вторник, 26 април 2016 г.

Британия е мост за разделена Европа

Робърт Скиделски*

Европейският съюз никога не се е радвал на особена популярност в Британия. Тя се присъединява късно, а нейните избиратели на 23 юни ще бъдат питани дали искат да напуснат рано. Резултатът от референдума няма да са правно обвързващи за правителството, но е немислимо Британия да остане, при положение че общественото решение е да напусне.

През годините фокусът на британския дебат за Европа се измести. През 1960-те и 1970-те въпросът беше дали може да си позволи да не се присъедини към това, което тогава се наричаше Европейска икономическа общност. Страхът беше, че Обединеното кралство ще бъде изритано от най-бързо растящият пазар в света и че партньорството със Съединените щати ще бъде подложено на изпитание: западният съюз ще бъде изграден върху две опори и Европа, а не смалена Британия, би била една от тях.

Днес изтощението, а не силата, на Европа е това, което движи дебата в Обединеното кралство. Британците възприемат себе си като по-добре справящи се, докато Европа не. Нещо повече, от началото на кризата от 2008 насам, ЕС се свързва с провал. Извън Британия и Германия почти няма икономически растеж. Съюзът не може да защити границите си срещу терористите („Европа не е сигурна”, заявява Доналд Тръмп). На институциите му им липсва достатъчно легитимност. Направен от 28 квази-суверенни членове, той не може да действа, а само изразява намерения да действа. Затова не е чудно, че съществуват движения за връщане на националния суверенитет, в който все още има някаква воля за взимане на решения.

Съдбата на ЕС става безнадеждно вплетена с най-уязвимата й част: деветнадесетте страни членки на еврозоната, сърцевината на единната валута и икономическата стагнация. За официалните власти в Брюксел еврозоната е ЕС. Само на Британия и Дания им бе позволено да останат извън нея. Останалите членове, в това число Швеция, очакват да се присъединят когато изпълнят критериите. Еврозоната винаги е била двигателят на съюза. Но двигателят блокира.

Разбира се, кризата от 2008 започна с банковия срив в Съединените щати. Но докато по-голямата част от света се възстанови, то по-голямата част от Европа не успя. За да разберем защо, на един скорошен симпозиум по проблема в Нюфийлд колидж, Оксфорд, основната тема се оказа липсата на суверенна власт способна да защити европейската икономика като цяло от заразата на кризата обхванала всичко. Липсващите късчета суверенитет включват системата за прехвърляне на фискална власт за преодоляване на асиметрични шокове; безрискови книжа (еврооблигации), в които да се съхраняват излишните пари; единна система за наблюдение на банките и капиталовите пазари; централна банка способна да действа като кредитор от последна инстанция; и способността да се организира програма за стабилизация и възстановяване на целия ЕС.

Еврозоната отслаби включените в нея държави, без да създаде наднационална държава, която да замести загубената от нейните членове власт. Легитимността остана на ниво политическа власт, която загуби атрибутите на суверенитета (какъвто е възможността да се променя валутния курс), от който произхожда легитимността.

В същото време обещанията за действия продължават да се изливат. Т.нар. „Доклад на петимата президенти” призовава за „завършване на европейския икономически и монетарен съюз” като прелюдия към „политически съюз”. Но именно това ли е правилната последователност? В исторически план политическото обединение предшества икономическото и монетарното. Както Отмар Исинг, бившият главен икономист на ЕЦБ, никога не се умори да казва, без суверенитет процесът на прехвърляне на компетенции – в това число и за монетарната политика – на все по-високо ниво, ще създаде огромен дефицит на легитимност.

ЕС се опита да постигне политически съюз постъпателно, понеже беше невъзможно да се започне с него. В действителност трудно прикрито в „Европейския проект” беше очакването, че следващите кризи биха тласкали напред политическата интеграция. Именно това беше надеждата на Жан Моне. Алтернативата – че кризите биха имали обратен ефект, водещ до разрив в икономическия и монетарен съюз – никога не беше сериозно обмисляна.

Неколцина хора в Обединеното кралство биха приветствали бързо придвижване към политически съюз, допускайки че това ще означава запълване на дупките в суверенитета, които осакатиха еврозоната. Реално в сделката, която министър-председателят Дейвид Камерън  постигна с европейските правителствени ръководители като условие за оставане в ЕС, Британия се освобождава от задължението да се присъедини към „все по-тесния съюз”. Но без политически съюз ще е трудно да се направи работеща еврозона.

Следователно еврозоната може да се раздели на по-жизнеспособни части, след поредицата неуспешни опити да преодолее затрудненията. Всеки може да си представи една северна зона на единната валута, с достатъчно суверенитет (при условие, че Германия или, по-вероятно, Германия и Франция работят заедно) за да сработи, свързана чрез свободната търговия с южната зона, която не е член на северния монетарен блок и фискалните му правила. По-конкретно, членовете на южния блок ще имат фиксиран, но в някакви граници, валутен курс помежду си и със северния съюз.

Южният блок обаче няма член с достатъчно тежест и престиж, който да може да балансира Германия. Такъв член би могъл да бъде единствено Британия. И това е основният аргумент срещу напускането на ЕС. Оставайки вътре Британия ще е способна  да си гарантира, че, ако и когато настъпи разпада на еврозоната, процесът няма да е толкова хаотичен и в някаква степен ще запази част от духа на основаването на ЕС. Британия би трябвало да се страхува много от един тежък развод, който неизбежно би я завлякъл в бездната.

Британия винаги е служила като мост между отделните светове. Тя може да играе тази роля и в бъдещите две Европи, но само ако се откаже от напускането на сега съществуващата Европа.


*Робърт Скиделски е почетен професор по политическа икономия в Университета на Уоруик и член на Британската академия по история и икономика. Член е също така и на британската Камара на лордовете. Автор е на тритомната биография на Джон Мейнард Кейнс. Робърт Скиделски започва политическата си кариера в Лейбъристката партия, след това става говорител на Консервативната партия по финансовите въпроси и е изключен от там след като открито се противопоставя на намесата на НАТО в Косово през 1999 година.

Няма коментари:

Публикуване на коментар