Неумолимата логика на споделената икономика

Майкъл Спенс*

Когато основават Amazon през 1994, а eBay ги последват година по-късно, те се обвързват помежду си в интернет, за да създадат нов, по-ефективен пазар. В началото това означаваше нови начини за покупки и продажби на книги и колекции. Но днес е-търговията е с всичко и предлага на потребителите нови и употребявани стоки, ставайки глобална сила в логистиката и продажбите на дребно. Също така, макар днешните компании поделящи си дейности, едва да излизат от детството си, услугите им един ден ще станат общодостъпни.

Днес вече повечето хора са чували за Airbnb, онлайн услугата за наем на жилища. Компанията има едва 600 служители, но милиони имоти давани под наем, което я прави по-голяма от най-голямата хотелска верига в света. Разбира се Airbnb предлага нещо повече от хотелска услуга, но Airbnb предлагайки възможност за, да кажем, наем на домашни помощници или доставка на храна, компанията може да стане по-голям конкурент отколкото можем да си представим.

Прозрението (очевидно в ретроспекция), стоящо в основата на модела на Airbnb – и в поникването на споделената икономика като цяло – е, че светът е наситен с употребявани активи и ресурси. Колко време употребяваме нещата – независимо дали са коли, колелета, апартаменти, ваканционни жилища, инструменти или яхти – които притежаваме? Каква стойност добавят офис сградите или класните стаи през нощта?

Отговорът зависи от вида на активите, от хората, от домакинствата или организациите, но употребата на активи изглежда е поразително малка. Наскоро стана ясно, че за автомобилите тя е едва 8%, но дори този процент изглежда много за някой, който не предприема дълги пътувания.

Но тази употреба търпи промяна. След като интернет позволи създаването на креативни нови бизнес модели, които повишават не само пазарната ефективност, но също така уплътняват употребата на собствените ни активи. Провеждат се стотици експерименти. Разбира се, не всеки от тях ще доведе до удивителния растеж на Airbnb и Uber. Някои, като Rent the Runway за дизайнерски дрехи и аксесоари, могат да намерят доходоносни ниши, други просто ще се провалят.

Дигиталните платформи, които действат като база на всички тези е-търговии срещат две взаимосвързани предизвикателства. Първото е произвеждането на мрежови ефект, така че купувачите и продавачите да се намерят един друг достатъчно бързо, за да направят бизнес модела устойчив. Второто е, че платформата трябва да поражда доверие – в продукта или услугата – и в двете страни на взаимодействието.

Доверието е решаващо за мрежовия ефект, оттук и нуждата от двупосочна оценителна система, която да поощрява купувачите и продавачите да повторят употребата на съответната платформа. По този начин малки играчи могат да получат достъп до големи пазари, понеже – по този начин – те стават известни. Силата на тези платформи произлиза от преодоляването на информационните асиметрии, чрез драматично нарастване на плътността на пазара.

Всъщност, за да насърчат редките потребители на е-търговията, иноваторите и инвеститорите разработват начини за комбиниране на оценката на данните за отделните, дори конкурентни, платформи. Макар да се налага да бъдат преодолени правните и технически проблеми, със сигурност можем да си представим видът обединяване на данни вече съществуващ при гигантските търговци на дребно като Amazon или  Alibaba.

Може, разбира се, да има и други стимули за поощряване на „добро” поведение, като капаро и депозити (за колелета задържани след определения срок или невърнати, например). Но наказателните мерки лесно могат да доведат до спорове и неефикасност. 

Обратно, усъвършенстването на системата за оценка е далеч по-обещаващо. Стимулирането на използването на ресурси втора употреба не трябва да бъде ограничавано до материалните активи. McKinsey Global Institute наскоро направи проучване на интернет платформите свързани с пазара на труда и със свързването на търсещите таланти и хора със специфични умения, с предлагащите.

Някои споделени модели – може би повечето – зависят от труда и други активи: например, човека и колата му, компютъра му, шевната му машина или кухнята (за домашно приготвената и доставяна храна). Това връщане в миналото, напомнящо за домашното производство, предхождащо модерното производство, е възможно днес, понеже интернет намалява разходите за разпространение, което преди налагаше съсредоточаване на производството във фабрики и офиси.

Може би неизбежно регулаторните проблеми нарастват, както понастоящем се уверява Uber от Калифорния до Европа. Таксита и лимузини са защитени до известна степен от конкуренция, тъй като са в лицензионен режим за своята дейност, но са и регулирани заради сигурността на клиентите. Но Uber нахлу в пазара им с един различен продукт, подвластен предимно на собствени, вътрешни регулации за превозните средства и шофьорите. Така компанията заплашва да понижи стойността на лицензите, както и всяко официално решение за издаване на нов лиценз. Не е чудно, че таксиметровите шофьори в Париж и други френски градове – досега защитени от конкуренция – предприеха масирани протестни действия  (понякога съпроводени с насилие).

