неделя, 25 юли 2010 г.

Златото и икономическата свобода

Алън Грийнспан

Това, което обединява привържениците на силната държавна намеса в икономиката от всички крила, е почти истеричното им противопоставяне на златния стандарт. Изглежда те усещат по-ясно и точно от мнозина защитници на либерализма в икономиката, че златото и икономическата свобода са неразделни, че златният стандарт е инструмент на либерализма, и че те взаимно се предполагат и изискват.
За да се разбере причината за това противопоставяне, най-напред трябва да се разбере специфичната роля на златото в едно свободно общество.

Парите са общият знаменател на всички стопански сделки. Те са стопански продукт, който служи като средство за обмяна –универсално средство, прието от участниците в обменната икономика за заплащане на техните стоки и услуги; следователно, могат да бъдат използвани и като мерило за пазарна стойност, и като средство за съхраняване на стойност, т.е. като средство за спестяване.

Съществуването на подобен стопански продукт е предварително условие за икономика, базирана на разделение на труда. Ако хората не притежаваха някакъв стопански продукт с обективна стойност, който да е общоприет, каквито са парите, те щяха да бъдат принудени да се върнат към примитивната натурална обмяна или да живеят в самозадоволяващи се стопанства и да се откажат от неоценимите предимства на специализацията. Ако хората нямаха средство за запазване на стойността, т.е. средство за спестяване, както дългосрочното планиране, така и обмяната щяха да бъдат невъзможни.

Средството за обмяна, което би било приемливо за всички участници в икономическия процес, не се спуска отгоре с решение. Първо, то трябва да бъде трайно. В едно примитивно общество на оскъдно благосъстояние житото би могло да бъде достатъчно дълготрайно средство, тъй като всякаква обмяна ще се извършва само по време и непосредствено след жътва, без да остава излишък от стойност, който да се пази като принадена стойност. Там, където обаче възникнат съображения за запазване на стойността – както става в по-богатите и по-цивилизовани общества, средството за обмяна е нужно да бъде траен стопански продукт, най-често метал. Металът обикновено се избира, защото е хомогенен и делим: всяка единица е еднаква с всички останали и може да бъде смесена или разделена на произволен брой части. Скъпите бижута за разлика от него нито са хомогенни, нито са делими.

Още по-важно е средството за обмяна да е предмет на лукса. Желанието на човека да притежава лукс е неограничено, така че за луксозни стоки винаги ще има търсене – следователно, те винаги ще бъдат приемливи. Житото е лукс в цивилизациите, страдащи от недохранване, но не и в проспериращите общества. Цигарите обикновено не заместват парите, но точно така стана в Европа след Втората световна война, когато те бяха лукс. Терминът “луксозна стока” внушава оскъдица и висока стойност на единица стока. Ако стоката има висока стойност, тя е лесно преносима – например унция злато се равнява на половин тон чугун.

В ранния стадий на развитие на паричното стопанство могат да се използват няколко средства за обмяна, понеже на горепосочените условия отговарят широка палитра от стопански продукти. Въпреки това, едно от тях бива приемано в по-широк мащаб и така накрая измества всички останали. Предпочитанията какво да се ползва като средство за запазване на стойност се прехвърлят върху най-широко приетото средство, което на свой ред го прави още по-широко прието. Изместваното е прогресивно, докато накрая този стопански продукт се превърне в единствено средство за обмяна. Използването на едно-единствено средство осигурява сериозни предимства по същите причини, по които парите са по-висш стадий от натуралната размяна: те правят възможен обмен в невъобразимо по-голям мащаб.

Дали единственото средство да е злато, сребро, мидени черупки, добитък или тютюн, подлежи на избор, зависещ от контекста и от спецификата на развитие на дадена икономика. Всъщност всички те са играли роля на средство за обмяна в определен момент. Дори в текущото столетие два главни стопански продукта бяха използвани като международни средства за обмяна – златото и среброто, ала златото се превърна в господстващо. Златото винаги е било смятано за луксозна стока благодарение на художествената му стойност и функционалност, както и на относителния недостиг от запаси. То е трайно, преносимо, хомогенно, делимо и следователно притежава значителни предимства пред всички други средства за обмяна. Фактически то е единственият международен обменен стандарт от началото на Първата световна война.

Ако за всички стоки и услуги трябваше да се плаща в злато, би било трудно да се осъществяват големи плащания, а това би ограничило степента на разделение на труда и на специализация в дадено общество. Следователно логично продължение на създаването на средство за обмяна е създаването на банкова система и кредитни инструменти, които да служат като заместител на златото, а също и да бъдат конвертируеми към него.

