Приобщаващ растеж и глобална справедливост

Реджеп Тайип Ердоган*

Тази седмица лидерите на Г-20 ще се срещнат в Анталия, Турция, за да обсъдят дълъг списък от неотложни въпроси, като най-важният е поредицата от сериозни икономически и геополитически предизвикателства. Г-20, чиито членове представляват 85% от световната икономика, имат основната отговорност да намерят решение на предизвикателствата, които влияят на живота и просперитета на милиони хора по света. Организацията не може да си позволи да изпадне в самодоволство и бездействие.

Откакто Турция пое председателството на Г-20 през декември 2014, нашият подход към осигуряването на приобщаващ и силен растеж чрез общи действия се радва на подкрепа от членовете на организацията. Тези усилия се опираха на три стълба: категорично изпълнение на поетите отговорности, стимулиране на инвестициите като мощен двигател на глобалната икономика и подкрепа на приобщаването, така че ползите от растежа да бъдат споделени от всички.

Когато настъпи времето за изпълнение, трябва да бъдат направени големи крачки. Чрез насърчаването на подходящи макроикономически и фискални политики, и провеждането на твърди структурни реформи, ще постигнем значителен напредък към нашата цел да увеличим общия БВП на Г-20 до 2,1% до 2018. Глобалната финансова система днес е по-гъвкава от когато и да било. Финансовият капацитет беше възстановен, а новите цели за растеж бяха постигнати.

Но остава да бъде направено още много. Членовете на Г-20 трябва да ускорят усилията си при изпълнението на своите отговорности да повишат производителността и да премахнат структурните пречки през инвестициите, конкуренцията, търговията и работните места. Ние също така трябва да укрепим фундамента на реформите на глобалната финансова система, който Г-20 положи през последните седем години.

Фокусът ни върху инвестициите  - ключов фактор за растежа, работните места и развитието – също започва да ни се отплаща. Има огромна инвестиционна дупка в глобалната икономика, както в напредналите, така и в развиващите се страни. Затова се нуждаем от стратегия на напредналите страни, в която заедно да предприемем конкретни политически действия и да поемем отговорности за подобряване на инвестиционната екосистема, да подкрепим малките и средните предприятия и да съдействаме за създаването на ефективна, висококачествена инфраструктура. Ако членовете на Г-20 изпълнят изцяло своите отговорности по тази стратегия, общият им БВП се очаква да нарасне с още 1%.

Икономическият растеж трябва да бъде стабилен и устойчив, но преди всичко трябва да бъде приобщаващ. Неравенството расте в много от страните от Г-20, а в някои случаи достига до исторически високи равнища. Това е опасна тенденция и може да забави растежа, застрашавайки единството на обществата и рискувайки човешкото добруване. Наложително е Г-20 да се справи с неравенството и да покаже своята решителност да гарантира, че всички граждани на страните членки ще се радват на плодовете от икономическия растеж.

Намаляването на безработицата е в центъра на борбата с неравенството. Има около 100 милиона безработни в страните от Г-20, а други 200 милиона младежи нито работят, нито учат. Значителното намаляване на младежката безработица е един от най-важните ангажименти на Г-20.

Приобщаването не трябва да спира на границите на Г-20. Ние трябва да работим за гарантирането, че ползите от растежа и просперитета ще бъдат споделени с хората от целия свят. В Анталия ще обсъждаме как да хармонизираме усилията си с новия „План за устойчиво развитие 2030” и да увеличим ангажиментите си към нискодоходните развиващи се страни.

При настоящото все по-голямо преплитане между политика и икономика, Г-20 също така трябва да работи заедно за преодоляване на геополитическите предизвикателства на нашата епоха. Тази година е една от най-важните в борбата с климатичните промени. Трябва да изпратим силно политическо послание от Анталия в подкрепа на успешния завършек на Конференцията за климатичните промени на ООН, която ще се проведе в Париж от 30 ноември до 11 декември.

В същото време не можем да си позволим да пренебрегнем факта, че глобалните предизвикателства  - като войната в Сирия, тероризма и бежанската криза – изискват глобален отговор. Г-20 е идеалното място за разрешаването им.

Сирийската гражданска война – навлизаща в своята четвърта година – трябва да бъде прекратена и трябва да бъде осигурен справедлив и устойчив политически преход. Конфликтът и бруталният държавен тероризъм на режима на сирийския президент Башар ал-Асад не просто причини ужасни страдания в Сирия и смъртта на повече от 360 хил. души, действията му също така доведоха до бежанската криза и възхода на Ислямска държава – заплаха за всички страни.