Любопитният въпрос е колко добре финансовият сектор ще възприеме споделената икономика. Заемите и набирането на средства сред крайни потребители вече ни представя новите начини за свързване на заемащи и инвеститори. Несъмнено, проблемите свързани с отговорността и застраховките ще трябва да бъдат разрешени при всички модели на споделената икономика, особено при финансовите такива, но това едва ли могат да бъдат непреодолими пречки.

Истината е, че процесът на употреба на недоизползвани ресурси, който се развива предимно в интернет – независимо дали материален и финансов актив или човешки капитал и дарби – е необратим и ускоряващ се. Дългосрочните ползи са не само в извличането на допълнителни печалби от ефективността и производителността (достатъчно ясно изразено в макроикономическите данни), но също така и в създаването на крайно необходими нови работни места, изискващи широк спектър от умения. Всъщност, този който се страхува от загубата на работни места или преместването им заради автоматизацията, трябва да обърне необходимото внимание на споделената икономика и да въздъхне с облекчение.

*Майкъл Спенс е носител на Нобелова награда за икономика, професор по икономика в Нюйоркския университет, изтъкнат гост-член на Съвета за външни отношения, старши сътрудник в „Институт Хувър” към Станфордския университет и председател на Съвета за нови модели за растеж към Глобалния дневен ред на Световния икономически форум. Бил е и председател на независимата комисия за растеж и развитие, международен орган, който между 2006 и 2010 анализира възможностите за глобален икономически растеж.

Трябва да изградим единна система за прием на бежанци

Джордж Сорос*

Европейският съюз трябва да поеме отговорността за липсата на обща политика към бежанците, която превърна тазгодишния нарастващ приток на бежанци от лесно управляем проблем в поредната политическа криза. Всяка държава членка егоистично се фокусира върху собствения си интерес, често действайки срещу интересите на останалите. Това предизвика паника сред търсещите убежище, в обществата като цяло и в институциите отговорни за установяването на закон и ред. Търсещите убежище станаха основната жертва.

ЕС има нужда от всеобхватен план за отговор на кризата, план възвръщащ ефективното управление на потоците от търсещи убежище, така че да бъдат приютени, да бъдат вкарани в системата по начин отговарящ на възможностите на Европа да ги поеме. За да съм по точен, планът трябва да обхване и страни извън границите на Европа. Така би било далеч по-малко разрушително и далеч по-евтино да се контролират бежанските потоци в рамките на или в близост до сегашното им местоположение.

Тъй като настоящата криза тръгна от Сирия, съдбата на сирийското население трябва да стане пръв приоритет. Но не трябва да бъдат забравяни и останалите бежанци и мигранти. Също така европейският план трябва да бъде съпроводен от глобален отговор под ръководството на ООН и с привличането на всички страни членки на организацията. Това ще разпредели тежестта на сирийската криза върху повече държави, като в същото време  ще наложи глобални стандарти за решаване в цялост на проблемите с насилствената миграция. Ще предложа такъв всеобхватен план в шест стъпки.

Първо, ЕС трябва да приема най-малко един милион бежанци годишно в обозримо бъдеще. Но за да направи това, той трябва да разпредели тежестта справедливо – принцип приет най-накрая с квалифицирано мнозинство на срещата на върха миналата сряда.

Критично важно е и достатъчното финансиране. ЕС трябва да осигури по 15 хил. евро на всеки бежанец за първите две години за осигуряване на подслон, на медицински грижи и на образователни услуги – и да направят приема на бежанци по-привлекателно за страните членки. Това финансиране може да бъде увеличено чрез емитиране на дългосрочен дълг използвайки предимно качествения ААА капацитет, който ще даде допълнителни предимства, наред с фискалните стимули, на европейската икономика.

Също толкова важно е да се позволи на държавите и на бежанците да представят своите предпочитания, чрез използването на колкото се може по-малко насилие. Преместването на бежанците в желаните от тях страни е необходимото условие за постигане на успех.

Второ, ЕС трябва да поеме водачеството на глобалните усилия за предоставянето на необходимото финансиране за Ливан, Йордания и Турция, в подкрепа на 4-те милиона бежанци понастоящем пребиваващи в тези страни.

Досега е осигурена едва нищожна част от финансирането необходимо за основни грижи. Ако образованието, обучението и други основни нужди бъдат включени годишните разходи, които са най-малко 5000 евро на бежанец, то сумата ще достигне 20 млрд. евро. Сегашната помощ на ЕС за Турция, макар да беше удвоена миналата седмица, все още е едва 1 млрд. евро. В допълнение ЕС трябва също така да помогне за създаването на специални икономически зони с първостепенен търговски статут в региона, в това число в Тунис и Мароко, за да привлече инвестиции и да създаде работни места както за местните, така и за бежанците.

ЕС трябва да се ангажира и с предоставянето на фронтовите страни на най-малко 8-10 млрд. евро годишно, които да бъдат разпределени по равно между Съединените щати и останалия свят. Това може да бъде добавено към емитираните дългосрочни дългови книжа за подкрепа на бежанците в Европа.