Една свободна банкова система, основана на златото, е способна да увеличи кредитите и следователно да създаде банкноти (валута) и влогове, съгласно производствените изисквания на икономиката. Отделните притежатели на злато биват убедени да депозират златото си в банка срещу лихва, като същевременно разполагат с богатството си под формата на чекове. Но тъй като ситуации, в които всички вложители биха поискали да изтеглят златото си едновременно, са редки, банкерите могат да държат като резерви в злато едва малка част от всичките депозити. Това им позволява да заемат повече, отколкото е сумата на златния резерв (което означава, че те притежават права върху злато вместо самото злато като обезпечение за кредитите). Ала сумата на заемите, които те могат да осигурят, не се определя произволно – тя подлежи на уточняване, като се вземат предвид както размерът на резервите, така и състоянието на инвестициите.

Когато банките заемат пари, за да финансират продуктивни и печеливши предприятия, заемите се изплащат бързо и нови банкови кредити са налични постоянно. Когато обаче стопанските начинания, финансирани от банките, са по-слабо печеливши и се изплащат бавно, банкерите скоро разбират, че имат повече неизплатени заеми, отколкото са техните златни резерви, и започват да ограничават новото кредитиране, като повишават лихвения процент. Това на свой ред ограничава финансирането на нови предприятия и изисква от текущите длъжници да подобрят финансовите резултати, за да получат заеми за по-нататъшно разширяване. Следователно при златния стандарт като гарант на икономическата стабилност и балансирания растеж служи самата свободна банкова система.

Когато златото е прието като средство за обмяна от повечето или всички страни, неспъван от нищо свободен международен златен стандарт служи да подкрепи разделението на труда и международната търговия в световен мащаб. Дори и единиците за обмяна (долар, фунт, франк и т.н.) да варират в отделните държави, когато всички те биват приравнени към златни мерки, икономиките на отделните страни действат като една – дотогава, докато не бъдат наложени ограничения върху търговията или движението на капитала. Заемите, лихвените проценти и цените следват сходни модели във всички страни. Така например, ако банките в дадена страна раздават кредити твърде свободно, лихвите в нея започват да падат, а това подтиква вложителите да прехвърлят спестяванията си към банки в други държави, където се плащат по-изгодни лихви. Това незабавно предизвиква недостиг на банкови резерви в страната на “лесните” заеми и кара банките да затегнат условията за отпускането им и да се върнат към по-високи конкурентноспособни лихви.

Напълно свободна банкова система и напълно последователен златен стандарт все още не са постигани. Все пак преди Първата световна война банковата система на Съединените щати (и на по-голямата част от света) се основаваше на златото, и въпреки че правителствата се намесваха от време на време, банковата система бе по-скоро свободна, отколкото контролирана. Периодично, вследствие твърде бързо раздаване на заеми, банките стигаха до положение всичките им златни резерви да са изразходвани, лихвите се покачваха рязко, новите кредити спираха, и икономиката влизаше в остра, но краткосрочна рецесия. (В сравнение с депресиите от 1920 и 1932 г. предвоенните икономически спадове наистина изглеждат леки.) Това, което възпираше неконтролируемия стопански растеж, преди той да доведе до типа катастрофа, позната ни от времето след Първата световна, беше ограниченият златен резерв. Периодите на напасване бяха кратки и икономиките бързо възстановяваха солидната основа за продължаване на растежа.

Но процесът на лечение бе погрешно диагностициран като болест: ако недостигът на банкови резерви е това, което води до спад в бизнеса, обосноваваха се привържениците на намесата в икономиката, защо да не се намери начин да се доставят допълнителни резерви на банките, така че те никога да не изпадат в такова състояние? Ако банките продължат да раздават заеми безкрайно, аргументираха се те, икономически спадове никога няма да се случват. Ето как през 1913 г. се създаде системата на Федералния резерв. Тя се състои от дванайсет регионални банки, които на думи се притежават от частни банкери, но всъщност са подкрепяни, контролирани и финансирани от правителството. Кредитът, предоставен от тях, е на практика (макар това да е незаконно) обезпечен от данъчната мощ на федералното правителство. Формално ние все така останахме в системата на златния стандарт; частни лица все така можеха да притежават злато свободно, и то продължи да бъде използвано като банков резерв. Само че сега, в допълнение към златото, и заем, предоставен от банките на Федералния резерв (“книжен” резерв), можеше да служи като законно средство за плащане на вложителите.

Когато през 1927 г. икономиката на Съединените щати отбеляза слаб спад, Федералният резерв отпечата повече книжни запаси с надежда да предотврати възможен недостиг на банкови резерви. По-катастрофални последици обаче имаше опитът му да подпомогне Великобритания, която губеше злато в наша полза, защото Банк ъф Ингланд отказваше да позволи лихвите да се покачат отново, когато пазарните сили го изискваха (това щеше да има неблагоприятни последици в политически план). Логиката на заинтересованите институции бе следната: ако Федералният резерв налее излишни книжни резерви в американските банки, лихвите в Съединените щати ще паднат до ниво, сравнимо с това във Великобритания, което на свой ред ще преустанови загубата на злато от нейна страна, и ще й спести неудобното положение да трябва да вдигне лихвения процент.

