петък, 29 юли 2016 г.

Провалът на свободното движение на хора

Робърт Скиделски*

Потресаващата атака осъществена от френско-тунизийския мъж срещу тълпата в Ница, празнуваща Деня на Бастилията, при която бяха убити 84 души и ранени още стотици, ще даде на лидера на Националния фронт Марин льо Пен огромен тласък за президентските избори следващата пролет. Няма никакво значение дали убиецът, Мохамед Лауеж Булел, има някаква връзка с радикалния ислям. Из целия западен свят се оформи отровна смес от физическа, икономическа и културна несигурност, която разпали антиимигрантски чувства и политики точно в момент, когато дезинтеграцията на постколониалните държави в целия Ислямски полумесец създаде бежански проблем в мащаби невиждани от Втората световна война насам.

За последните 30 и повече години, ключова черта на либерално-демократичните общества беше отвореността им за новодошлите. Само тесногръд човек не би видял, че имиграцията носи ползи и на домакините, и на мигрантите. Затова задачата на политическото лидерство беше да опази това отношение извън преобладаващия дискурс и да улесни интеграцията или асимилацията. За нещастие, по-голямата част от западните елити не успяха да оценят условията за успех.

Въпреки това движението на хора е постоянен спътник на човека в историята, то е било сравнително безкръвно само когато е предизвикано от оскъдица или при разработването на територии. Класически случай е емиграцията от Европа към Новия свят през 19-ти век. Между 1840 и 1914 55 млн. души напускат Европа, за да отидат в Америките – много по-голям брой в сравнение с населението мигрирало от Втората световна война насам. Почти всички са икономически мигранти, принудени да напуснат страните си заради глада и срива на земеделието, и привлечени към Новия свят с обещанието за безплатна земя и по-добър живот.

Когато светът се индустриализира и се препълва с хора, потокът от хора от развити към развиващи се зони се обръща. Бедността и гладът все още гонят мигрантите от земята в бедните страни. Днес обаче причина за желанието за миграция не е безплатната земя, а по-добрата работа в развитите страни.

Това поражда днешните напрежения. След Втората световна война западните правителства прокарват политиките, които целят да балансират икономическите ползи от имиграцията (евтина работна ръка) със защитата на работните места за местните и на начина на живот. Например, между 1955 и 1973 Западна Германия приемат 14 млн. „гастарбайтери”, предимно от Турция. Но макар че са очаквали „гостите” да се приберат у дома след две години, този контрол постепенно отслабва като част от общото придвижване към свободна търговия и свободно движение на капитали.

Покрай икономическите мотиви за миграцията винаги има и други: етнически, религиозни и политически преследвания. Примерите включват изгонването на евреите от Испания през 1492, на хугенотите от Франция през 1685, на германците и други народности от Източна Европа след Втората световна война, на част от палестинците от Израел през 1948 и на индийците от Уганда през 1960-те.

В последните години бежанците се увеличават главно или заради преследване, или заради голямата несигурност последвала от разпад на държавността. Виждаме това на Балканите през 1990-те и в Афганистан и Африканския рог през 2000-те. Петте милиона сирийци днес в Турция, Ливан и Йордания са последния и най-драматичен пример за тези процеси.

За този клас мигранти, мотивиращите фактори са далеч по-важни. Но разграничението между бежанци и икономически мигранти винаги е било неясно. Историята показва, че повечето бежанци не се завръщат в страните си. Отнема твърде дълго време преди усещането за тотална несигурност да утихне. Докато в същото време съблазънта за по-добър живот надделява.

Това обяснява една важна подробност за народните схващния: повечето хора в страните домакини не правят разлика между икономически мигранти и бежанци. И двете групи се разглеждат като претенденти за съществуващите ресурси, не като създатели на нови ресурси. Идването на източноазиатците от Кения по времето на т.нар. кампания за „Африканизация”, предизвиква приемането на антиимигрантското законодателство в Обединеното кралство от 1968.

Този исторически поглед води до три заключения. Първо, антиимигрантските настроения не се основават само на предразсъдъци, невежество или политически опортюнизъм. Антиимигрантския език не е единствено социален конструкт. Думите не са огледало  на нещата „ей оттам”, а са пряко свързани с тези неща. Не можеш да манипулираш нещо без то да съществува. Имаме нищожен шанс да променим думите без да променим реалността, за която те се отнасят.

Второто, ерата на нерегулираните масови придвижвания на население е към своя край. Както показа гласуването за „Брекзит”, европейската политическа класа подцени в голяма степен напреженията причинени от свободното движение през границите – един лозунг на проваления неолиберален проект за максимизиране на пазарно базираните дялове. Критиците на неолиберализма не могат напълно да се съгласят с освобождаването на движението на хора от регулации. Всъщност, фаталният недостатък на свободното движение в ЕС е, че то винаги предполага държавата да управлява това движение. Тази държава не съществува. Даването на хората на европейски паспорт не узаконява единния пазар на труда, поради което „аварийната спирачка” за миграцията в рамките на ЕС е задължителна.

Трето, трябва да приемем факта, че повечето бежанци пристигащи в ЕС, няма да се върнат у дома.

Пътят оттук нататък няма да е лесен. Най-лесните стъпки са онези, които гарантират сигурността на гласоподавателите, в най-тесния смисъл, понеже подобни политики са под контрола на политическите лидери. Тези мерки ще включват не само ограничения върху броя на икономическите мигранти, но също и политики водещи до очаквания за пълна заетост и неприкосновеност на доходите. Само ако икономическата несигурност на гласоподавателите се намали можем да се надяваме на активни политики за асимилиране и интегриране на бежанците, чиито брой западните лидери не могат пряко да контролират.

Нерешеният проблем е как да се намалят тези фактори каращи хората да напускат собствените си държави.

Можем само да се надяваме, че икономическото развитие в Източна Европа – или Мексико – ще уеднакви условията в достатъчна степен, че да сложи край на нетния приток на бежанци от един регион към друг, но слагането на край на притока на бежанци от Близкия изток и Африка е доста по-обезкуражаващо. Възстановяването на реда и създаването на легитимни институции са предварителни условия за икономическо развитие, и ние не знаем как това може да се постигне. В някои случаи това може да означава преначертаване на границите. Но ще е трудно да се случи без години на трудни битки, или на намиране на начин Запада да намали кръвопролитията.

В едно нещо съм убеден: без увеличаване на сигурността за двете страни, политическото насилие ще се разпростира от ислямския свят към най-близките съседи в Европа.


*Робърт Скиделски е почетен професор по политическа икономия в Университета на Уоруик и член на Британската академия по история и икономика. Член е също така и на британската Камара на лордовете. Автор е на тритомната биография на Джон Мейнард Кейнс. Робърт Скиделски започва политическата си кариера в Лейбъристката партия, след това става говорител на Консервативната партия по финансовите въпроси и е изключен от там след като открито се противопоставя на намесата на НАТО в Косово през 1999 година.

Няма коментари:

Публикуване на коментар