Трето, ЕС незабавно трябва да започне изграждането на отделна Агенция за бежанците и миграцията на ЕС, а също така и Гранична охрана на ЕС. Сегашната смес от 28 отделни системи за третиране на бежанците не работи: тя е скъпа, неефективна и води до противоречиви резултати при определянето на отговорността за бежанците. Новата агенция постепенно би опростила процедурите, би установила общи правила за заетост и предприемачество, както и ще донесе ползи; и ще развие ефективна, уважаваща правата политика за връщане на мигрантите, които не са квалифицирани като бежанци.

Четвърто, трябва да бъдат осигурени коридори за бежанците, започващи от бреговете на Гърция и Италия, и стигащи до страните, в които искат да отидат. Това е изключително важно, за да се преодолее паниката. Следващата логична стъпка е да се подсигурят коридори във фронтовите региони, като по този начин се намали броя на мигрантите предприемащи опасно плаване през Средиземно море. Ако търсещите убежище имат разумно основание, вместо да искат да дойдат в Европа, е по-вероятно да си останат там където са. Това ще наложи преговори с фронтовите държави, в сътрудничество с Агенцията за бежанците на ООН, за да могат да бъдат установени глобални стандарти за отношение към бежанците и мигрантите. Това е петата стъпка от всеобхватния план.

Накрая, за да бъдат приети и интегрирани повече от един милион бежанци и мигранти годишно, ЕС се нуждае от мобилизация на частния сектор – НПО-тата, църковните общности и бизнеса – който да стане спонсор. За това ще е необходимо не само достатъчно финансиране, но също така и човешки и ИТ капацитет за свързване на мигрантите и спонсорите.

Бягството от потъналата в хаоса на войната Сирия можеше никога да не се случи. То можеше отдавна да бъде спряно, беше лесно предвидимо и можеше бързо да бъде овладяно от Европа и международната общност. Унгарският министър-председател Виктор Орбан в момента също изготвя план в шест стъпки за овладяване на кризата. Но неговият план, отделящ човешките права на търсещите убежище и мигрантите от сигурността на границите, заплашва да раздели и разруши ЕС чрез отхвърлянето на ценностите, върху които беше изграден и чрез нарушаването на законите, предназначени за управлението му.

ЕС трябва да отговори с искрена европейска политика за бежанците и миграцията, която ще сложи край на паниката и на ненужното човешко страдание.

*Джордж Сорос е председател на Soros Fund Management и председател на Фондация „Отворено общество”. Той е пионер на индустрията на хедж-фондовете.

Не трябва да губим в Сирия

Хавиер Солана*

Пристигането на стотици хиляди мъже, жени и деца търсещи убежище от конфликтни зони, постави Европейския съюз пред две сурови истини. Първо, страните членки не изпълниха своите задължения нито една към друга, нито по международното право. Второ, отношението им към гражданската война в Сирия е непоследователно. Накратко: провалът в мирния процес в Сирия просто доведе до това бягство от преследване.

Пропуските в европейското право отнасящо се до бежанците и разликите в практиките сред страните членки е доказателство за това. Но 350-те хиляди бежанци, които пресякоха европейските граници и повече от 2600-те удавили се в опит да ги достигнат само през първите осем месеца на тази година, ни отвориха очите. Нехуманните условия, пред които се изправиха бежанците, са неприемливи.

Сега, върху т. нар. разделение „Север-Юг”, възникнало покрай икономическата криза, покрай възможното излизане на Обединеното кралство от ЕС и покрай критичната ситуация в Гърция, се появи нова пукнатина, между Изтока и Запада в Европа. ЕС не може да понесе повече трусове. Затова трябва да използва всички възможни средства за натиск върху членовете си да се придържат към своите международни и европейски правни задължения.

Същата спешност има и при постигането на мир в Сирия, въпреки че бежанците са следствие от продължителната, брутална, всестранна гражданска война в страната. Сериозността на ситуацията в Сирия не може да бъде подценявана. От началото на конфликта през 2011 се появиха повече от 4 милиона бежанци и приблизително 8 милиона вътрешни мигранти. Повече от 200 хиляди души бяха убити. Поглеждайки назад, повече от половината от 22-милионното население на Сирия, през 2011 или е загинало, или е мигрирало.

Контролът върху сирийската територия днес се поделя между режима на президента Башар Ал-Асад, различните въоръжени опозиционни групировки, кюрдите и Ислямска държава. Гражданската война позволи на екстремистката Ислямска държава да изгради своя капацитет до ниво, при което, ако сирийският режим напълно се срине, групата да бъде в състояние да запълни възникналия вакуум и да поеме контрола върху цялата страна.

Въпреки това, руските претенции, че Сирия е изправена пред избор между Асад или Ислямска държава, са несъстоятелни. Подозренията за руските намерения наскоро се потвърдиха, след като страната, според твърденията, увеличи помощта си за режима на Асад, техен отдавнашен съюзник, и започна да призовава все по-шумно за сътрудничество с режима, в битката срещу Ислямска държава. Макар руските настоявания за оставане на режима на Асад на власт да са в защита на техния собствен интерес за запазване на влиянието в Близкия изток, руснаците все пак са прави, че Ислямска държава трябва да бъде спряна.

