петък, 15 юли 2016 г.

Политическите разломи на глобализацията

Нуриел Рубини*

Близките резултати на вота в Обединеното кралство за напускане на ЕС си има специфични британски причини. И е също така като прословутото канарче във въглищна мина, сигнализира за силна популистка/националистка враждебна реакция – най-вече в напредналите икономики – срещу глобализацията, свободната търговия, данъчните убежища, трудовата миграция, пазарно-ориентираните политики, наднационалните власти и дори технологичните промени.

Всички тези тенденции намаляват заплатите и заетостта за нискоквалифицираните работници в оскъдните откъм работни места и залети от капитал напреднали икономики. Потребителите в напредналите икономики печелят от намаляването на цените на предлаганите стоки. Но ниско и някои средно квалифицирани работници губят доход като средните им заплати падат, а работните им места са застрашени.

Във вота за „Брекзит”, разделителните линии бяха ясни: богати срещу бедни, спечелили срешу загубили от търговията/глобализацията, квалифицирани срещу неквалифицирани, образовани срещу по-малко образовани, млади срещу стари, градско срещу селско население, основани на разнообразието срещу хомогенни общности. Същите разделителни линии се очертават и в останалите напреднали икономики, включително в Съединените щати и континентална Европа.

С по-гъвкавите си икономики и трудови пазари, Обединеното кралство и Съединените щати се възстановяват по-добре от континентална Европа що се отнася до БВП и заетост от началото на глобалната финансова криза през 2008. Създаването на работни места е във възходящ тренд, а нивата на безработицата падна под 5%, макар че реалната заплата не нарасна много.

Днес в Съединените щати Доналд Тръмп е герой за гневните работници застрашени от търговията, миграцията и технологичните промени. В Обединеното кралство, гласуването за напускане на ЕС беше силно повлиян от страха от имигрантите идващи от страни в ЕС с ниски заплати (или всеизвестния „полски водопроводчик”), които отнемат работните места и публичните услуги на гражданите.

В континентална Европа и еврозоната, обаче, икономическите условия са доста по-лоши. Средната безработица се задържа около 10% (и на по-високи нива в страните от периферията на еврозоната – над 20% в Гърция и Испания), като младежката безработица е над 30%. В повечето от тези страни създаването на нови работни места е мудно, реалните заплати падат, а двойствените пазари на труда означават, че във формалния сектор обхванатите от профсъюзите работници имат по-добри заплати и повече социални придобивки, докато по-младите работници имат несигурна работа, отплащаща им се по-слабо, нямат сигурност за работното си място и им се предлагат по-малко или никакви социални придобивки.

В политически аспект затрудненията от глобализацията са в две посоки. Първо, партиите на статуквото от дясно и ляво, които от поколения насам подкрепят свободната търговия и глобализацията, бяха предизвикани от популистки, народняшко/националистки антиелитарни партии. Второ, партиите на статуквото бяха разкъсани – а някои от тях разрушени – отвътре, докато антиглобалистките постигнаха невиждан възход и отправиха предизвикателство към идеологическия консенсус.

Партиите на статуквото отдавна са контролирани от основните печеливши от глобализацията: притежатели на капитал; опитни, образовани и дигитално грамотни работници; градските и космополитни елити; и обединените в профсъюзи бели и сини якички. Но те също така включват работници – бели и сини якички – които са сред губещите от глобализацията, но въпреки това са останали лоялни, или защото са социално и религиозно консервативни, или понеже лявоцентриските партии са формални поддръжници на профсъюзните организации, правата на работниците и на социалните програми.

След началото на финансовата криза от 2008 губещите от глобализацията започнаха да организират и откриват антиелитарните си герои както отляво, така и отдясно. Отляво губещите в Обединеното кралство Съединените щати, особено младите хора, намериха своите герои в традиционните лявоцентристки партии: Джереми Корбин в Лейбъристката партия в Обединеното кралство и Бърни Сандърс в Демократическата партия в Америка.