Турция е член на коалицията срещу Ислямска държава и сме мотивирани да унищожим и разрушим терористичната заплаха в нашата страна и отвъд границите ни. В същото време ние не ще си позволим да забравим обета си да се справим с бруталния режим на Асад и Ислямска държава. Международната общност, потръпнала от ужас от снимките на Алан Кюрди, три годишното сирийско дете намерено мъртво на турския бряг, трябва да помни, че всеки ден загиват много повече деца като него в студените води на Средиземно и Егейско море.

Понастоящем Турция е приютила около 2,2 млн. сирийски бежанци и е похарчила повече от 8 млрд. долара през последните три години в грижа за тях. Международната общност трябва да постигне съгласие по механизъм гарантиращ, че тежестта е справедливо разпределена.

Накрая е важно да отбележим, че Турция продължава да се бори със заплахата от Кюрдската работническа партия (КРП) и че организацията е в листата на терористичните групи на Съединените щати и ЕС. Турция проведе голям брой реформи и направи огромни инвестиции в полза на нашите кюрдски съграждани. А КРП отказва да се разоръжи, като вместо това трупа оръжие и атакува граждански и военни цели в страната. Докато продължаваме да се борим с тази терористична организация, призоваваме всички страни да заклеймят тероризма във всичките му форми.

Срещата на Г-20 в Анталия ще обсъжда тези и други важни въпроси застрашаващи света. Независимо дали предмета на разговорите е икономиката, финансите, климатичните промени или политиката, водещите принципи трябва да останат равенството и справедливостта за всички.

*Реджеп Тайип Ердоган е президент на Република Турция.

Меркел държи бъдещето на Германия и ЕС в ръцете си

Георги Киряков

Макар пет поредни години Ангела Меркел да е определяна за най-влиятелната жена на планетата, харизмата й може да бъде помрачена от струпващите се буреносни облаци над нейното управление. Предизвикателствата пред Германия се трупат експоненциално и от това как всяко едно ще бъде разрешено, зависи не само политическото наследство на Меркел, но и бъдещето на Европейския съюз.

Безспорно в годините след Голямата рецесия от 2008, Германия и канцлерът Меркел заеха лидерската позиция при определянето на съдбините на единна Европа. Това е така не само заради благоразумната финансова политика водена от първите две правителства на Меркел, но и поради естествения инстинкт в ситуация на криза да се търси силно и харизматично лидерство.

Така най-голямата страна в ЕС и нейното управление се оказаха в трудната позиция от една страна да балансират между лявото и дясното във вътрешнополитически план, а от друга да търсят равновесна точка на интереса между силно различаващи се икономически и нееднакво пострадали от финансовата криза страни и региони.

В настоящата сложна ситуация в Европа пред Германия и канцлера Меркел се очертават две големи и няколко по-малки предизвикателства. Първото голямо предизвикателство е външнополитическо и е свързано с ролята на страната като политически и икономически лидер с основна задача запазването целостта на ЕС, както и в по-широк контекст, с уреждането на сложните отношения с Русия, Китай и напоследък Съединените щати. Второто голямо предизвикателство е вътрешнополитическо, от което зависи не само оцеляването на правителството в близките години, но и целостта на федерацията, нейната икономическа, финансова и социална структура.

Всяко от тези две големи предизвикателства си има своите параметри. Във външнополитически план, особено след провала на европейските институции да се справят с гръцката дългова криза и страхът на лидерите на ЕС да поемат инициативата, Меркел се оказа единствения способен да поема несъразмерни рискове политик, но това я натовари с огромни очаквания и вътре, и извън страната. Въпреки желанието за общи действия, изразени в редица коментари от водещи германски политици, в това число и външния министър Франк Валтер Щайнмайер, все повече страни-членки на ЕС и техните лидери предпочитат да се скрият зад Германия.

Тази ситуация доведе до там Германия и германците да се разкъсват между общоевропейските си ангажименти и задържането на страната на върха на икономическата пирамида, задача все по-трудна за решаване на фона на разрастващата се криза във възникващите пазари и на скандала с измамите за въглеродните емисии на автомобилите, разтърсила „Фолксваген”. Докато от друга страна бежанската криза взриви вътрешния политически и социален консенсус и даде възможността на критиците на канцлера да натрупат неочакван електорален дивидент.

Във външнополитически план Германия все още се ползва с авторитета на четвърта по големина световна икономика, което я прави първостепенен световен играч и цел номер едно на всички страни имащи интерес от отслабването на ЕС и свеждането му до хлабав съюз между напълно суверенни държави, конкуриращи се както помежду си в рамките на Европа, така и на световната сцена.

Нито Русия, нито Китай, а още по-малко Съединените щати имат интерес от задълбочаването на интеграцията, затова и от там идват най-силните атаки срещу сдобиването на ЕС със статут на единен международен субект, конкурент на настоящите големи играчи както в областта на политиката, икономиката и финансите, така и във военно отношение.