Но е фатална грешка да мислим, че това може да се постигне без политическо решение на конфликта в Сирия – един конфликт, позволил експлозивно разрастване на организацията. Само ако външните фактори мислят отвъд военните операции и намерят политическо решение на кризата, те могат да се противопоставят успешно на Ислямска държава.

Такова политическо решение преди всичко трябва да е отражение на осъзнаването на старите грешки и ясен ангажимент да не бъдат повторени. Припомняйки си Ирак, опитът да се възстанови държавността започна с пълно демонтиране на режима на Саддам Хюсейн и всички съществуващи структури на управление. Властовият вакуум, който този подход произведе, беше запълнен от сунитските милиции и в края на краищата от Ислямска държава.

За Сирия това означава, че част от съществуващата все още държава, включително алауитската клика на Асад, трябва да бъде включена в широката коалиция, както и опозицията, и кюрдите. Без такова широко представителство, няма как да има сирийско правителство, което да се надява да победи терористичните сили и да поведе страната към стабилното бъдеще.

Разбира се изработването на такова решение няма да е лесно – не само заради дълбоките различия сред основните външни фактори. Русия и Иран – които са от съществено значение за успешно изработване на всяко решение – защитават режима. В същото време Саудитска Арабия, Турция и Катар не искат да подкрепят каквото и да е решение, включващо Асад.

Тази безизходица не може да продължава. И за щастие не е нужно. Всички кризи свършват по един и същи начин: страните сядат на масата за преговори. Това трябва да бъде целта ни в Сирия днес.

Именно тук ЕС може да прояви своята виталност. Изпълнението на тази задача ще изисква от страните членки на ЕС да изработят обща позиция, подкрепяща усилията на специалния пратеник на ООН за Сирия, Стефан де Мистура, да работи с всички значими фактори – в това число ЕС, Съединените щати, Русия, Иран и Саудитска Арабия – за постигане на мир в Сирия.

Добър старт на преговорите би било свикването на групата Е3/ЕС+3 – това са петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН (Китай, Русия, Съединените щати и Обединеното кралство), Германия и ЕС. Имайки предвид факта, че тези страни наскоро успяха да преодолеят дълбоките си различия при постигането на ядрено споразумение с Иран, това може би е най-подходящият формат да започне да се гради съгласие върху политическото решение за Сирия. В последствие в преговорите могат да бъдат включени и други големи играчи, особено Саудитска Арабия, Иран и Турция.

Сирия няма време. Жителите й са брутално малтретирани от доста отдавна, те могат да намерят покой в едва няколко страни и могат да бъдат подтикнати да предприемат пътуване, което е далеч по опасно. Генералната асамблея на ООН не трябва да приключва 70-тата си сесия без да предприеме решителни стъпки към ефективни преговори и ефективно решение. Светът, подтикван от ЕС, днес трябва да работи за постигането на мир в Сирия и за полагане на основите на стабилни държавни институции, които да гарантират мира в бъдеще.

*Хавиер Солана е бивш Върховен представител на Европейския съюз за общата външната политика и сигурността, бивш Генерален секретар на НАТО и бивш външен министър на Испания. Понастоящем е президент на ESADE Център за глобална икономика и геополитика.

Българското образование: обещаваме да обещаваме

Георги Киряков

Предизборните програми на партиите са много интересно четиво. Те, освен че очертават идеологическия облик на отделните политически субекти, са и бъдещата управленска рамка. Тоест програмите са не просто декларация на намерения за добро управление, те са и ангажимент към избирателите, който всеки кандидат за народен представител заявява че безусловно ще изпълни, но за който често забравя с вечното оправданието за „скелетите в гардероба”, наследени от миналото.

Отдавна знаем обаче, че след изборите всички партии успели да генерират достатъчно електорално доверие за прескачане на изборната бариера, завиват рязко и правят добре обосновани разграничения между предизборните си програмни ангажименти и бъдещите управленски намерения. И така предизборните им програми или изчезват от виртуалното пространство или биват изменяни и редуцирани до неузнаваемост. Но с тази подмяна очевидно сме свикнали, тъй като продължаваме да се доверяваме на подобна система, невинно и простодушно призната като „предизборен трик”.

Правя това пространно въведение, за да си дадем ясна сметка, че за повече от 25 години демокрация и свободен пазар, продължаваме наивно да очакваме да бъде изпълнен изцяло поне един предизборен ангажимент от поне една демократична българска партия. Разбира се, обещава се всичко на всички, но през годините най-много се е обещавало да бъде променена системата на българското образование и тя най-накрая да поеме по добре утъпканите пътища на съвременните западни образователни модели.

Но това едва ли ще бъде възможно скоро, не само защото през годините на преход беше унищожена  почти цялата индустриална база на България, на която се крепи не просто икономиката на страната, но и цялата образователна инфраструктура. Тъй като и образователните стандарти, и образователните степени, и уменията, които се изграждат в училище, имат за цел да ни подготвят за живота на активни, работещи, изобретяващи, инициативни индивиди.

