понеделник, 22 юни 2015 г.

Върховенство на закона за националния дълг

Джоузеф Стиглиц  и Мартин Гузман*

Правителствата понякога се нуждаят от преструктуриране на техните дългове. В противен случай икономическата и политическа стабилност на страните може да бъде застрашена. Но при липсата на международно върховенство на закона за влизане в процедура по национален фалит, светът плаща по-висока цена, отколкото би платил, ако имаше такава възможност. Резултатът от това е непълноценно функциониращ пазар на национален дълг, белязан от излишно съперничество и скъпоструващи забавяния при намирането на работещи решения за проблемите, когато възникнат.

Това ни се напомня отново и отново. В Аржентина, битките на властите с малко на брой „инвеститори” (т.нар. хищнически фондове) изложиха на риск споразумението за преструктуриране на дълга – напълно съзнателно – със съкрушителното си мнозинство сред кредиторите на страната. В Гърция, повечето от „спасителните” фондове от временните „спасителни” програми се отпуснаха, за да бъдат платени задълженията към настоящите кредитори, докато страната беше принуждавана да въведе строги бюджетни икономии, които доведоха до умопомрачителния спад от 25% на БВП и влошиха значително живота на населението на страната. В Украйна, потенциалът за усложнения с плащането на националните дългове е огромен.

Затова отговорът на въпроса как да се управлява преструктурирането на национален дълг – тоест да се намали до устойчиви нива – е по-неотложен отвсякога. Настоящата система се доверява твърде много на „добродетелите” на пазара. Споровете се решават не толкова на базата на основни правила гарантиращи справедливи решения, а като пазарлъци между неравни където богатите и силните обикновено налагат своята воля върху останалите. Резултатът от тези действия е не само несправедлив, но и вреден.

Твърдящите, че системата работи добре в случаи като аржентинския, са изключения. През повечето време, казват те, системата върши добра работа. Но това, което имат предвид, разбира се, е, че отслабените страни обикновено са притиснати от обстоятелствата. Какво струва това обаче на техните граждани? Дали преструктурирането върши работа? Дали страната ще стабилизира дълговото си бреме? Твърде често, понеже защитниците на статуквото не задават тези въпроси, една дългова криза бива последвана от друга.

Преструктурирането на гръцкия дълг през 2012 е типичен пример. Страната игра по „правилата” на финансовите пазари и успя бързо да приключи с преструктурирането, но споразумението не беше добро и не успя да помогне за възстановяване на икономиката. Три години по-късно Гърция има отчаяна нужда от ново преструктуриране.

Отчаяните длъжници имат нужда от ново начало. Прекомерните наказания водят до отрицателен краен резултат, при който длъжникът не може да се възстанови, а кредиторът няма да печели от по-големите суми, които възстановяването би осигурило.

Липсата на върховенство на закона за преструктурирането на дълг забавя новото начало и може да доведе до хаос. Именно поради тази причина правителствата не оставят решаването на проблема с преструктурирането на вътрешни дългове на пазарите. Може да се направи извода, че „договорените условия” просто не са удовлетворителни. Всъщност те задействат законите в случай на фалит, които осигуряват по-скоро базата за постигане на сделка между кредитори и длъжници, отколкото някаква полза и справедливост.

Преструктурирането на национален дълг е далеч по-сложно от обявяването на фалит, понеже е свързано с решаването на един проблем под различни юрисдикции, косвени и преки претенции и лоши активи, които претендиращите могат да получат. Именно за това смятаме настояването на някои – в това число и на Финансовото министерство на Съединените щати – да няма международно върховенство на закона за толкова абсурдно.

И все пак трябва да сме наясно, че може би няма да е възможно да се създадат всеобхватни международни правила за фалит, но пък може да се постигне консенсус по голяма част от проблемите. Например, новата рамка трябва да включва клаузи отнасящи се за самия процес на преструктуриране, което ще ограничи възможностите за подривни действия от страна на хищническите фондове.

Тя също така трябва да съдържа клаузи за отпускане на заеми при ненавременни плащания: кредиторите съгласили се да отпуснат кредит на страна преминаваща през процедура по преструктуриране биха могли да получат привилегировано отношение. Такива кредитори могат да  бъдат поощрени да отпускат свеж ресурс на страни, които имат най-належаща нужда от него.

Трябва да се постигне споразумение също така да не се допуска да има страна, която да бъде лишена от основните си права. Да няма възможност за недоброволен отказ от суверенитет, така както не може човек да продаде себе си в робство. Трябва също така да има ограничения, според които едно демократично управление да не се обвързва задължително със своите предшественици.

Това е от особена важност, понеже склонността на финансовите пазари да убеждават политици с къс хоризонт да премахват настоящите бюджетни ограничения или да отпускат заеми на очевидно корумпирани правителства като това на сваления от власт украински режим на Янукович, винаги е за сметка на бъдещите поколения. Такива ограничения ще подобрят функционирането на пазарите на национален дълг като задължат кредиторите да правят подробно проучване на финансовото състояние на кредитоискателите.

Една „мека” правна рамка съдържаща тези формулировки, изработена под контрола на комисия, която да действа като медиатор и надзирател на процеса на преструктуриране, може да разреши някои от днешните проблеми и неравенства. Но ако рамката е плод на широк консенсус, нейното въвеждане не трябва да бъде на базата на институция, която да е толкова тясно свързана с една или друга страна на пазара.

Това означава, че регулирането на преструктурирането на национален дълг няма повече да зависи от МВФ, който е твърде тясно обвързан с кредиторите (като самият той е кредитор). За минимизирането на потенциала за конфликт на интереси рамката може да бъде изработена от ООН, една много по-представителна институция, която да поеме лидерството по темата или от една нова глобална институция, каквато вече беше анонсирана в „Доклада Стиглиц” през 2009, за реформиране на международната монетарна и финансова система.

Кризата в Европа е най-пресният пример за огромните разходи – както за кредиторите, така и за кредитираните – правени заради липсата на международно валидни правила за разрешаване на кризи с националните дългове. Такива кризи ще продължат да възникват. Ако глобализацията работи за всички страни, правилата за националните дългове трябва да се променят. Умерените реформи, които ние предлагаме са едно добро начало.

*Джоузеф Стиглиц е носител на Нобелова награда за икономика и професор в Колумбийския университет. Бил е председател на Съвета на икономическите съветници на президента Бил Клинтън, както и старши вице президент  и главен икономист на Световната банка.

Мартин Гузман е главен асистент в Департамента по икономика и финанси в Бизнес училището на Колумбийския университет.

Няма коментари:

Публикуване на коментар