И така, от една стана имаме свръхангажираността за решаването на вътрешнообщностните  проблеми – дългова и бежанска криза, възраждащи се тоталитарни импулси и практики – в ситуация на начален разпад на общоевропейската тъкан. А от друга нежелание за поемане на еднолично лидерство, в условията на неработещи наднационални институции и липса на смели лидерски действия от Брюксел.

Съдбата на Япония с Шиндзо Абе

Джоузеф Най*

Когато Шиндзо Абе седне тази седмица на една маса в Сеул с южнокорейския президент Пак Гън-хе и китайския премиер Ли Къцян, той ще го направи като лидер на страна, която много хора по света днес сериозно подценяват. Тази динамика несъмнено ще се почувства по време на срещата на върха на трите североизточни сили, първа подобна от 2012 насам.

Преди три десетилетия мнозина гледаха в обратната посока при преценката на Япония. Много американци се уплашиха да не бъдат завладени след като доходът на глава от населението в Япония задмина този на Съединените щати. Японското производство постави общоприети международни стандарти, а някои книги дори предричаха евентуална война с японската ядрена свръхсила. Подобни възгледи бяха отражение на впечатляващия японски поствоенен растеж. Днес, след повече от две десетилетия затруднения, те просто ни напомнят за опасността от подобно развитие навсякъде.

Опасността все още остава. В отговор на стремителния китайски растеж и на агресивното лидерство на Китайската комунистическа партия, настоящата шаблонна мъдрост обрисува Япония като страна от второстепенна важност – което е не по-малка грешка.

Въпреки нейния икономически спад, Япония запазва впечатляващите си силови ресурси. Страната е демокрация, която е мирна от 70 години и има здрава обществена тъкан, както и висок стандарт на живот. Доходът на глава от населението е пет пъти по-висок от този на Китай, а жителите на Пекин могат само да завиждат на качеството на въздуха в Токио и на стандартите за безопасност на производството. Икономиката й остава третата най-голяма в света, удържала тази позиция чрез високо усъвършенстваната си индустрия.

Китай може и да има ядрено оръжие и повече войници, но японската армия е по-добре екипирана в някои сфери (и очевидно има технологичен капацитет да развие ядрено оръжие доста бързо). Нещо повече, японската култура (традиционна и масова), задграничната помощ за развитие и подкрепата на международните институции са впечатляващ източник на мека сила.

Да, Япония все още има големи демографски проблеми, като населението според предвижданията ще се свие от 127 милиона до под 100 милиона през 2050. Настоящото ниво на раждаемостта е 1,4 (далеч под нивото за възпроизводство от 2,1), а японците упорито се съпротивляват на възможността за приемане на голям брой имигранти.

Когато Абе стана министър-председател преди почти три години, той призова за връщане на Япония на „първия ред” чрез въвеждането на пакет от стимули, наречен „Абеномика” и за преработка на японската конституция с цел засилване на отбранителните способности на страната. Но ако Абеномиката беше задействана бързо, то парламентът прие отбранителното законодателство едва наскоро – и то след повече от година усилия.

Мнозина от Либералдемократическата партия на Абе биха предпочели фундаментална реформа на японската отбранителна доктрина, чрез премахване на някои конституционни ограничения върху въоръжените сили на страната. Японските събеседници на срещата на върха в Сеул, Китай и Южна Корея, пострадали значително от японската агресия от миналия век, шумно се възпротивиха. Двете страни са подозрителни към Абе, който изостри напрежението с националистическа реторика и с посещението си на спорния мемориал „Ясукуни” в началото на настоящото си управление. Всъщност китайският президент Си Дзинпин отказваше среща с Абе, както и с Пак, но ще се срещне с тях за пръв път в Сеул.

От друга страна Абе възстанови обтегнатите отношения със Съединените щати, наследени от неговите предшественици, а президентът Барак Обама потвърди стабилността на двустранния съюз по време на държавното посещение на Абе в Белия дом през април. Според новите отбранителни планове, американските и японските сили могат да планират и да провеждат учения по-ефективно, а съюзът им е в най-добрата си форма от десетилетия.

От тази гледна точка Абе е сравнително успешен премиер, особено що се отнася до външната и отбранителната политика. Но ситуацията на икономическия фронт е по-заплетена. Инфлацията и безработицата са ниски, но растежът е в пълен застой, а според някои експерти, с които говорих в Токио напоследък, се очаква той да се ускори чувствително.

Първите два компонента (или „стрели”) на Абеномиката – разхлабване на монетарните и фискалните политики – помогнаха за възстановяването на търсенето. Но третата стрела на структурните реформи остана в колчана. След успеха му на парламентарните избори миналата година, Абе говореше за либерализация на пазара на електроенергия, за подобряване на корпоративното управление и задвижване на данъчната реформа. Като допълнение той се надява да се възползва максимално от наскоро подписаното търговско споразумение за Транстихоокеанско партньорство, което да засили реформите в неефективния селскостопански сектор.

