Харолд Джеймс*
В първите години на глобалната финансова криза валутните
курсове бяха най-интересната част от макроикономическия дебат. Едно френско
предложение от 2011 година за широкообхватни реформи в международния монетарен
режим не стигна до никъде. Днес този проблем става тема на нарастващо
безпокойство и с право.
Валутните войни са напомняне за крехкостта на процеса на
глобализация. И тъй като един аспект от този процес започва да изглежда
неприемливо болезнен, исканията за политическа намеса нарастват, в противен
случай цялата система рискува да се разпадне.
Очакванията, че лихвите в Съединените щати ще бъдат
увеличени покачи стойността на долара, въпреки че монетарните облекчения в
Япония и Европа натиснаха надолу стойността на йената и еврото. През последната
година еврото загуби повече от половината от стойността си спрямо долара и няма
никакви индикации, че тази тенденция скоро ще се преобърне. Обезценяването на
еврото се посреща със задоволство сред европейските бизнес лидери. А в
Съединените щати, където поскъпването на долара заплашва да задуши
икономическото възстановяване, управляващите Федералния резерв дадоха сигнали,
че са сериозно разтревожени.
Колебанието на валутните курсове има изгледи да се проточи
далеч отвъд желаното бързо присопособяване на глобалния пазар. Американският
президент Барак Обама е в процес на преговори с азиатските страни по споразумението
за Транстихоокеанско партньорство и с Европа за Трансатлантическото търговско и
инвестиционно партньорство. Рязкото поскъпване на долара ще се окаже разменна
монета в ръцете на неговите протекционистични критици в един враждебен и все
по-обструкционистки Конгрес.
Всъщност, вдигането на стойността на долара отдавна се
свързва с нарастващия политически натиск за търговски протекционизъм. Въпреки
всичко, най-очевидният начин за компенсиране на очевидното надценяване на
националната валута, е чрез налагане на вносни ограничения.
В средата на 80-те години на миналия век, високият курс на
долара разклати конкурентоспособността на Съединените щати, слагайки началото
на период на рязка и болезнена деиндустриализация. По това време основната
конкурентна заплаха идваше от Япония, а американските политици бяха изправени
пред нарастващ натиск да отговорят адекватно. През 1985 година Сенатът на
Съединените щати единодушно одобри резолюция осъждаща несправедливите японски
практики и призова президента Роналд Рейгън да ограничи вноса. Това беше
последвано от закон предлагащ извънредно облагане за страни имащи големи излишъци
в двустранната търговия със Съединените щати.
Ако изобщо има разлика то тя е, че днешните колебания във
валутните курсове са доста по-големи и за
разлика от тогава, когато повишаването на стойността на долара през 80-те или
колебанията от 30-те, довели до финансова катастрофа и до Голямата депресия,
сега страните се надпреварват да обезценяват валутите си.
Проблемът е в това, на което казваме валутна спекулация, или
иначе казано общоприета финансова стратегия, при която дадените от
инвеститорите пари в определена валута при ниска лихва се използват за
закупуване на активи във валута с по-висока лихва. Разликите в лихвите, често в
комбинация с голямо количество заемен капитал, носи печалба при пълно изплащане
на заема.
Когато валутните курсове са стабилни и предвидими, валутната
спекулация е сравнително безопасна. Но това рядко се случва. За неизкушените
трябва да поясня, че в практиката има тенденция към манипулиране на валутните
курсове, понеже инвеститорите продават
валутата, която са заели, за да я купят. Това създава стимул за заемане на още
дълг, понеже реалната стойност на заема е по-вероятно да бъде по-ниска, когато
дойде време той да бъде връщан.
Големите корпорации заемащи пари се захващат с валутни
спекулации представяйки се за инвеститори с умение за предвиждане на обратите
във валутните курсове. За съжаление, това само увеличава риска, което усилва
възможността за внезапен обрат, ако парите се излеят в заетата валута в опит да
се върне заема преди валутният курс да се покачи до губещи нива. А залозите
срещу подобни обрати само увеличават риска по цялата верига на международната
финансова система.
Опасностите са наистина реални. През 80-те години,
правителствата отговориха на големите колебания във валутните курсове чрез
масирана намеса, умишлено тласкайки стойността на долара надолу през 1985
година, като се опитаха да го стабилизират 18 месеца по-късно. Тези действия
обслужваха политически цели, за да удържат протекционистите. Но те също така
доведоха до сериозна финансова дестабилизация, допринасяйки за голямата борсова
катастрофа от 1987 година.
Има един исторически прецедент, който може да послужи за
модел, стига да имаме необходимата политическа воля, за да го осмислим. През
30-те Джон Мейнард Кейнс подкрепи ограниченията върху движението на капитали,
за да притъпи разрушителните последици от глобализацията. Днешният еквивалент
би бил въвеждането на регулации върху валутните спекулации. Политиците ще
постъпят правилно, ако обмислят тази възможност преди да е станало твърде късно.
*Харолд Джеймс е професор по история и международни
отношения в Принстънския университет и професор по история в Европейския
университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа
история на Германия и по история на глобализацията.
Няма коментари:
Публикуване на коментар