Майкъл Спенс* и Дейвид Брейди**
През последните 35 години западните демокрации преживяват
рязко увеличаване на политическата нестабилност, характеризиращо се с честа
смяна на управляващите партии и техните програми и философии, тласкани поне
отчасти от икономическите промени и трудности. Днес въпросът е как да подобрим
икономическото представяне във време, в което политическата нестабилност пречи
на изработването на ефективни политически решения.
В скорошен свой текст, Дейвид Брейди разкри връзката между
повишаващата се политическа нестабилност и влошаващото се икономическо
представяне, отбелязвайки че страните с икономическо представяне под средното
са подложени на по-чести смени на електоралните нагласи. По-конкретно, подобна
нестабилност е свързана с намаляването на дела на индустриалната или фабричната
заетост в напредналите страни. Макар обемът на спада да варира малко в
отделните страни – той не е толкова рязък в Германия, колкото в Съединените
щати например – явлението е сравнително повсеместно.
През последните 15 години, по-специално, все
по-разпространените дигитални технологии подпомогнаха автоматизацията и
отпадането на „рутинни” за белите и сините якички производствени дейности. С
напредъкът на роботиката, на производството на нови материали, на 3D принтирането и на
изкуствения интелект, е напълно логично да очакваме обхватът на „рутинните”
дейности, които могат да се автоматизират, да продължи да нараства.
Възходът на дигиталните технологии подсилва също така
възможностите на компаниите да управляват ефективно сложните многоточкови
глобални вериги за доставки и така да
получават предимство в глобалната икономическа интеграция. Докато търгуемите
услуги стават все по-оборотни, делът на заетите в производството спада
постоянно, от 40% през 1960 до около 20% днес. Но в повечето напреднали страни
секторът на търгуемите услуги не генерира допълнително заетост, не и достатъчно
да замени намаляването на работни места в производството. В Съединените щати
например нетното генериране на заетост в една трета от икономиката,
произвеждаща търгуеми стоки и услуги, по същество беше нула през последните две
десетилетия.
Отчасти движен от тези тенденции, делът от националния доход
отиващ към работниците, нараствал през ранния следвоенен период, започна да
пада през 1970-те. Макар глобализацията и дигиталните технологии да бяха от
полза за широк кръг от хора, под формата на по-ниски разходи за стоките и
разширен обхват на услугите, те също така доведоха до поляризация на доходите и
работата, до намаляващ дял на работни места със средни заплати и до увеличаващ
се дял на работните места с ниски и високи доходи, разделяйки на две
подоходното разпределение. Величината на тази поляризация варира в отделните
страни, което се дължи на коренно различните системи за социална сигурност и
политическите ангажименти.
До 2008, когато икономическата криза удари по-голямата част
от света, тревогите свързани с нарастващото неравенство все пак отчасти бяха
туширани с по-голямо задлъжняване, като чрез правителствените разходи трупането на
богатство заради повишаващите се цени на активите подпомогна потреблението на
домакинствата и подкрепи растежа и заетостта. Когато тези патерици на растежа
се оказаха крехки, икономическите и политическите условия рязко се влошиха.
Съвсем очевидно, спадът на растежа и заетостта засили
вредните ефекти от поляризацията на доходите и работата. Отвъд очевидните
практични проблеми, повдигнати от това развитие, то накърни чувството за
идентичност на много граждани.
В следвоенната индустриална ера е можело логично да се
очаква да живееш приличен живот, да помагаш на семейството и да допринасяш по
забележим начин за общото благосъстояние на страната си. Бидейки прехвърлен към
сектора на нетъргуемите услуги, с по-нисък доход и по-ниска степен на сигурност
за работата, което е причина за загуба на самоуважение, както и на
подклаждането на негодувание към системата причинила това. (Още повече, че
същата система спаси основния виновник за икономическата криза, финансовия
сектор – действие разкрило очевидното несъответствие между крайната
необходимост и справедливостта.)
Макар икономическите промени тласкани от технологиите да не
са нещо ново, те никога не са се случвали толкова бързо или в такъв мащаб,
какъвто наблюдаваме през последните 35 години, усилени до крайност от
глобализацията. С техния опит и бързо променящ се късмет, много граждани днес
вярват, че действащи отвън мощни сили контролират структурите на управление,
имунизирани от политическа намеса. И в известна степен са прави.
Резултатът е широкоразпространена загуба на доверие в
правителствената мотивация, възможности и компетентност. Това чувство не е
много смекчено от разбирането на сложността на предизвикателствата пред управлението на стимулите и на динамизма при
справянето с нарастващото неравенство (което, в най-екстремната си форма подкопава равенството на възможностите и междугенерационната мобилност).
Както отбелязва Брейди, по време на периода на стабилност
непосредствено след края на Втората световна война, моделите на растежа са
благоприятни от гледна точка на разпределението, а политическите партии са
организирани около интересите на труда и капитала, което задоволява общия
интерес създаден от Студената война. Когато изходът става все по-неясен се
стига до фрагментация на интересите по целия електорален спектър, водеща до
непостоянство на електоралните резултати, до политическа парализа и до честа
смяна на политическата рамка и посока.
Това има няколко икономически последици. Едната е причинена
от политиката на несигурност, която, в крайна сметка, силно препятства
инвестициите. Другата е отчетливата липса на консенсус относно дневния ред за
възстановяване на растежа, за намаляване на безработицата, за възстановяване на
моделите на приобщаване и на запазване на ползите от глобалната
взаимосвързаност.
В някаква степен е трудно да не гледаме на това като на
самоподдържащ се разрушителен цикъл. Политическата нестабилност намалява
възможността за определяне и изпълнение на един сравнително всеобхватен,
последователен и устойчив икономико-политически дневен ред. Следствие от това е
устойчиво ниския растеж, високата безработица и увеличаващото се неравенство, водещи
до продължителна политическа нестабилност и фрагментация, подкопаваща
властовите възможности за прокарването на ефективни икономически политики.
Но от друга страна тези тенденции всъщност може да се окажат
здравословни, предизвиквайки тревога за глобализацията, структурната
трансформация и управлението – изливаща се основно по улиците – в рамките на
политически процес. Този вид пряка връзка между тревогите на гражданите и
управлението е, преди всичко, основната сила на демокрацията.
Когато една развиваща се страна застине в равновесието на
липсващия растеж, изграждането на консенсус относно прогресивната визия за
приобщаващия растеж винаги е първата критична стъпка към постигането на
по-добро икономическо представяне и на политиките, които да го подкрепят.
Именно поради тази причина най-ефективните лидери го постигнаха. Принципът важи
и за развитите страни. Най-голямата ни надежда е, че днешните лидери го
разбират и ще се придържат към него, като впрегнат собствената си креативна
енергия в разработването на нова визия, която да вкара страните им в пътя на
увеличаващия се просперитет и справедливост.
*Майкъл Спенс е носител на Нобелова награда за икономика,
професор по икономика в Нюйоркския университет, изтъкнат гост-член на Съвета за
външни отношения, член на управителния борд на „Институт Хувър” към
Станфордския университет и председател на Съвета за нови модели за растеж към
Глобалния дневен ред на Световния икономически форум. Бил е и председател на
независимата комисия за растеж и развитие, международен орган, който между 2006
и 2010 анализира възможностите за глобален икономически растеж.
Няма коментари:
Публикуване на коментар