Едни от важните проблеми е предлагането на труд. Абе предложи облекчаване на условията за даване на виза, но имиграция в мащаб, който да промени в значителна степен икономическото представяне е малко вероятна, на фона на хомогенността и изолираността на японската традиционна култура. Спънките при разхлабването на ограниченията върху имиграцията ще изискват от Япония да мобилизира недоизползвания ресурс на жените като работна сила.

Но това усилие също така трябва да се насочи и към преодоляване на непреодолимите културни препятствия. Абе често говореше (в това число и пред ООН) за възможностите за жените и призоваваше жените да станат 30% от японските мениджъри. Но днес те са по-малко от 10% от мениджърите и около 1% от висшата администрация. Индексът за полово равенство на Световния икономически форум поставя Япония на ниска позиция. Правителствени мерки като семейни отпуски и повече детски градини за работещите майки могат да помогнат, но традиционните нагласи се променят бавно.

Без да бъдат решени тези проблеми, ограниченията пред възможностите за работа предполагат, че Япония няма да достигне пълния си икономически потенциал – както и да възвърне влиянието си в регионалните и глобалните дела. Япония е успешно и спокойно общество, което може да даде много на света. Лошото е, че то е толкова спокойно, че е толкова затворено в себе си, че с това доказва истинността на общоприетия възглед за него.

*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

Лошата комуникация на Фед

Кенет Рогоф*

Нищо не описва по-добре настоящата комуникация на Федералния резерв на Съединените щати от старата приказка, че камилата е кон, разказана от комисията. Различни членове на Федералната комисия за свободните пазари (ФКСП) определяща политиките на Фед, нарекоха решението си да запазят основната лихва непроменена „зависещо от данните”. Звучи добре докато не се разбере, че голяма част от тези членове имат различна интерпретация на „зависимостта от данните”, уповавайки се на „своите инстинкти”.

С други думи комуникационната стратегия на Фед е пълен хаос, а подреждането й е много по-важна задача от точния момент, в който ФКСП ще вземе решение да изостави почти нулевата основна лихва. В края на краищата, дори и след като Фед най-после направи „гигантската” крачка за ефективно вдигане на лихвата по федералните книжа от 0,13% (каквато е сега) до 0,25% (каквато скоро изглежда ще стане), пазарите все още ще искат да знаят каква ще е стратегията след това. И се опасявам, че ще продължим да нямаме никаква представа.

За да бъдем честни, решението какво да се прави е много трудно, а икономистите са дълбоко разделени по въпроса. Международния валутен фонд натежа с мнението си, призовавайки Фед да изчака максимално дълго преди да вдигне лихвата. А централните банкери в много от нововъзникващите пазари, които МВФ по всеобщо мнение закриля, изпратиха подобни мощни сигнали. Ако продължаваме по този начин, неувереността ще ни убие.

Що се отнася до мен, вероятно бих се лутал между това да се изчака максимално дълго и да се поеме много висок риск, а когато инфлацията нарасне, лихвата да се вдигне бързо, което ще наложи по-нататъшно ново рязко вдигане на лихвата. Но ако Фед поеме по този път, трябва да каже ясно, че преднамерено рискува да предизвика по-висока инфлация. Желанието да се изчака е, че наистина нямаме никаква идея каква точно е равновесната (инфлационно изгладена) лихва днес и заради това има нужда от ясен сигнал за ръст на цените преди да се предприеме действие.

Но само разпалени полемисти биха отрекли, че все още има възможност за скорошно вдигане на лихвите, във време когато Фед не вдига излишен шум на пазара, продължавайки да изпраща абсолютно смесени сигнали за своите убеждения и цели. Все пак икономиката на Съединените щати е в условията на или близо до пълна заетост, а вътрешното търсене нараства стабилно.

Докато Фед се опитва да разгадае отминалите моментни колебания в цените на суровините, ще бъде трудно да пренебрегне повишаващата се с бързи темпове инфлация при потребителските стоки, както и огромния срив от миналата година – особено при енергийните цени – които се стабилизираха и дори възвърнаха част от позициите си. Всъщност всяко стандартно правило за взимане на решение използвано от централните банкери днес диктува, че вдигането е много закъсняло.

Но нека не правим грешката да приравняваме „по-високата основна лихва” с „висока основна лихва”. Да се казва, че 0,25% или дори 1% е висока лихва в настоящата среда е чиста спекулация. Но да се преувеличава риска от устойчивата ултра-ниска лихва за финансовата стабилност, е същото като да се пренебрегне риска напълно.

В решението за вдигане на лихвата по този прикрит начин бихме си помислили, че Фед би склонил да го направи тази година, имайки предвид деликатния намек на председателя и зам.-председателя, че до месеци това ще се случи. Истинската причина за отлагането на вдигането до края на годината е ПР-а.