И Федералните наистина успяха: спряха загубата на злато, но при това почти унищожиха световната икономика.

Излишният кредит, който наляха в стопанството, рефлектира върху фондовата борса и предизвика невероятен спекулативен бум. Но вече бе твърде късно: към 1929 г. спекулативният дисбаланс вече бе толкова всеобхватен, че опитът доведе до рязко намаляване на разходите и последваща загуба на доверие. В резултат американската икономика се срина. Великобритания бе засегната още повече, но вместо да осмисли последиците от предишната си лудост, тя изостави златния стандарт изцяло през 1931 г., разкъсвайки напълно останките от тъканта на доверие, и предизвиквайки серия от банкови фалити в другите страни по света. Световната икономика навлезе в Голямата депресия на 30-те години.

Като използваха логика, напомняща тази на предишното поколение, привържениците на силната държавна намеса в икономиката твърдяха, че вината за кредитния бум, който доведе до Голямата депресия, е предимно на системата на златния стандарт. Ако той не съществуваше, смятаха те, изоставянето на плащанията в злато от страна на Великобритания през 1931 г. не би довело до банкови фалити по целия свят. (Иронията е в това, че от 1913 г. ние спазвахме не златен стандарт, а нещо, което би могло да се нарече “смесен златен стандарт”, но накрая златото бе обвинено за всичко.)

Но опозицията срещу златния стандарт на нарастващия брой защитници на социалните държави във всякаква форма бе предизвикана от доста по-дълбоко прозрение: осъзнаването, че златният стандарт е несъвместим с хроничния дефицит (отличителен белег на социалната държава). Ако я освободим от академичния жаргон, социалната държава не е нищо повече от механизъм, по който правителствата конфискуват имането на произвеждащите членове на обществото, за да финансират широка палитра от социални начинания. Значителна част от конфискацията се извършва чрез данъчната система. Но привържениците на силната държавна намеса в икономиката бързо осъзнаха, че ако искат да запазят политическите си позиции, сумата, вземана като данъци, трябва да бъде ограничена, и че трябва да се насочат към програми за мащабно увеличаване на дефицита, т.е. за заемане на пари посредством издаване на облигации, за да финансират разходите по социалните програми в по-голям мащаб.

При златния стандарт сумата на заемите, които една икономика може да поеме, се определя от нейните собствени материални активи, тъй като всеки кредитен инструмент в последна сметка е претенция върху реален актив. Но правителствените облигации не са подкрепени от реално богатство, а само от обещанието на правителството, че ще ги изплати от бъдещи данъчни приходи – а това не може да бъде прието лесно от финансовите пазари. Голямо количество нови правителствени облигации може да бъде продадено на частни лица само при растящи лихви. Следователно при златен стандарт възможността на правителството да трупа дефицит е силно ограничена.

Изоставянето на златния стандарт позволи на привържениците на социалната държава да се възползват от банковата система като средство за неограничено увеличаване на кредита. Те създадоха книжен резерв – правителствени облигации, които под формата на сложна серия от стъпки банките приемат вместо реални активи и третират като фактически депозит, т.е. като еквивалент на това, което преди бе вложение в злато. Притежателят на правителствени облигации или банков депозит, създаден от книжните резерви, смята, че има валидна претенция върху реален актив. Но всъщност в момента има повече неуредени претенции, отколкото реални активи.

Законът за търсенето и предлагането не може да бъде заобиколен. Ако наличният запас пари (претенции) нараства спрямо наличния запас от реални активи в икономиката, това води до увеличаване на цените. Вследствие на това изработеното и спестено от произвеждащите членове на обществото, измерено в стоки, губи стойност. Когато накрая се изготви балансът на икономиката, се вижда, че тази загуба на стойност се равнява на стоките, закупени от правителството за социални или други цели с парите, получени от правителствените облигации, финансирани от банкови кредити.

При отсъствие на златен стандарт не съществува начин спестяванията да бъдат защитени от инфлацията. Не съществува сигурно място за съхраняване на стойността. Ако имаше такова, правителството би трябвало да направи незаконно поддържането му, както се случи със златото. Например, ако всеки реши да превърне всичките си банкови влогове в сребро, мед или някаква друга стока, а след това откаже да приема чекове като платежно средство, банковите влогове ще изгубят покупателната си сила и създаденият от правителството банков кредит ще се превърне в безполезна претенция върху стоки. Финансовата политика на социалната държава изисква създателите на благосъстоянието да нямат начин да се защитят.

Това е мрачната тайна зад тирадите срещу златото на привържениците на социалната държава. Задлъжняването е просто начин за “прикрита” конфискация на благосъстояние. Златото, като пазител на правата на собственост, стои на пътя на този скрит процес. Ако това бъде разбрано, тогава няма да е трудно да се разбере опозицията на привържениците на държавната намеса в икономиката срещу златния стандарт.

Превод: Милена Попова

from: http://atlas-bg.eu/

Няма коментари:

Публикуване на коментар