понеделник, 15 юни 2015 г.

Европа трябва да действа

Джоузеф Стиглиц*

Лидерите на Европейския съюз продължават да играят играта на „нерви” с гръцкото правителство. Гърция изпълни по-малко от половината от исканията на кредиторите си. А Германия и останалите кредитори на Гърция продължават да настояват, че страната трябва да приеме неосъществима програма, за която малцина икономисти смятат, че би могла и трябва да бъде изпълнена.

Лъкатушенето на фискалното състояние на Гърция между големия първичен дефицит и излишъка беше почти безпрецедентно, но искането страната да постигне първичен излишък от 4,5% от БВП се оказа прекалено. За съжаление когато „тройката” – Европейската комисия, Европейската централна банка и Международния валутен фонд – за пръв път включиха това безотговорно искане в международната финансова програма за Гърция, властите в страната  нямаха друг избор освен да го приемат.

Безразсъдството в настояването за осъществяване на тази програма е особено видимо днес, имайки предвид факта, че БВП на Гърция е спаднал с 25% от началото на кризата. „Тройката” силно подцени макроикономическите ефекти от програмата, която наложиха. Според публикуваните от тях прогнози, те вярваха, че с орязването на заплатите и приемането на останалите строги ограничения на разходите гръцкият износ ще нарасне, а икономиката бързо може да се върне към растеж. Освен това те вярваха, че първото преструктуриране на дълга може да доведе до стабилизиране на дълговата тежест.

Прогнозите на „тройката” се оказаха погрешни и все още са. И то не малко, а много погрешни. Гръцките гласоподаватели бяха прави да искат промяна на курса, а правителството им е правото си да отхвърля приемането на още по-тежки условия.

Имайки всичко това предвид, се отваря следната възможност за сделка. Гърция трябва да покаже готовността си да продължи реформите и да приеме европейската помощ при осъществяването на някои от тях. Доза реализъм сред някои от гръцките кредитори – за това какво е възможно и за макроикономическите последици от различните фискални и структурни реформи – ще осигури базата за споразумение добро не само за Гърция, но и за цяла Европа.

В Европа, и особено в Германия, както изглежда са равнодушни за възможното напускане на еврозоната от страна на Гърция. Пазарите, твърдят те, вече са калкулирали подобен изход. Някои дори предполагат, че това ще бъде от полза за монетарния съюз.

Аз съм на мнение, че тези възгледи силно подценяват настоящите и бъдещи рискове. Подобни нива на самоувереност се наблюдаваха в Съединените щати преди краха на „Лемън брадърс” през септември 2008. Нестабилността на американските банки беше известна отдавна – и най-вече от фалита на „Беър Стърнс” през март същата година. А липсата на прозрачност (дължаща се отчасти на слабите регулации), доведе до там пазарите и политическите лидери напълно да пренебрегнат свързаността между финансовите институции.

Истината е, че световната финансова система все още усеща последиците от срива на „Лемън брадърс”. А банките остават непрозрачни и в риск. Ние все още не познаваме цялостния механизъм на функциониране на финансовите институции, включително тези създадени от непрозрачните вторични борсови инструменти.

В Европа все още могат да се видят някои от последствията от неподходящите регулации и лошото проектиране на самата еврозона. Знаем, че структурата на еврозоната насърчава раздалечаването, а не сближаването: капиталите и даровитите хора напускат ударените от кризата икономики, а страните стават все по-неспособни да изплащат дълговете си. Докато пазарите са убедени, че навлизането в спиралата се дължи на структурните недостатъци на еврото, проблемите водещи до следващата криза се увеличават. И новата криза става неизбежна: тя е в същността на капитализма.

Хитруването на президента на ЕЦБ Марио Драги, изразено в неговата декларация от 2012, че монетарните власти ще направят „всичко необходимо”, за да съхранят еврото, все още работи. Но разбирането, че еврото не обвързва с някакви специални ангажименти страните приели единната валута ще ги направи далеч по-малко готови да действат следващия път. Лихвите по държавните дългове ще скочат до небето и нито ЕЦБ, нито европейските лидери ще могат да ги върнат до нормални равнища, понеже светът вече знае, че те няма да направят „всичко необходимо” за това. Както показва примерът с Гърция, те ще направят само това, което е полезно за краткосрочните им електорални нужди.

Опасявам се, че най-важната последица от всичко ще е отслабването на европейската солидарност. Еврото беше създадено, за да я укрепи. Вместо това, се оказа че това има обратен ефект. Не е в интерес на Европа – или на света – да има страна в периферията на Европа изолирана от нейните съседи, особено сега, когато геополитическата нестабилност вече е толкова видима. Съседният Близък изток е в хаос, Западът се опитва да сдържа новата агресивна политика на Русия, а Китай, понастоящем най-големият спестител, най-големият търговец и най-силен икономически (по покупателна способност), противопоставя на Запада новите икономически и стратегически реалности. Затова сега не е времето за европейско разединение.

Когато създаваха еврото европейските лидери възприемаха себе си като визионери. Те мислеха, че надхвърлят краткосрочните си цели, които обикновено занимават политическите лидери.

За нещастие, амбициите им за икономиката се сгромолясаха съвсем скоро, а днешните политици не позволяват създаването на институционална рамка, която да помогне на еврото да изпълни първоначалните си цели. Въпреки че единната валута е проектирана да осигури безпрецедентен просперитет, днес е доста трудно да различим някакви значими положителни ефекти за еврозоната като цяло от периода преди кризата. Всъщност се оказва, че вредните ефекти са далеч повече.

Бъдещето на Европа и еврото днес зависи от това, дали политическите лидери на страните от еврозоната могат да се обединят зад минимума икономическо разбирателство, заради чувството, а и безпокойството, за европейската солидарност. Както се очертава трябва да намерим отговора на този екзистенциален въпрос в следващите няколко седмици.


*Джоузеф Стиглиц е носител на Нобелова награда за икономика и професор в Колумбийския университет. Бил е председател на Съвета на икономическите съветници на президента Бил Клинтън, както и старши вице президент  и главен икономист на Световната банка.

Няма коментари:

Публикуване на коментар