Нека допуснем, че Фед вдигне лихвата с 0,25 базисни пункта на декемврийската си среща, давайки най-доброто от себе си да изпрати успокоителни сигнали към пазарите. Най-вероятният изход е, че всичко ще бъде наред, а Фед реално не би се притеснил, ако последва умерена корекция на цените на активите. Не, реалният риск е, че ако Фед започне покачване, той ще бъде обвинен за абсолютно всяко лошо нещо, което се случи в икономиката през следващите шест месеца до една година, а това ще съвпадне с разгара на кампанията за избор на президент на Съединените щати. Едно малко вдигане и Фед ще инкасира всеки лош резултат, без значение от истинската причина.

Фед разбира се осъзнава, че почти никой няма да хареса вдигането на лихвата и почти винаги ще харесат орязването. Всеки централен банкер ще ви каже, че той или тя получават 99 искания за орязване на лихва на едно искане за вдигане, без значение от ситуацията. Най-добрата защита срещу този натиск е да се действа според напълно ясни критерии. Вместо това, макар намеренията им да са добри, нетният ефект от твърде многото приказки на Фед е неяснота и несигурност.

Затова какво трябва да направи Фед? Изборът ми би бил да се обясни незабавно смисълът от изчакването: „Напускането на нулевата граница е трудно, ние искаме първо да видим инфлация над 3%, за да сме абсолютно сигурни в действията си и едва тогава ще предприемем разумни действия за нормализация”. Но бих се съгласил и на следното: „Ние сме разтревожени, че ако изчакаме твърде дълго, ще трябва след това да затегнем монетарната политика твърде силно и твърде бързо”.

Отхвърлят се правилата изработени в следствие на финансовата криза от 2008. Това не трябва да се случва повече. А днешната липса на прозрачност става основен виновник за пазарните колебания – последното нещо, което Фед иска да бъде.

Погрешно е да виним Фед за вдигането, както е погрешно да го виним и за невдигането. Ако е близко до решение, то няма никакво значение. Но, ако трябва да сме критични, то ще бъде честно да искаме от Фед малко по-ясен отговор за неговата стратегия и как тя засяга бъдещето. Ако председателят на Фед Джанет Йелън трябва да наложи своята воля над ФКСП този път, нека така да бъде. Някой все пак трябва да вкара коня в реката.

*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.

Завръщането на геополитиката в Европа

Йошка Фишер*

С руската военна намеса и анексирането на Крим, както и с последвалата война в източна Украйна, президентът Владимир Путин даде ясно да се разбере, че няма намерение да уважава неприкосновеността на границите и върховенството на международните правни норми. Време е европейците да се разделят с пожелателното мислене за континенталния ред, основан на върховенството на закона. Светът, за съжаление, не е такъв. Той е далеч по-суров и в него властва силата.

Руската военна намеса в Сирия и европейската бежанска криза са доказателство за това. Европа трябва да разбере, че ако не се погрижи за своите геополитически интереси, рано или късно кризите в съседните й региони ще почукат на нейната врата.

За разлика от Съединените щати, Европа не е изолиран остров отделен от океани. Тя е западният край на гигантския евразийски масив. Източна Европа, Близкият изток и Северна Африка са непосредствени съседи, а това нестабилно съседство представлява най-големият риск пред сигурността на Европа в 21-ви век.

Как Европа ще постигне съгласие с една Русия, която отново експлоатира политики на велика сила и прави почти същите грешки, каквито правеше Съветският съюз, разчитал на подобни авторитарни методи в опита си да уравновеси амбициите си на военна супер сила с реалността на една посредствено развита и слабо модернизирана икономика?

Русия е съсед на Европа, което означава че мирното съжителство е от съществено значение. В същото време руските геополитически амбиции правят страната постоянна заплаха за сигурността на Европа. Поради тази причина силните трансатлантически връзки остават крайно необходими за Европа, както и съживяването на нейните собствени възпиращи способности.

В краткосрочен план отношенията с Русия вероятно ще бъдат доминирани от усилията да се сложи край на войната в източна Украйна, да се защити територията на НАТО на изток и да се предотврати възможността за разширяване на кризата на югозапад и към Балканите. Отвъд настоящата криза обаче, се появяват далеч по-фундаментални предизвикателства.

Европа понастоящем гради отношения лице в лице с Китай – раждащата се световна сила на 21-ви век – базирана на нереалистичен и противоречив микс от изразяване на тревога за човешките права и за корпоративните печалби. Тук също Европа трябва да покаже по-голяма чувствителност към геополитическите рискове и своя собствен интерес.