През годините се стигна до ситуацията дори завършващите висше техническо образование, особено в извънстоличните университети, да бъдат дообучавани в производствена среда, за да могат да бъдат допуснати до съвременни машини, които според западните индустриални стандарти могат да се обслужват и от средни технически кадри. Именно такъв случай ми беше разказан, с цялата почуда от ситуацията, от собственик на средно предприятие за производство на прецизни инструменти в Дряново, който се принудил да оборудва цяло помещение за дообучение на завършили в Габровския технически университет инженерни специалисти.

Това означава само едно: скъсана връзка между сферата на образованието и бизнеса. Една връзка, която осигурява гладкото функциониране на цялото производство – в това число и модернизация, иновации, внедряване – и дава стабилност на икономиката и финансите на държавата. Разговорът, за съжаление, винаги се е водил от позицията на силата и винаги е свършвал с пирова победа за политиците, и с тежки последици за бизнеса и обществото.

Тук обаче и дума не може да става за възхваляване на старата система на ПУЦ-овете, в която се развиваха базови умения за елементарни производствени дейности, за да се гарантира пълната трудова заетост на населението в условията на планова икономика. В която икономика обаче нито качеството, нито количеството, още по-малко образованието, имаха някакво съществено значение. Става дума за нова, съвременна форма на сътрудничество между всички бизнеси и всички сфери на икономиката, и държавата като основен фактор в образователния процес.

Учудващо е, особено при наличието на необходимите институции и заинтересовани групи, че нито една от тях не произвежда необходимия резултат. Нито Съвета за тристранно сътрудничество, през който трябва да минава всяко обсъждане и всеки проект за управленско решение на настоящия проблем, нито работодателите, нито синдикатите, да не говорим за управляващите страната, има реална представа, че всяко забавяне и протакане на решаването на този фундаментален обществен проблем, осигурява категорично провала на държавата и обрича всяко бъдещо поколение на нестабилност и го лишава от житейски перспективи.

Да, строежът на магистрали е приоритетна управленска задача. Да, изграждането на пречиствателни станции за отпадни води ще подобри условията за живот на българите. Да, метрото в София значително облекчи натоварения градски трафик и подобри състоянието на въздуха в столицата. Но с това нито започва, нито свършва ангажиментът на партиите и политиците към обществото. Необразованите, недообразованите, с недостатъчно умения за работа хора, са бедни хора. А бедните хора не допринасят с нищо за икономическия растеж на която и да е държава.

Затова предизборните програми и поетите в тях ангажименти в областта на образованието трябва да бъдат изпълнени. Но това не означава поредната инициатива да стане заложник на корпоративни и олигархични интереси, тъй като такъв подход не само е безполезен, той е и вреден за обществото. Ще рече, че когато се кани бизнеса да даде своето становище за необходимите реформи в областта на образованието, то това становище да се вземе предвид в последващите политически решения и действия. В противен случай отново няма да успеем да излезем от порочния кръг на поетите и неизпълнени ангажименти. И отново ще се чудим защо България не върви в правилната посока, защо гражданите отказват да гласуват, защо политиката и политиците са толкова мразени. Накрая защо демокрацията и свободният пазар са изкривени до неузнаваемост.

Кой предизвика бежанската криза?

Кристофър Хил*

Сцените с отчаяни бежанци тръгнали по своя трънлив път – от набързо изградени огради от бодлива тел, раздразнителни гранични полицаи и ядосани местни жители – са ужасяващи и напомнят за най-тъмните европейски времена. Те са ярко напомняне, че Европа никога може да не стане „единна, свободна и мирна”, ако съседите й от Близкия изток също не са. Въпреки това обвиненията към европейските страни, че отказват да приемат бежанци, не са напълно честни.

Бежанските вълни са естествена последица от войната, всъщност рядко се случва война без цивилните да се опитват да избягат от касапницата. Но какво причинява войните? В някои случаи това става при смяна на режима. Все пак свалянето на режимите често е съпътствано от брутални действия и е малко вероятно да се мине без боеве.

Никъде това обаче не е толкова видимо, колкото е в Сирия. Президентът Башар Ал-Асад, с неговия малък алауитски елит, е в основата на една брутална диктатура от години – не отстъпила и на сантиметър за исканите от хората демократични реформи и не дала никаква възможност в политиката на страната да влязат хора с по-либерални възгледи за управление.

Всъщност режимът на Асад е продължение на този установен от неговия баща и предшественик, Хавез Ал-Асад, овладял президентството през 1971. Управлението на стария Асад, ако изобщо има някаква разлика, беше по-брутално от това на сина му, както оцелелите от обсадата му на град Хама през 1982, организирана заради потушаването на бунта организиран от сирийския клон на „Мюсюлманско братство”, могат да потвърдят.

Усилията на Хафез Ал-Асад да подчини ислямската съпротива с железен авторитарен юмрук отнеха десетилетия. Неговата светска „Баасистка” идеология не признаваше разликите между отделните сирийски общности, особено между сунитите и неговото алауитско родово „коляно”, изповядващо версия на шиизма.

