понеделник, 18 юли 2016 г.

Лъжа и лидерство

Джоузеф Най*

Този електорален сезон бе белязан от чести обвинения за нечестност. По време на дебата за „Брекзит” всяка страна обвиняваше другата в изкривяване на истината, въпреки че скоростта с която лагерът за „напускане” се отричаше от обещанията си по време на кампанията, а лагерът за „оставане” се придържаше към тях, да внушаваше, че се придържат към нея. В президентската кампания в Съединените щати, Доналд Тръмп, вероятната номинация на републиканците рядко се обръщаше към своят най-голям съперник в първичните избори без да го нарече „лъжецът Тед Круз”.

По подобен начин Тръмп рядко пропускаше възможността да се обърне към Хилари Клинтън, вероятна номинация на демократите, без да използва представката „нечестна”. След последната й внимателно балансирана реч за външната политика, Тръмп отговори като я нарече „световен лъжец”. Но според PolitiFact, носител на Пулицър организация, която проверява истинността на политическите изказвания, 60% от твърденията на Тръмп, в изследваните от тях негови изказвания от началото на кампанията му, са смятани за „неистинни” или изпълнени с полуистини, срещу 12% за Клинтън.

Някои циници просто приемат подобни подмятания между кандидатите като типично политическо поведение. Но това е твърде повърхностно разсъждение, понеже пренебрегва сериозния въпрос  относно честността изисквана от нашите лидери и относно това какъв трябва да бъде собственият ни политически разговор.

Истината е, че може би не искаме политическите ни лидери да изричат чистата истина през цялото време. Във време на война или при контратерористични операции, лъжата може да се окаже необходимо условие за постигане на успех, което разбира се е в наш интерес.

Други случаи са далеч по-малко драматични, но не по-малко важни. Понякога лидерите си поставят цели, различаващи се от тези на по-голямата част от техните последователи; вместо да разкрият това, те предпочитат да заблудят последователите си. Когато подобни действия имат за цел лично облагодетелстване, каквито са случаите на корупция или задоволяване на егото, е лесно и разбираемо да бъдем морални съдници. И обратното, други лидери с различни цели от тези на техните последователи влагат много усилия в образоването на онези, които биха им се противопоставили с различна гледна точка.

В някои случаи лидерите разбират, че е невъзможно да образоват своите последователи по подходящ начин и на време или техните последователи са доста дълбоко разделени, за да постигнат консенсус, който да доведе до устойчиво колективно действие. При тези обстоятелства някои лидери могат да възприемат една патерналистка гледна точка и да решат да излъжат последователите си за това, което смятат, за тяхно добро.

Например когато лидерът на мнозинството в Сената Линдън Джонсън излъгва поддръжниците си от юга, за да прокара Закона за човешките права през 1957. Шарл де Гол не разкрива стратегията си за алжирската независимост, когато идва на власт през 1958, понеже знае че ако го направи ще я обрече на провал. Джон Кенеди въвежда в заблуждение обществото за изтеглянето на американските ядрени бойни глави от Турция при сделката, сложила мирен край на Кубинската ядрена криза от 1962.

Още нещо, Франклин Рузвелт излъгва американското общество за германската атака срещу американски разрушител, за да може да преодолее съпротивата на изолационистите и да помогне на Британия преди Втората световна война. А Уинстън Чърчил някога каза, че истината може да бъде „толкова ценна, че трябва винаги да бъде обградена от лъжа”.

Фактът че лидерските цели понякога могат да оправдаят нарушаването на нормите за честност, не означава че всяка лъжа е равна на другите или че трябва да нарушаваме моралните си норми при всеки случай. Макиавелистката заблуда често е част от стратегия, например, при постигането на сделка или дори убеждаването на група хора да приемат новите цели. Но все пак намеренията са от значение. Заблудата, която обслужва собствените интереси се превръща в стратегия, която от полезна за другите може да окаже себична манипулация.

Дори и някой да допуска, че заблудата понякога може да е необходима, този някой все пак ще опита за важността на целта, за наличието на алтернатива за постигането й, но независимо дали заблудата може да се превърне в прецедент или пример за подражание, тя наврежда на различни хора и на самия вземащ решението (независимо дали неговото поведение ще бъде разкрито и обяснено по-късно). В своята книга „Кога президентите лъжат” историкът Ерик Алтерман прави заключението, че лъжата на президентите „неизбежно се превръща в чудовище, което унищожава създателя си”.

А президентите могат да създадат лоши прецеденти. Когато Рузвелт излъгва за германската атака срещу разрушителя Гриър през 1941, той сваля задръжките за последващата силно украсена версия на Джонсън за атаката на северновиетнамците срещу американски военни съдове, което довежда до Резолюцията за залива Тонкин от 1964.

Всичко това улеснява много лидерите при извинението им, че изричат благородна лъжа за доброто на своите последователи, когато всъщност те просто лъжат заради политическо или лично удобство. Всичко това е от изключителна важност за една демокрация и ние внимателно трябва да изучим природата на подмяната на целите и значението, което политиците им придават. Всъщност може да се окажем в ситуация, в която да одобряваме изричането на лъжа от страна на политиците, но тези случаи трябва да останат редки, а всяка представена ни цел внимателно обмисляна.

Именно заради това е грешка на циниците да свеждат реториката на Тръмп просто до едно от нещата, които политиците правят. Ако PolitiFact и други подобни организации са прави, политиците не са едни и същи, когато става въпрос за лъжа. Тръмп е направил много повече лъжливи изказвания от доста от своите опоненти, а едва малцина биха преминали теста за лоялност към избирателите. Една независима и силна преса, която проверява истината е от жизненоважно значение за запазването на целостта на демокрацията. Но за това са нужни и избиратели, които не приемат цинизма и девалвацията на политическото говорене.


*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

Няма коментари:

Публикуване на коментар