Китай, намираща се на източния край на Евразия, планира да отвори отново континенталния път на коприната през Централна Азия и Русия в посока Европа. Прагматичното обяснение на този гигантски стратегически проект (и инвестиция в размер от около 3 трлн. долара) е нуждата от развиване на западен Китай, който все още извлича малко ползи от икономическия успех на крайбрежните региони. В действителност обаче, проектът е от първостепенна важност мислен в категориите на геополитиката. Китай, една сухоземна сила, иска да отправи предизвикателство към потенциала на икономическото и политическото влияние на Съединените щати, една по същество морска сила, в Евразия.

По напълно практични причини китайският проект за пътя на коприната ще създаде стратегическа алтернатива на западните трансатлантически структури, като Русия или ще приеме ролята си на неизменен младши партньор, или рискува да бъде въвлечена в сериозен конфликт с Китай в Централна Азия. Но изборът между източна или западна ориентация не е в интерес на Европа. Точно обратното, подобен избор ще раздели Европа политически и икономически. Европа, която е далеч по-свързана с Америка в правно и икономическо отношение, се нуждае от трансатлантически гаранции за своята сигурност.

Именно поради тази причина, споразумявайки се с Русия, ЕС трябва да поеме курс към непоколебимо спазване на своите принципи, както и тези на НАТО. Но едновременно с това е нужно да поддържа добри взаимоотношения с Китай и да не блокира проекта за пътя на коприната. Затова споразумявайки се с Китай Европа трябва да бъде наясно със своите интереси, което ще изисква висока степен на съгласие.

В същото време бежанската криза освети първостепенното значение за Европа на Балканския полуостров (както и на Гърция), който е естествен мост към Близкия изток. Труция е дори още по-важна за европейските интереси от тази гледна точка. Европейските лидери пропиляха възможността за започване на разговори за присъединяване на Турция към ЕС, вярвайки че тясното обвързване ще направи от конфликта в Близкия изток европейски проблем. Както показва настоящият опит, при липсата на тясна обвързаност с Турция, европейското влияние в този регион, че и отвъд него – от Черно море до Централна Азия – е практически нулево.

Вътрешните развития в Турция при управлението на Реджеп Тайип Ердоган и възобновената милитаризация на кюрдския проблем прави политическия подход труден за реализация. Но Европа няма алтернативи (и не само заради бежанците). Повече от ясно е, че руското присъствие в Сирия и фактическият алианс на Кремъл с Иран за пореден път връща Турция към Европа и Запада, което означава, че има реален шанс за нов старт.

Въпреки това потенциалът за европейско влияние в Близкия изток остава слаб, а регионът в дългосрочен план ще си остане взривоопасен. Всъщност Европа трябва да избягва взимането на страна в конфликта между шиити и сунити или между Иран и Саудитска Арабия. Вместо това, европейският интерес ще бъде защитен най-добре като се поеме курс към стратегическа неопределеност.

Това обаче не важи за източното Средиземноморие. Всъщност целият средиземноморски регион, в това число стратегически разположеният бряг на Северна Африка, играе ключова роля в европейските изчисления за сигурността. Изборът тук е между вътрешното море и един регион на нестабилност и несигурност.

В този ред на мисли, политиката на ЕС към Африка трябва да загърби постколониалния си характер за сметка на преследване на собствения интерес на Европа. Приоритетите трябва да бъдат стабилизация на Северна Африка, предоставянето на хуманитарна помощ и дългосрочна подкрепа за политически, икономически и социален прогрес. По-близките връзки трябва да включват възможности за легална миграция в Европа.

Завръщането на геополитиката означава, че фунадаменталният избор, пред който е изправена Европа в 21-ви век ще бъде между самоопределение и външно влияние. По това как Европа ще преодолее тези проблеми ще се реши не само нейната съдба, но и тази на Запада.

*Йошка Фишер е бивш германски външен министър и вицеканцлер в периода 1998-2005 година, който е белязан от твърдата подкрепа на Германия за намесата на НАТО в Косово през 1999, последван от противопоставянето й на войната в Ирак. Фишер влиза в политиката след участието си в антиправителствените протести от 1960-те и 1970-те и играе ключова роля в основаването на Зелената партия в Германия, която ръководи почти две десетилетия.

Прогресът на жените победи „политиката на едно дете” в Китай

Амартя Сен*

Изоставянето на политиката на едно дете в Китай е много важна промяна, което е повод да се празнува премахването на ограниченията върху човешки права във всяка сфера на частния живот. Но трябва да признаем, че големият спад в раждаемостта в Китай в продължение на десетилетия, за което политиката на едно дете често е обвинявана, всъщност не е толкова свързан с принудата, а много повече с рационалните решения на семействата да се придържат към новите норми за по-компактни семейства.

Това развитие отчасти беше подпомогнато от нарастващото овластяване на китайската жена чрез рязко увеличаване на възможностите за образование и работа. Това, от което Китай се нуждае днес е по-нататъшно разширяване на преосмислянето в рамките на всяко семейство и преодоляването на нагласата за „предпочитание на момчета”, която все още е широко разпространена, въпреки постигнатия успех от китайските жени.