Но през 2003, когато водената от Съединените щати коалиция свали поредният „баасистки” диктатор, иракския Саддам Хюсейн, 1300-годишното сунитско-шийтско разделение – останало скрито, дори изчезващо, през по-голямата част от времето – се възражда и добива фатална популярност. Иракското сунитско малцинство, доминирало управлението на Саддам, губи властта от шиитското мнозинство, чиито собствен набор от фундаменталистки правила за управление разпали въоръжената съпротива срещу централното правителство. След демонтирането на саддамовата версия на „баасизма”, която служеше за прикритие на сунитското малцинствено управление, иракските шиитски лидери направиха твърде малко, за да омекотят удара – поведение не останало незабелязано в целия регион.

В Близкия изток винаги има изобилие от възможности върху кого да хвърлиш вината, а обвиняващите Съединените щати за възраждането на фундаментализма в региона не успяха да вникнат в миналото му и в неговата циклична същност. Все още Съединените щати играят основна роля в сирийската драма. През юли 2011 Съединените щати и Франция изпратиха свои посланици в Хама, мястото на толкова много кръвопролития и вражди причинени от сирийското правителство, за да подтикнат тамошната „опозиция”  – в лицето на по това време мирното „Мюсюлманско братство” – да се обедини срещу режима.

След това посещение – кулминация на усилията за смяна на режима в Сирия – всички възможности за разговори или преговори с Асад (чиято фамилия, за добро или лошо, контролира Сирия от десетилетия) бяха пропилени. Нито един посланик повече не успя да организира среща в Дамаск.

Американските и френските лидери погрешно изтълкуваха надвисналите облаци на войната, събрали се над Сирия след Арабската пролет, като предварителни сигнали, че всъщност страната е готова за демокрация. Подбуждането на опозиционни действия за сваляне на правителството, си мислеха те, ще бъде достатъчно за преобразуване на цялостната система и на начина на управление в страната.

Пруският военен теоретик Карл фон Клаузевиц определя войната като голяма злина с тежки последици. Такива са последиците за политиката и от смяната на режима, както ясно се вижда от данните за разрухата на сирийската държавност днес и от милионите хора търсещи убежище в Йордания, Ливан, Турция и Западна Европа.

Вярно е, че режимът на Асад носи по-голямата част от вината за сегашната ситуация в Сирия. Но, в отсъствието на каквито и да е смислени политически действия, изглежда че външната намеса за смяна на режима през 2011 – при която в края на краищата трябваше да се избира между Асад и екстремистиките сунитски терористични организации – не беше напълно обмислена, да не кажа, че беше напълно необмислена. При по-внимателно вглеждане в обсъжданата смяна на режима щеше да се забележи, че Асад и неговото близко обкръжение не дават никакви индикации за оттегляне.

При гледката на стотиците хиляди сирийски бежанци, рискуващи всичко за своето спасение, всички призоваващи за смяна на режима преди четири години трябва да се замислят сериозно за избора си. Вместо да се присъединяват към хора от критики срещу страни като Унгария и Сърбия – затрупани от вътрешни проблеми и не носещи никаква вина за разпалването на войната – те трябва да поемат своята отговорност за спасяването на бежанците. И трябва да започнат да насърчават установяването на приобщаващи политически структури, които могат да помогнат да се сложи край на ужасяващата гражданска война в Сирия.

*Кристофър Хил е бивш помощник държавен секретар на Съединените щати отговарящ за Югоизточна Азия. Бил е американски посланик в Ирак, Южна Корея, Македония и Полша, също така е бил специален американски пратеник в Косово и член на преговорния екип по Дейтънското мирно споразумение. Бил е главен преговарящ със Северна Корея от 2005 до 2009. Понастоящем е декан на Korbel School of International Studies към Денвърския университет.

Австралийската театрална демокрация

Гарет Еванс*

Австралия си има нов министър-председател – пети за последните осем години. Няма нито един австралийски министър-председател, който да е изпълнил пълен мандат от 2007 насам, но пък има цели четирима такива за последните 27 месеца. През юни 2013, министър-председателят от лейбъристите Джулия Гилард беше свалена от поста при вътрешно-партийни избори от Кевин Руд, който загуби поста си на общите избори в края на същата година от консервативната коалиция водена от Тони Абът, а той от своя страна беше свален чрез вътрешни избори от Малкълм Търнбул.

Този последен обрат в нашата министър-председателска въртележка постави австралийците, отново, в позицията да се обясняват на смаяните си колеги по света как този бастион на западната демокрация, и дванадесета най-голяма икономика в света, се е оставил да бъде въвлечен в тази игра на демокрация. Нещо във водата ли има, което да ни кара да се отнасяме към политическите си лидери като към носни кърпички за еднократна употреба?

