Проследяването и американската свобода

Джоузеф Най*

Откакто Едуард Сноудън изнесе огромно количество документални данни от Националната агенция за сигурност, събирани както за граждани на Съединените щати, така и за други граждани, вниманието се съсредоточава изключително върху личния му живот. но по-важният въпрос, по-важен дори от факта, че Русия се съгласи да му даде временно убежище, е състоянието на гражданските свободи в Америка. Толкова голямо ли е лицемерието и на Съединените щати, в  каквото тя обвинява Русия, Китай и страни като тях?

За да отговорим на този въпрос е важно да направим разграничение между два проблема, които започнаха да се преплитат в обществения дебат: електронното проследяване на чужди субекти и вътрешното следене от страна на правителството на собствените й граждани.

Преди разкритията на Сноудън, кибершпионажа стана основен фокус на споровете в Американо-китайските отношения. Този проблем беше обсъден на юнската „неформална среща” на върха между президентите Барак Обама и Си Дзинпин и двете правителства, договорили се да създадат специална работна група по него.

Съединените щати обвиниха Китай, че използва кибершпионажа, за да краде интелектуална собственост в безпрецедентни размери. Сред останалите публични източници, трябва да се отбележи едно проучване на фирмата за кибер сигурност „Мандиант”, която е проследила , че много от тези атаки идват от поделенията на Народоосвободителната армия в Шанхай. Китай контрира, че също е жертва на множество кибер нападения, повечето от които с произход Съединените щати.

И двете страни имат основание. Ако прословутото марсианско човече погледнеше електронните потоци между Източна Азия и Северна Америка, вероятно щеше да забележи огромният двустранен трафик. Но ако погледнеше в базата данни, то вероятно щеше да види много различното съдържание.

Американската политика не е ориентирана към кражба на интелектуална собственост, докато китайската политика е ориентирана точно към това. В същото време двете правителства често взаимно си хакват компютрите, за да откраднат по старомодния начин политически и военни тайни. Шпионирането не е нарушение на международното право (макар и да нарушава различни национални закони), но Съединените щати твърдят, че кражбата на интелектуална собственост нарушава буквата и духа на международните търговски споразумения.

Не само Китай обаче краде интелектуална собственост. За някои от съюзниците на Америка, които открито заявяваха, че са шпионирани от Съединените щати, сега се разбра, че са правели същото по отношение на Съеднените щати. За Съединените щати, когато страната наблюдава неамерикански имейли, това е търсене на терористични връзки и често получената информация се споделя със съюзниците.

В този смисъл наблюдението може да е от полза както на Съединените щати, така и други страни. В края на краищата, част от заговора, довел до терористичните атаки от 11 септември 2001 година, е бил замислен от египтянин живеещ с Хамбург.

Но и американците не са безгрешни. Според разкритата от Сноудън информация, Съединените щати са следили официалните комуникации на Европейския съюз, подготвяйки се за търговските преговори. От това не произтичат взаимни ползи и се оказа грешно решение, за което Обама трябва да се разкае.

Вярно е, че е тактически полезно за Русия, Китай и други страни да съчетаят шпионския въпрос с гражданските свободи и да обвинят Съединените щати в лицемерие. Но тези обвинения неслучайно идват от страни с нестабилно върховенство на закона и тежка цензура върху интернет.

Сноудън разкри две ключови програми за проследяване в Съединените щати. На езика на гражданските свободи, преглеждането на съдържанието на съобщенията от подозрителни неамерикански източници, е по-малко осъдително. По-разгорещено обсъжданата програма е тази, в която Националната агенция за сигурност картографира местонахождението и посоката на телефонния трафик на американските граждани и ги съхранява за понататъшна проверка (както се предполага при наличие на съдебна заповед). Прилагането на технологичните възможности за съхраняване на т.нар. „чувствителна информация” повдига нов куп въпроси за нахлуването в личното пространство на гражданите.

Поддръжниците на програмата отбелязват, че тя не противоречи на настоящото законодателство и на философията на Американската конституция за контрола и баланса между властите, понеже законодателната и съдебната власт са дали своето съгласие. Противниците казват, че специализираният съд създаден през 1978 година след приемането на Закона за чуждестранната разузнавателна дейност, е проектиран за времената преди постъпването на чувствителната информация и че настоящите практики трябва да се отнасят към Патриотичния закон, прокаран след атаките от 11 септември.

Противниците призовават за приемането на нови закони. Миналият месец, настоящата законодателна рамка оцеля на косъм при гласуването (217 на 205 гласа) в Камарата на представителите. Но най-интересното беше разцеплението в двете партии. Опозицията се оформи от консервативното „Чаено парти”, републиканци и либералдемократи. Както изглежда въпросът ще бъде повдигнат отново, заради няколкото висящи законопроекта предлагащи промени в специализирания съд.

Вместо да покажат наяве лицемерието и примирението с ерозията на гражданските свободи, разкритията на Сноудън провокираха дебат, в който се предлага Съединените щати да се откажат от своите демократични принципи по традиционния небрежен начин. Америка е изправена пред размяната на сигурност срещу свобода, но отношенията между двете е далеч по-комплексно отколкото изглежда на пръв поглед.

Най-силните атаки срещу свободите идват когато несигурността е най-голяма, затова умерената размяна понякога предотвратява големите загуби. Дори и такъв велик защитник на свободата като Ейбрахам Линкълн суспендира основното конституционно право гарантиращо неприкосновеност на личността в извънредните условия на Американската гражданска война. А друго подобно решение, десетилетия по-късно, не е прието за погрешно и несправедливо и по-точно решението на Франклин Рузвелт за интернирането на японско-американските граждани в началото на Втората световна война.

В десетилетието след 11 септември 2001 година, махалото на обществените нагласи се придвижи твърде далеч в посока на търсене на сигурността, но започна да се връща обратно в отсъствието на нова голяма терористична заплаха. Според данните на скорошно проучване на две големи национални медии 39% от американците вече казват, че неприкосновеността на личността е по-важна от разследването на терористични заплахи, което е доста повече от 18% през 2002 година.

Иронията е, че програмите разкрити от Сноудън изглежда предотвратиха големи нови терористични нападения като подготвяната бомбена атака в Нюйоркското метро. И ако са успели, сега те могат да предотвратят и изработването на драконтови антитерористични мерки, което е целта на този дебат.

*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.