понеделник, 25 април 2016 г.

Вътрешната заплаха за американското лидерство

Джефри Франкъл*

Президентът на Съединените щати Барак Обама постигна серия от външно-политически победи през последните 12 месеца. Но една от тях, привлякла по-малко внимание от другите, беше прокарването миналия декември на законодателството за реформа на МВФ, след продължили пет години политически маневри в Конгреса на Съединените щати. Когато МВФ се събере във Вашингтон, Окръг Колумбия, за своята годишна пролетна среща на 15-17 април, ще се наложи да отчетем значимостта на това постижение. Все пак, ако Съединените щати пропилеят още една година в опит за ратифициране на пакета от реформи на МВФ, те по същество ще предадат ключовете за глобалното икономическо лидерство в ръцете на Китай.

Реформите на МВФ са наложителни: Разпределянето на монетарните помощи и правото на глас сред страните членки трябва да се промени така че да отразява изместванията в глобалните икономически сили през последните десетилетия. Особено в посока към възникващите пазарни икономики като Бразилия, Китай и Индия, извоювали си по-голяма роля, за сметка на европейските страни и страните от Персийския залив.

Обама успя да убеди лидерите на останалите страни от Г-20 да приемат реформите на срещата на върха през 2010 в Сеул. Последващото одобрение на сделката не трябваше да среща затруднения в Конгреса, понеже нито увеличаваше американските финансови задължения, нито заплашваше доминиращото й право на глас. Нещо по-важно, реформата представляваше златна възможност за Съединените щати да покажат глобалното си лидерство чрез такава реорганизация, че съществуващия международен ред да трябва да отчете променящата се динамика на икономическите сили.

Вместо това Конгресът се зае да блокира реформата на МВФ, на практика отказвайки на Китай нейното заслужено право на място на масата на глобалното управление. „Изместването на темите и целите” би довело единствено до това Китай да основе собствени институции. В този смисъл непримиримостта на Конгреса може да подкопае американската позиция в съревнованието й с Китай за глобална сила и влияние.

За повечето азиатци Съединените щати са по-атрактивен регионален хегемон от Китай, който предявява агресивно своите териториални претенции в Източно и Южнокитайско море. Но настоящото американско поведение накара някои азиатски страни да започнат да поставят под въпрос ангажиментите на Съединените щати за гарантиране на регионалната сигурност и просперитет.

При това развитие на нещата много страни, във и извън Азия, с радост се присъединиха към водената от Китай Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции (АБИИ), която обеща да посрещне немалка част от финансовите нужди на региона. Основаването на АБИИ през декември масово беше разглеждано като тежък дипломатически неуспех за Съединените щати.

За щастие, благодарение на постигнатите от Обама серия от успехи в глобалните ангажименти, днес Съединените щати имат шанса да се върнат в играта. Миналият април неговата администрация подписа забележително споразумение с Иран за нейната ядрена програма. Нещо повече, през октомври Конгресът бе убеден да й предостави още търговски пълномощия, позволяващи подписването на 12-странното Транстихоокеанско партньорство (ТТП). Съвсем наскоро Съединените щати възстановиха дипломатическите си отношения с Куба, слагайки край на продължилата 55 години политика на изолация, която даваше на кубинските лидери чудесно оправдание за икономическия неуспех на страната и възпрепятстваше американските отношения с Латинска Америка.

Накрая, представляваната от 195 страни Рамкова конвенция на ООН за климатичните промени постигна споразумение в Париж миналия декември да намали емисиите парникови газове, подтиквало не малко част от по-раншните действия на Обама и китайския президент Си Дзинпин. Двамата лидери са планирали да подпишат парижкото споразумение на 22 април в името на своите уважавани страни, двете най-големи замърсителки с парникови газове в света. Да прибавим към това и ратификацията, най-накрая, на реформите в МВФ, и Съединените щати ще се окажат на върха на глобалната стълба на победителите.

Нито едно от тези пет постижения не можеше да се предвиди само допреди година. Когато Републиканците поеха пълния контрол върху Конгреса през ноември 2014, неоспоримото общоприето убеждение беше, че администрацията ще бъде блокирана почти напълно за последните две години от мандата.

И за да станат нещата по-лоши, интернационализмът си навлече противници от крайно левите до крайно десните. Макар търговията да е най-очевидният пример, тя не остана единствена. Освен противопоставянето на ТТП, кандидатът за президент на Съединените щати Бърни Сандърс е исторически обвързан с републиканците в Конгреса в опитите да се възпрат усилията по спасяването на страни с възникващи пазарни икономики в Латинска Америка и Азия по време на финансовата криза. Тези намеси неизменно се наричаха „спасявания”, дори когато не струваха нищо на Съединените щати – американското съкровище всъщност спечели от заема даден на Мексико през 1995, на който Сандерс се противопостави – и помогнаха за устойчивостта на икономическия растеж. По подобен начин сенаторът от Ню Йорк Чък Шумър подкрепи републиканците в опитите им да възпрат ядреното споразумение с Иран.

Последните международни успехи на Обама не бяха неоспорими. Дори и сделката за МВФ да бъде сключена, други ключови инициативи на Обама могат да бъдат осуетени от американските политици, особено ако политическите екстремисти се обединят. Конгресът може да отхвърли Транстихоокеанското партньорство, на практика оставяйки Азия да се оправя сама. Това би навредило на възобновените връзки с Куба. Все пак ембаргото още не е вдигнато. Що се отнася до Парижкото споразумение, федералният апелативен съд първо ще изслуша протеста по разработената от администрацията стратегия, „План за чиста енергия”, на 2 юни.

Президентската кампания на републиканците добави още един елемент на несигурност. Двамата водещи кандидати за партийна номинация, Доналд Тръмп и Тед Круз, казват че ще развалят ядрената сделка с Иран, ако бъдат избрани. Това наподобява на резултата от аналогичното решение на Джордж Буш-младши да развали „рамковото споразумение” на Бил Клинтън със Северна Корея: режимът на Ким набързо и напълно предвидимо разработи ядрена бомба.

Дали Съединените щати ще продължат да водят света остава неясно. Но това, което е ясно е, че американските политици, не глобалните развития, ще са от решаващо значение за изхода.


*Джефри Франкъл е професор в Harvard University's Kennedy School of Government. Член е на Съвета на икономическите съветници по време на президентския мандат на президента Бил Клинтън.

Няма коментари:

Публикуване на коментар