Има три различни посоки за обяснение на проблема. Първата е просто местната нетърпимост, идваща явно от демократичната система като цяло. Безкрайният медиен цикъл и вездесъщите социални медии произвеждат желание за известност и почти патологична зависимост от промените в общественото мнение, а не сериозен политически дебат. За традиционните партии и институции става все по-трудно да задоволят огромното търсене на бързо удовлетворение.

Втората посока на обяснение е специфична за Австралия: напрежението създавано от отличителната за страната политическа система. Нелепият тригодишен електорален цикъл, по-кратък от където и да е по света, прави почти невъзможно управлението в неизборна обстановка. А партийните правила позволяват лидерите – включително действащия министър-председател – да бъдат свалени във всеки един момент от своите парламентарни колеги (макар лейбъристите наскоро да промениха това правило).

Останалата част от обяснението безспорно е местно и индивидуално: характеровите особености и капризи, които са причина за драматичните възходи и зрелищните падения на всеки лидер.

Гилард се доказа като много компетентен и компромисен лидер: безмилостна към слабия си опонент в изборите Руд, много ефективна в преговорите за запазване на нейното управление на малцинството и успешна в привличането на огромно местно и международно внимание за страстните си парламентарни атаки към своите опоненти женомразци. Но по почти всеки основен политически проблем, тя остана напълно глуха за масовите настроения и както изглежда нямаше водещи принципи, харесващи се на партията й или на широката общественост.

Руд, който си извоюва обратно лидерството от нея, е изключително интелигентен и, когато става въпрос за неговата игра, велик стратег в кампанията, успял да минимизира загубата от лейбъристите на изборите през 2013. Но голямото уважение, което  той натрупа на международната сцена, заради ролята си в изработването на отговора на Г-20 на глобалната финансова криза, не му помогна за пред неговите колеги, които често го определяха като некомуникативен, обсебен и без ясна преценка за основните политически приоритети.

Наскоро сваленият Абът, мускулестия алфа мъжкар християнин, с дълбоко консервативни социални възгледи, спечели лидерството в Либералната партия и оглави анти-лейбъристката коалиция, след неочакваното разцепление през 2009. Но докато Абът беше изключително ефективен като опозиционен лидер, по време на управлението на лейбъристите той се доказа като напълно неспособен да управлява прехода си към министър-председател и се срина лошо в проучванията на общественото мнение, когато падна от власт.

Абът управляваше с послания, а не с последователни политики, бързо влошаващата се икономика. Той беше свръх фанатичен, противопоставяше се на обществените нагласи по въпроси като гей браковете и възстановяването на рицарското звание, и постоянно дразнеше колегите си в Министерски съвет със соловите си акции в подкрепа на непопулярни хора и политики.

Абътовото отмъщение, Търнбул, сега министър-председател, е негова пълна противоположност: прагматичен, много успешен като журналист, адвокат и инвестиционен банкер в миналото, и много популярен – отвъд собствената партия – сред избирателите. Той е изключителен комуникатор, лидер на антимонархическото републиканско движение и макар политически либерал по душа, Абът беше консерватор.

Въпреки това той се спъваше често при по-раншните си кратки превъплъщения на опозиционен лидер през 2008-2009, изглеждаше арогантен, невъзприемащ съвети и склонен към големи грешки в преценката си. Но надеждите на лейбъристите, че Търнбул няма да успее да се поучи от предишните си грешки – и че министър-председателската въртележка ще продължава да се върти – се изпариха  доста бързо.

Търнбул знае, че голямото мнозинство в управляващата коалиция не споделя неговите либерални инстинкти и че ще трябва да стъпва внимателно и да бъде колегиален при политически промени. Той също така е умен и достатъчно адекватен, за да разбере, че ако е самодисциплиниран и аргументиран, а не налага своето мнение, той може да променя парадигми.

Надеждата за Австралия е, че е настъпило време разделно, в което и опозиция, и управляващи трябва да разберат, че безсмислените послания и надпреварата към популисткото дъно може и да носят бързо предимство, но в края на краищата са непродуктивни. Това, което искат повечето гласоподаватели е политически лидери с последователни философски възгледи, убедителен политически изказ и реален ангажимент за добро управление.

За всички тази видима привързаност към лекомисленото взимане на управленски решения и към таблоидната политическа индивидуалност, е доказателство, че на австралийската общественост й е омръзнал политическият циркаджилък от последните години и иска „отговорно родилтелство” при промените в основните партии. С Търнбул и лейбъристът Бил Шортън, изглежда най-накрая сме открили правилните лидери за дългото плаване. Предстои да видим дали тази надежда е оправдана, но сигналите са обнадеждаващи. А и повечето демократи по света се надяват това да стане.

*Гарет Еванс е бивш външен министър на Австралия (1988-1996) и председател на Международната кризисна група (2000-2009). Понастоящем е ректор на Австралийския национален университет.

Измамниците, глупаците и финансовите пазари

Робърт Шилър*

Адам Смит направи изключителното откритие за „невидимата ръка”, чрез която отделните хора  преследват свободно собствения си интерес, а конкурентните пазари повишават ползите за обществото като цяло. И Адам Смит се оказа прав. Свободните пазари доведоха до безпрецедентен просперитет за хората и обществото. Но понеже сме податливи на манипулация или на измами, или дори лесно изкушавани, свободните пазари ни приласкават да купуваме неща, които не са полезни нито за нас, нито за обществото.