Най-дълбоките разломи се появиха в дясноцентристките партии. Тези партии – Републиканците в Съединените щати, Торите в Обединеното кралство и дясноцентристките партии из цяла Европа – се сблъскаха с вътрешнопартийни бунтове срещу собствените си лидери.  Възходът на Доналд Тръмп – обявил се срещу свободната търговия, миграцията, мюсюлманите и откворен народняк – е отражение на неудобния факт за елита на републиканците: средният избирател на партията е от онези, които по-скоро са загубили от глобализацията. Подобен бунт се наблюдава и при консерваторите в Обединеното кралство, като губещите от глобализацията се сляха с партията на „Напускащите” в кампанията за референдума или прехвърлиха верността си към популистите от антиевропейската Партия за независимост на Обединеното кралство.

В континентална Европа, където многопартийните парламентарни системи преобладават, политическата фрагментация и дезинтеграция са доста по-дълбоки, отколкото в Обединеното кралство и Съединените щати. В периферията на ЕС антиелитарните партии са по-скоро в ляво: Сириза в Гърция, Движение пет звезди в Италия, Подемос в Испания, левичарските партии в Португалия. В ядрото на ЕС такива партии са по-скоро в дясно: Алтернатива за Германия, Националния фронт във Франция, както и подобни крайно десни партии в Австрия, Холандия, Дания, Финландия, Швеция и в други страни.

Но въпреки растящият брой, организацията и мобилизацията на губещите от глобализацията, глобализацията сама по себе си не е осъдена на гибел. За незапознатите, тя продължава да носи нетни ползи както за напредналите, така и за възникващите пазари, поради което губещите все още представляват малцинство в повечето от напредналите икономики, докато възползващите се от глобализацията са – ако времената са спокойни – мнозинство. Всъщност дори „губещите” се възползват от по-ниските цени на стоки и услуги, постигнати чрез глобализация и технологични иновации.

И заради това популистките и антиелитарните партии все още са политическо малцинство. Дори Сириза, веднъж дошла на власт, върна педала на газта и трябваше да приеме строгите ограничения, понеже излизане от ЕС би й струвало много повече. А последните общи избори в Испания, проведени три дни след референдум за „Брекзит”, предполагат че, въпреки високата безработица, строгите ограничения и болезнените структурни реформи, проевропейските сили си остават мнозинство.

Дори в Съединените щати призивите на Тръмп са ограничени, заради демографските ограничения на електоралната му база.  Дали може да спечели президентските избори през ноември е много неясно.

Поради тази причина проевропейските, дясноцентристки и лявоцентристки коалиции остават на власт в по-голямата част от ЕС. Рискът анти-ЕС партиите да дойдат на власт в Италия, Франция и Холандия – както и в ред други – нараства, но все още остава малко вероятно.

Накрая, икономическата теория предполага, че глобализацията може да е от полза за всички, докато печелившите компенсират губещите. Това може да приеме форма на пряка компенсация или повече безплатни или почти безплатни обществени блага (например образование, преквалификации, здравни грижи, обезщетения за безработица и прехвърлими пенсии).

За работниците, които приемат по-голяма трудова мобилност и гъвкавост, докато креативното разрушение премахва някои работни места и създава други, подходящите схеми трябва да заменят дохода загубен заради транснационалната безработица. В континенталния ЕС, партиите на статуквото остават на власт понеже техните страни поддържат доста обхватна система за предоставяне на социални блага.

Съпротивата срещу глобализацията е реална и нараства. Но тя може да бъде овладяна и управлявана чрез политики, които компенсират работниците заради понесените от тях вторични щети и загуби. Само чрез задействането на такива политики губещите от глобализацията ще започнат да мислят, че и те в края на краищата ще се присъединят към групата на спечелилите.


*Нуриел Рубини е професор в NYU’s Stern School of Business и председател на Roubini Global Economics. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.

Няма коментари:

Публикуване на коментар