономики се движи в посока нагоре. Това изглежда като предупреждение. Но голямото предупреждение се основава на често повтаряната измислица, че правителствените разходи са непродуктивни и са в тежест за следващите поколения. Всъщност бъдещите поколения ще спечелят повече от настоящите от инвестициите на правителствата в инфраструктура, затова е логично те да осигурят средствата за повечето от тях.

Намерението за натрупване на дълг е важно. Дълговите кризи са по-вероятни, ако дългът се използва за покриване на текущи разходи. Но днес, когато реалните лихви са почти нулеви или отрицателни, дали е подходящо правителствата да взимат кредит за капиталови разходи. Държателите на дълг не трябва да се притесняват за дълга, ако той допринася за повишаване на производствения капацитет.

Всички настоящи правителства се стремят към фискални излишъци, за да намаляват дълга. Това е добре, но как да се постигне. В условията на непълно възстановяване и застой в растежа, повишаването на данъците или съкращаването на социалните разходи е погрешен подход. Фискалната консолидация изисква предприемането на действия за повишаване на растежа на БВП.

В дългосрочен план това може да се постигне само чрез повишаване на производителността. А правителствата могат да помогнат като съкратят сроковете на дългосрочните планове. Те разчитат на печатането на пари, за да компенсират дефлационния ефект от своите фискални политики. Но както McKinsey отбелязва, „Ликвидността...не може да се превърне в инфлация когато търсенето е слабо, желанието да бъде увеличена е голямо, а банките все още са силно контролирани”.

Експанзионистичната фискална политика е табу, понеже има опасност да предизвика по-нататъшно увеличение на националния дълг. Но всичко зависи от това как правителствата представят своите сметки. През 2014 Централната английска банка държеше 24% от правителствения дълг на Обединеното кралство. Ако пренебрегнем този факт, съотношението дълг/БВП на Обединеното кралство щеше да бъде 63%, а не 92%.

Затова е по-разумно да се съсредоточим върху нетния дълг на правителствените заеми от централната банка. Правителствата трябва да бъдат готови да признаят, че те нямат намерение да връщат дълговете, които дължат на своите собствени банки. Монетарното финансиране на правителствени разходи е една от тези идеи табу, които със сигурност печелят подкрепа, но както изглежда забавят икономическото възстановяване.


*Робърт Скиделски е почетен професор по политическа икономия в Университета на Уоруик и член на Британската академия по история и икономика. Член е също така и на британската Камара на лордовете. Автор е на тритомната биография на Джон Мейнард Кейнс. Робърт Скиделски започва политическата си кариера в Лейбъристката партия, след това става говорител на Консервативната партия по финансовите въпроси и е изключен от там след като открито се противопоставя на намесата на НАТО в Косово през 1999 година.

Няма коментари:

Публикуване на коментар