вторник, 14 април 2015 г.

Ще сложи ли Гърция край на държавата на благоденствието?

Георги Киряков

Гърция е във фалит! Това е констатацията, която все по-често правят в средите на политическия и финансов елит на Европа. И тя е плашеща, понеже Гърция, макар и незначителна от икономическа гледна точка, не е просто най-засегнатата страна от финансовата криза избухнала през 2008 година, а е сред страните, черпили с пълни шепи от рога на изобилието предлаган от европейската мечта за зона на просперитета. Гърция е ексцес, но е и сигнал за това какво може да се случи с всеки, позволил си да премине отвъд ограниченията на държавата на благоденствието.

По същество държавата на благоденствието е политически конструкт на следвоенна Европа, въпреки че корените й могат да бъдат отнесени към средата на ХІХ век и дори по-назад към Френската революция. Идеята за нея върви по две основни оси – политическа и икономическа. Политическата се свързва със свободата и щастието на индивида, с неговото благоденствие и най-вече с преодоляването на вековния проблем с бедността и мизерията. Към тази ос може да се прибави и грижата за здравето и околната среда. Икономическата ос се опира преди всичко на справедливото разпределение на националното богатство и солидарното поемане на тежестта от негативните последици на пазарните взаимодействия, често водещи до голямо неравенство в доходите.

Проблемът обаче е, че държавата на благоденствието разчита на напълно погрешната представа за линейното развитие на икономическия растеж, т.е. според разбиранията на привържениците и защитниците й растежът е безкрайна величина с незначителни флуктуации, които могат да бъдат преодолявани чрез лостовете на властта, или с други думи, чрез засилване ролята на държавата в регулирането на пазарните взаимоотношения. Попаднали обаче в криза държавите на благоденствието се оказаха неспособни да управляват процесите, а от това възниква въпросът дали изобщо е нужно такова управление.

Изключително показателен пример през последните години – особено след началото на най-тежката финансова, икономическа и дългова криза от Голямата депресия насам – е затруднението на САЩ да се справи с нарастващия държавен дълг. Надеждите, че избраният в началото на кризата президент Барак Обама ще намери верният път и ще изкара страната на неограничените възможности от блатото, се оказаха напразни. Дори напротив, в опит да изпълни предизборните си обещания за повече справедливост, за повече солидарност и грижа за слабите, страната беше вкарана в абсурдния дебат за залеза на една империя, отказала се от основните си ценности и опитваща се да оцелее в конкурентна битка с Китай, Индия, Бразилия, Русия, държави наложили тотален контрол върху разпределението и експлоатацията на националното богатство.

Така САЩ попаднаха в ситуация на нарастващ държавен дълг, на устойчиво високи нива на безработицата, на все още притеснително ниски нива на растеж, на остро противопоставяне между двете основни политически партии, на социално недоволство изразяващо се в „окупиране” на символите на просперитета, но и на измамата, на упадък на традиционните ценности, при това без изгледи проблемите да бъдат решени. САЩ никога не са били и вероятно няма да бъдат държава на благоденствието в смисъла, разбиран в Европа, затова и критиките срещу президента Обама от страна на неговите опоненти, че европеизира Америка, са доста популярни и могат да му струват загуба на президентските избори в края на тази година.

На другия полюс е Европа. Тук държавата на благоденствието може да вирее не само заради историческите наслагвания, но и заради близостта и силната обвързаност с примерите за успешно реализираните идеи за подобна държава, идващи от скандинавските страни, в мекия демократичен вариант, от една страна, и от друга, с Русия и Китай, успели да създадат работещ модел на проспериращи държави, контролиращи пряко пазарните процеси и едновременно с това справили се с конкурентните предимства на либералните пазарни икономики.

Въпреки това и тук държавата на благоденствието претърпя крах. Оказа се, че голяма част от просперитета в последните двадесет години е финансиран на кредит. Известно е, че националното богатство е в някакъв краен обем и варира според най-разнообразни и непредвидими фактори на средата. Това ще рече, че ако в един момент има спад в този обем, а държавата по инерция продължи да финансира социалните си програми, то тя или трябва да вземе заем, за да продължи да изпълнява програмите, или да увеличи данъците и да съкрати разходите си. В единия случай отлага кризата в бъдеще, трупайки дълг и предизвиквайки дефицит, който да я докара до фалит, както става с Гърция от години, а в другия облага с необосновани и нежелани данъци своите граждани, което задълбочава спада и стагнира икономиката. Политиците винаги избират първия вариант – отлагане на кризата в бъдеще – понеже вторият е непопулярен и обикновено води до загуба на властта.

Рано или късно се стига до момента, в който да се вземе решение в каква посока да се поеме. Великобритания реши на избори, че пътят, по който трябва да върви, е отказ от държавата на благоденствието, развила се значително по време на управлението на новите лейбъристи и Тони Блеър. Континентална Европа реши, че може да отлага до безкрай решение, което така или иначе ще вземе. В новогодишното си обръщение британският премиер Дейвид Камерън обяви курс към слагане на край на живеещата на кредит социална система. Европейските политици от своя страна призоваха за запазване на спокойствие и без резки движения започнаха процес на отлагане решаването на дълговата криза, надявайки се, че бъдещето ще донесе желания отговор.

Основният извод от всичко казано дотук е, че държавата на благоденствието е невъзможна в период на криза. От една страна, заради неправилните допускания, че сме намерили отговора на цикличните кризи на пазара, докарвайки го дотам, да мислим, че растежът е постоянен и неизбежен, и от друга, заради допускането, че можем да запълваме до безкрай, пускайки печатниците за пари, дупките, отваряни перманентно от изпълнението на социалните ни програми, на които според привържениците на теорията имаме неотнимаемо право.

Държавата на благоденствието определено няма да изчезне. Но й е необходимо радикално реформиране. Първо, привържениците й трябва да се разделят с илюзиите, че тя е даденост и хората имат пълни права над нея. Второ, трябва да е ясно, че тя не може да живее на кредит, защото така обрича бъдещите поколения на мизерия. Трето, политиците трябва да разберат, че границата между държавата на благоденствието и тоталитаризма – политически и икономически – е много тънка и прекрачването й, особено в период на криза, може да се окаже лесна задача. И четвърто, трябва да сме наясно, че държавата на благоденствието не е единственият път, по който човечеството може и трябва да поеме. За да разберем, че е така, трябва да се върнем съвсем малко назад в историята си и да видим, че има и други, непривлекателни алтернативи, избуяли върху идеята за държавата на благоденствието и обилно наторени с популизъм и вяра във всемогъществото на човека и довели до апокалипсиса на Втората световна война.

Няма коментари:

Публикуване на коментар