сряда, 3 юни 2015 г.

Светът на недостатъчните инвестиции

Майкъл Спенс*

Когато преди 70 години приключва Втората световна война, по-голямата част от света – в това число индустриализирана Европа, Япония и останалите окупирани страни – е разделен геополитически и с натрупани огромни държавни дългове, а икономиките на страните са в руини. Хората са очаквали един дълъг период на ограничено международно сътрудничество, на слаб растеж, на висока безработица, на големи лишения, дължащи се на намалелия капацитет на страните да финансират сами огромните си нужди от инвестиции. Но не се случва така.

Вместо това световните лидери виждат дългосрочните възможности. Те разбират, че намаляването на дълговете на страните им зависи от номиналния икономически растеж, и че очакванията им за икономически растеж – при продължителен мир – зависят от възстановяването на света като цяло. Затова те вкарват  - и дори разширяват – всичките си резерви в инвестиции и се отварят за международната търговия с цел да подкрепят възстановяването на търсенето. Съединените щати – натрупали огромен публичен дълг, но претърпели малки материални щети – приемат естествената роля на лидер в този процес.

Две са ключовите характеристики на следвоенното възстановяване. Първо, страните не са гледали на държавните си задължения като примка на шията, а вместо това започват да търсят инвестиции и начини за стимулиране на растежа. Второ, сътрудничеството с останалите страни по всички фронтове, както и със страните със стабилни финансови рамки увеличават инвестициите във всички сфери, като по този начин стимулират и частното инвестиране. Началото на Студената война носи допълнителен импулс на тези усилия. Но не във всички страни.

Глобалната икономика днес много напомня непосредствения следвоенен период: високата безработица, високите и все по-нарастващи нива на дълга и глобалното свиване на съвкупното търсене ограничават възможностите за растеж и създават дефлационен натиск. И днес, както и тогава, нивата и качеството на инвестициите са недостатъчни, а заложените в бюджетите капиталови разходи – изключително важен фактор за дългосрочния растеж – са доста под оптималните нива за същия период.

Разбира се днес има и други предизвикателства. Динамиката в разпределението на доходите пое в негативна посока през последните десетилетия, затруднявайки постигането на съгласие по икономическите политики. А застаряващото население – в резултат на нарасналата продължителност на живота и спада на раждаемостта – оказва сериозен натиск върху публичните финанси.

Въпреки това елементите на една ефективна стратегия за стимулиране на икономическия растеж и заетостта са много сходни: стабилизираните бюджети (държавни и частни) са повод да се вземат решения за създаване на допълнително търсене и дават тласък на публичните инвестиции, дори това да означава увеличаване на разликата между собствения и заемния капитал.

Според скорошно изследване на МВФ, въпреки големите излишъци от производствен капацитет, правителствата все пак могат да извлекат ползи от значителни по обем краткосрочни инвестиции. Нещо по-важно, фокусът върху инвестирането ще подобри значително перспективите пред дългосрочния устойчив растеж, което ще позволи на правителствата и домакинствата да поддържат разумни нива на дълговете си.

Също така от критична важност днес, както и преди 70 години, е успехът на международното сътрудничество. Понеже устойчивите бюджети (публични, квази публични и частни) с възможности за инвестиции, не са еднакви навсякъде по света, е необходимо общо усилие – което включва решаващото участие на многонационалните финансови институции – за отпушване на задръстените канали за посредничество.

Има достатъчно много стимули за сътрудничество между страните, вместо да използват търговски, финансови и монетарни политики, данъчни политики, придобивания с публичен ресурс или други лостове за влияние, за да се отслабват една друга. Все пак, като се вземе предвид свързаността характеризираща днешните глобализирани финансови и икономически системи, пълното възстановяване на някоя страна на практика е невъзможно без възстановяване на цялостната система.

За мнозина ограниченото сътрудничество през последните години е най-доброто за света, като страните са на мнение, че не трябва да мислят само за себе си, но също така и за това, че техните дългови равнища налагат стимулиране на растеж чрез инвестиции. Получилият се в следствие на тези действия недостиг на инвестиции и спад в цените на глобалните икономически активи, потиска ръста на производителността и по този начин подкопава устойчивото възстановяване.

При липсата на жизнеспособни международни реинвестиционни програми, трябва да бъдат използвани монетарни политики за поддържане на растеж. Но монетарните политики се съсредоточават предимно върху вътрешното възстановяване. И макар неконвенционалните мерки да намаляват финансовата нестабилност, ефективността им в битката с широкия дефлационен натиск и за възстановяване на растежа, остава съмнителна.

В същото време, спестителите са ощетени, цените на активите изкривени, а стимулите за поддържане или дори нарастване на дълга разширени. Битката за обезценяване, макар и да не е основна политическа цел, става все по-желана – без изгледи за решаване на проблема със съвкупното търсене.

Не може да се каже, че нуждата от спешна „нормализация” на монетарните политики е лоша идея. Но, ако в добавка към неконвенционалните монетарни политики бяха започнати широкообхватни инвестиционни програми и програми за реформи, икономиката можеше да навлезе в по-устойчив курс на растеж.

Въпреки очевидните ползи, подобен координиран международен подход на този етап е немислим. Макар че има договорени търговски и инвестиционни споразумения, те все още си остават фокусирани върху развитието на отделни региони. В същото време многонационалната търговска система е фрагментирана, въпреки постигнатия консенсус, стоящ в основата й.

Като се има предвид взаимосвързаността и взаимозависимостта, с които се характеризира днешната глобална икономика, нежеланието за взаимодействие е трудно да бъде разбрано. Както изглежда един от проблемите е, че отделните страни не искат да предприемат фискални и структурни реформи.  Това важи с голяма сила за Европа, за която е ясно, че с такива реформи, растежът ще остане нищожен, а фискалните затруднения ще се запазят на същите нива или дори ще се задълбочат.

Ако съмнението в нуждата от реформи е толкова голямо, защо преди 70 години това не спря сътрудничеството? Може би идеята, че силно засегнатите икономики, с ограничени възможности за самостоятелно възстановяване, ще пропуснат възможността за международно сътрудничество, е неправдоподобна. А може би все още е. Ако е така, създаването на подобна възможност днес ще промени стимулирането, ще отпуши необходимите реформи и ще вкара глобалната икономика в коловозите на дългосрочното, стабилно възстановяване.


*Майкъл Спенс е носител на Нобелова награда за икономика и професор по икономика в Стърн скуул ъф бизнес към Нюйоркския университет. Той е изтъкнат член на Съвета по външни отношения и старши сътрудник в Институт „Хувър” към Станфордския университет.

Няма коментари:

Публикуване на коментар