Това е добър момент да изследваме какво е постигнала политиката на едно дете – или какво не е успяла да постигне. Първо, трябва да развенчаем мита, че Китай потъва заради високите нива на раждаемост, докато политиката не променя всичко из основи.

Политиката на едно дете е въведена през 1978. Но нивата на раждаемост вече са спаднали значително в десетилетията преди това – от средно 5,78 раждания на една жена през 1968 до 2,98 през 1978. След този значителен спад нивата на раждаемостта продължават да падат и при новата драконовска политика, но няма рязък спад – само леко продължаване на тенденциите на спад, предшествала ограниченията. От 2,98 през 1978, нивата спадат до 1,67 днес.

Несъмнено нещо повече от политиката на едно дете повлиява на нивата на раждаемостта в Китай. Статистиката, която сравнява различните страни, както и емпиричните данни от стотици райони на Индия, показват ясно че има два категорични фактора, които причиняват намаляването на раждаемостта в глобален план и това са образованието и заплатеният труд на жените.

Няма никаква мистерия в това. Животът на младите майки е очукан от честите раждания и плачът на децата, а по-доброто образование и по-добре платената работа дават на младите жени по-силен глас в решенията на едно семейство – глас, който довежда до намаляване на честотата на ражданията. Рязкото разширяване на обхвата на образованието в Китай, в това число на малките момичета, както и увеличаването на възможностите за работа за младите жени се случва през десетилетията много преди въвеждането на политиката на едно дете и оттогава насам тази тенденция се засилва.

Както се случва, нивата на раждаемост в Китай спадат близко до очакваните на базата на това социално влияние. Китай твърде много се доверява на коментаторите за предполагаемата ефективност на своята груба намеса и далеч по-малко на положителната роля на подкрепящите си политики (в това число на силния акцент върху образованието и здравните грижи, от които много други страни имат какво да научат).

Затова докато има унищожителни доклади за трудностите създадени в живота на много хора в Китай от налагането на политиката на едно дете, е повече от ясно, че тази политика не е имала голямо влияние върху нивата на раждаемостта на населението като цяло.

Отмяната на политиката на едно дете може всъщност да се окаже лесен избор. Има съвсем малка нужда от налагането на тази принудителна мярка, имайки предвид нарастващата роля на разума при вземането на решения в едно семейство и особено на нарастваща власт на китайската жена.

Това ни връща към класическото разногласие между Томас Робърт Малтус и маркиз Дьо Кондорсе през 18-ти век, в апогея на Просвещението. Кондорсе набляга на възможността от ужасяващо свръх пренаселване. Малтус признава, че приема тази теза на Кондорсе, но той много преувеличава опасността когато отхвърля успокоителният аргумент на Кондорсе, че човешкият разум ще има неутрализиращ ефект. Кондорсе очаква възникването на нови норми за по-малки семейни единици основани на „развитието на разума”. Подкрепян от разширяването на образованието, особено за жените (на което Кондорсе е един от най-ранните и най-ревностните защитници), той счита че хората биха избрали доброволно да намалят нивата на раждаемост.

Рационалността при изработването на решения не е изключение за Запада. В Китай несъмнено тя вече е изиграла значителна роля при ограничаването на размера на семейството. Но тя също така играе друга важна роля. Въпреки удивителния социален и икономически успех на Китай (не само по отношение на икономическия растеж), рационалността е записала едни от най-лошите страници в света по отношение на абортите на женски фетуси. Броят родени момичета на 100 момчета е по-нисък от 85, в сравнение в нормалните равнища от 95 в страните, където има малка или няма селективна намеса срещу ражданията на момичета. Китайските жени  са постигнали огромен успех в много сфери на живота, но традиционното „предпочитание към момчета” все още е разпространено. Обаче правните мерки срещу полово-селектираните аборти, определени като противозаконни, си остават неефективни навсякъде където са въведени.

Това което е необходимо е повече рационалност, подкрепена от по-нататъшно овластяване на жените, за да се противопоставят на подобни тиранични и дехуманизиращи предразсъдъци. Такава промяна наистина беше много успешно реализирана в Южна Корея, която навремето също имаше много ниско съотношение между родените момичета и момчета. Култивирането на дейна обществена рационалност и по-широко разбиране на необходимостта от полово равенство произведе огромни промени там.

Китай трябва да разчита много повече на силата на разума, отколкото на правната принуда. Отмяната на политиката на едно дете със сигурност е важна крачка в тази посока. Фактът, че китайската демографска история от последния половин век дава категорични доказателства за т.нар. от Кондорсе „прогрес на разума”, със сигурност е повод за оптимизъм. Това ще става все по-важно, понеже Китай има да се справя с още предизвикателства именно по този продуктивен начин.

