Ще проработи ли Китайската инфраструктурна банка?

Кенет Рогоф*

След като Китай положи основите на нова международна финансова институция с 50 млрд. долара, а именно Азиатската инфраструктурна инвестиционна банка (АИИБ), голяма част от дебата се насочи към напразните опити на Съединените щати да убеди останалите развити икономики да не се присъединяват. Далеч по-малко внимание беше посветено на това защо развитието на мултилатералното кредитиране толкова често се проваля и какво трябва да бъде свършено, за да започне да работи то по-добре.

Институциите на мултилатералното кредитиране вероятно ще постигнат своя логичен успех, ако служат като банки за знание, помагащи за споделянето на опит, на най-добри практики и техническа информация отвъд регионите. И обратно, техният най-голям провал идва заради финансирането на грандиозни проекти, които облагодетелстват настоящия елит, без мисъл за околна среда, за социалните приоритети и приоритети за развитие.

Строителството на язовири е основен исторически пример. И така, съществува тенденция към надценяване на икономическите ползи от големите инфраструктурни проекти в страни със слаби правителства проядени от корупция, и тенденция към подценяване на дългосрочната тежка социална цена при връщането на заемите, без значение на обещаните годишни приходи. Очевидно е, че АИИБ носи този риск.

И все пак, съществува огромна нужда от развитие на инфраструктурата в развиваща е Азия и отдавна е време Китай да заиграе по-важна роля в международните кредитни институции. Нещо повече, официалната позиция на Съединените щати – че Китай трябва да инвестира своите пари в съществуващите институции като Световната банка и Азиатската банка за развитие, понеже водещите китайски банки както изглежда имат проблеми с управлението – намирисва на лицемерие. Добро управление? Готови ли са Съединените щати да отстъпят историческото си право да избират президента на Световната банка?

Още нещо, Съединените щати се тревожат, че Китай може да използва АИИБ за прокарване на китайските икономически и политически интереси. Но всеки, който поне мъничко е запознат с американския подход при мултилатералното кредитиране, знае, че няма друга подобна страна експерт в използването на своята сила и влияние за извличане на стратегически ползи.

С нарастване на ролята на Китай за световния ред, тя има нужда от пространство за разгръщане на собствен подход за глобално икономическо лидерство. „Франкли”, една сравнително малка инфраструктурна банка е добро място като за начало.

Освен това, Китай вече излива огромно количество пари в развиващия се свят, често по много непрозрачен начин. В този ред на мисли, АИИБ ще нормализира делът на китайската помощ за развитие и ще позволи по-добър надзор от върху банката от страна на новите членове от развитите страни, затова и основаването й е повече от правилно.

Със склонността си към непрекъснато експериментиране и подобрение, можем да се надяваме, че Китай ще си научи уроците и ще ги приложи при всички кредити отпускани на развиващите се страни. Кой знае, може би съществуващите банки за развитие може и да научат нещо ново. Светът трябва като цяло да приветства китайската инициатива, но истинският въпрос е от какъв вид помощ се нуждае развиваща се Азия. Всеки, който е работил в развиващи се страни знае, че неукрепналите институции и слабото управление са далеч по-голяма пречка пред развитието, отколкото липсата на финансиране. И въпреки големите обещания и намерения на хартия, на практика осъществяването им често се проваля. Разходите винаги много надвишават първоначалните сметки, а плановиците често печално подценяват необходимите умения и нужното финансиране, за да осигурят поддръжка и възстановяване.

Моите наблюдения върху архивите на Световната банка са, че нейната роля е най-полезна, когато подпомага страни със „слабо” развита инфраструктура, т.е. за техническа помощ и като глобална банка знание. Когато основната й роля е била да осигурява финансова помощ, резултатите не са толкова впечатляващи. В Китай например, парите на Световната банка не бяха толкова много като количество, а китайците използваха банката основно при изработването на планове и за информация.

Всъщност, в най-добрия случай помощта за развитие би била по-ефективна, ако приеме формата на преки грантове, а не на заеми, които в края на краищата трябва да бъдат върнати. Отпусканата помощ може да изглежда не толкова впечатляващо, но в дългосрочен аспект ще бъде по-полезна. Нещо повече, точно сега светът е залят от пари и там където парите на правителствата не са достатъчни е възможно учредяването на публично-частни партньорства за изработване на наистина проекти в висока възвращаемост. Компетентното правителство е далеч по-рядка стока от парите.

За съжаление, не е много ясно дали китайският модел на инфраструктурно развитие може да стане универсален. Силното китайско правителство задушава опозиционните гласове чрез строителство на нови пътища, мостове, язовири и от много години заглушава изразяваната загриженост за природната среда и за правата на работниците. Паралелите с късния Съветски съюз са поразителни.

Някои развиващи се страни в Азия работят по различен начин. В демократична Индия например, възстановяването на летището в Мумбай отне осем години, понеже съдът принуди правителството да уважава правата на незаконно настанилите се жители на предградията.

Имайки за пример проблематичните заеми и проекти финансирани от водещите западни инфраструктурни банки, е логично да се запитаме дали е нужна още една, вместо да се опитаме да реформираме съществуващите институции. Все пак, ако АИИБ вижда себе си основно като банка знание, отколкото като инструмент за финансиране, тя може и да постигне истинска добавена стойност. Ние трябва да оценяваме АИИБ по това как избира и подпомага проекти, а не само по това колко финансиране осигурява.

*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.