Това наблюдение представлява важно допълнение към прозорливостта на Смит. И е част от идеите, които аз и Джордж Акерлоф разработваме в нашата нова книга „Зарибявки за глупаци: икономика на манипулацията и измамата”.

Повечето от нас са си патили от „зарибявки”-те: нежелани имейли и телефонни обаждания, създадени, за да ни подмамват. „Глупакът” е всеки, който не схваща изобщо, че е жертва на „зарибявка”. „Глупакът” вижда отделните примери на „зарибяване”, но не разбира в пълна степен професионализма стоящ зад това, нито пък дълбочината, до която този професионализъм уврежда животи. За съжаление мнозина от нас са се оказвали „глупаци” – включително аз и Акерлоф, което ни подтикна да напишем тази книга.

Обикновеното „зарибяване” може да увреди всеки пазар, но нашите наблюдения са съсредоточени основно върху финансовите пазари – в тесен времеви хоризонт, имайки предвид огромния взрив на пазарите на активи и имоти от 2009 насам, за да можем да вникнем в смута на глобалните пазари на активи от миналия месец.

Както много оптимисти научиха посфактум, цените на активи са силно колебаещи се, понеже има огромен океан от риби. Купувачите са подмамени да инвестират в неподходящи ипотеки; фирмите губят активите си; счетоводителите заблуждават инвеститорите; финансовите съветници плетат истории за несметни богатства изливащи се от небето; а медиите произвеждат екстравагантни твърдения.

Но не само загубеняците са измамени. Веригата от взаимосвързани загуби се гради, когато обезценените активи се продават с взети назаем пари. В този случай фалитите и страхът от фалити нарастват до епидемични размери и водят до още фалити, подклаждащи още страх. В тази ситуация кредитът секва и икономиката колабира. Този порочен кръг на доверието в бизнеса и една от типичните черти на „рибите” – например жертвите на „Понци” схемата на Бърни Мадоф – се разкрива едва след края на период на ирационално изобилие.

Епидемиите, в икономиката както и в медицината, изискват незабавни и драстични мерки. Мерките взети от властите по време на Голямата катастрофа от 1929 бяха малко и слаби, а световната икономика навлезе в „тъмните времена”, завършили с Голямата депресия от 1930-те и Втората световна война. Финансовата криза от 2007-2009 вещаеше подобно развитие, но този път правителствата и централните банки по света се намесиха бързо и координирано, и с подходящия набор от стимули. Възстановяването се оказа слабо, но ние все пак се оказахме далеч от нови „тъмни времена”.

Трябва да сме благодарни за това. И все пак има хора, които казват, че фискалните и монетарните власти не са реагирали достатъчно бързо и силно при избухването на кризата от 2007-2009. Те са убедени, че основната причина за кризата е т.нар. от икономистите морална проказа: понеже поемащите рискове са очаквали, че властите ще се намесят, за да ги защитят, когато залозите им се окажат погрешни, те са поемали още по-големи рискове.

Обратно, нашата гледна точка (подкрепена от голям обем данни) е, че резкият скок на цените обикновено е резултат на ирационално поведение, подпомагано и подстрекавано от „рибите”. Ирационалното поведение не се е мислело като възможност за натрупваща се отплата, ако властите се намесят в подкрепа на икономиката и на кредитирането (или в извънредни ситуации за спасяване на банките или предприятията). Подобни възможности привличаха малко внимание по време на еуфорията предшествала кризата от 2007-2009: продажбите при покачващи се цени носеха печалби; а купувачите „знаеха”, че вършат правилните неща, дори когато не го правеха.

Нежеланието да се осъзнае нуждата от незабавна намеса за решаване на финансовата криза е в основата си заради икономическата школа, според която неуспехът да се предвиди ирационалното поведение, което проучвам детайлно, е заради пренебрегването на агресивния маркетинг и други реалности от ерата на дигиталните пазари, изследвани в „Зарибявка за глупаци”.

Но придържането към подход, който пренебрегва тези фактори е същото като да премахнеш пожарната служба, макар че без нея хората биха били по-предпазливи – и при положение, че не предполагат възникване на пожар.

Преди много години открихме, за голямо съжаление на света, какво се случва когато финансовата епидемия бъде допусната да се случи. Нашият анализ разкри, не само че ендемични и естествени сили правят финансовата система силно нестабилна, но също така, че бързата и ефективна намеса е необходима за предотвратяването на финансов срив. Трябва да дадем възможност на фискалните и монетарните власти да предприемат агресивни стъпки, когато финансовият смут се превърне във финансова криза. Едни „тъмни времена” са предостатъчно.

*Робърт Шилър е носител на Нобелова награда за икономика за 2013 година. Професор е по икономика в Йейлския университет и е съавтор на индекса на американските цени на имоти „Кейс-Шилър”.