*Амартя Сен е носител на Нобелова награда за икономика и професор по икономика и философия в Харвардския университет.

Европейските политики на въображаемото

Нуриел Рубини*

Скорошната победа на консервативната партия „Право и справедливост” в Полша затвърждава новите тенденции в Европа: възходът на тесногръдия държавен капитализъм, воден от популистки десни авторитаристи. Нарича се Путиномика в Русия, Орбаномика в Унгария, Ердоганомика в Турция или пък десетилетието на Берлускономика, от което Италия още се възстановява. Скоро несъмнено ще станем свидетели на Качинскиномика в Полша.

Всички те са вариации на една и съща фалшива мелодия: националистически лидер идва на власт във време на икономически смут, довел до хронична и продължителна стагнация. Тези избрани авторитаристи, започват да намаляват политическите свободи чрез затегнат контрол върху медиите, особено върху телевизиите. След това, той (досега те винаги са били мъже, макар французойката Марин льо Пен да влиза в модела, тя все още не е на власт) започва да прокарва политически дневен ред противопоставящ се на Европейския съюз (когато страната е член) или на други институции на наднационалното управление.

Те ще се противопоставят също така и на свободната търговия, глобализацията, имиграцията и преките чуждестранни инвестиции, а ще толерират своите работници и фирми, особено държавно-контролираните предприятия, както и частните бизнес и финансови групи, в тясна връзка с властта. В някои случаи, откровено народняшки, расистки партии подкрепят такива правителства или добавят дори по-дълбоки авторитарни и анти-демократични нотки.

Разбира се подобни сили все още не са на власт в по-голямата част от Европа. Но те стават все по-популярни почти навсякъде: Националният фронт на Льо Пен във Франция, Северната лига на Матео Салвини в Италия, Партията на независимостта на Майкъл Фарадж в Обединеното кралство, всички те разглеждат нелибералния модел на държавен капитализъм в Русия като модел, а нейният президент Владимир Путин като лидер достоен за възхищение и подражание. В Германия, Холандия, Финландия, Дания, Австрия и Швеция също са във възход популистките, антиевропейски и антиимигрантски десни партии.

Повечето от тези партии са социално консервативни. Но икономическите им политики – антипазарни и изпълнени със страх, че либералният капитализъм и глобализацията ще подкопаят националната идентичност и суверенитет – имат много общи характеристики с популистките партии от ляво, каквито са Сириза в Гърция (преди капитулацията й пред кредиторите), Подемос в Испания и Движение „Пет звезди” в Италия. Всъщност, както много поддръжници на радикалните леви партии през 1930-те направиха обратен завой и започнаха да подкрепят партиите от десницата, икономическите идеологии  на днешните популистки партии си приличат в много отношения.

През 1930-те, икономическата стагнация и депресията водят до възход на Хитлер в Германия, Мусолини в Италия и Франко в Испания (както и на други авторитаристи). Днешните марки нелиберални лидери може и да не са като своите политически опасни предшественици от 1930-те. Но техният икономически корпоративизъм и автократичният им стил е подобен.

Новият възход на националисткия, народняшки популизъм не е изненадващ: икономическият застой, високата безработица, нарастващото неравенство и бедността, липсата на възможности и страхът от мигрантите и малцинствата „крадящи” работни места и доходи, дават на тези сили голям тласък. Съпротивата срещу глобализацията – и срещу съпътстващото я свободно движение на стоки, услуги, капитал, работна ръка и технологии – днес възникваща в много страни, също подхранва нелибералните демагози.

Ако икономическите проблеми станат хронични, а заетостта и заплатите скоро не се повишат, популистките партии могат и да се доберат до властта в повечето европейски страни. Нещо по-лошо, еврозоната може отново да бъде поставена в риск, ако излизането на Гърция предизвика домино ефект, който да доведе до разпад на еврозоната. Или пък едно излизане на Великобритания от ЕС може да предизвика дезинтеграция на Европа, като в добавка има риск от това някои страни (Обединеното кралство, Испания и Белгия), да се разпаднат отвътре.

През 1930-те Голямата депресия качи на власт авторитарни режими в Европа и дори в Азия, което доведе и до избухването на Втората световна война. Днешното възраждане на нелибералните държавно-капиталистически режими и лидери са съвсем близо до подстрекаване на война, понеже център-десните и център-левите правителства все още се уповават на либералната демокрация, просветителските икономически политики, а солидната система на държавата на благоденствието все още властва в по-голямата част на Европа.

Но токсичната смес от популизъм, днес трупаща сили, може да отвори Кутията на Пандора, предизвиквайки по този начин непредвидими последици.

Този надигащ се прилив на нелиберализъм прави избягването на разпада на еврозоната или на ЕС все по-нереален. Но за да се предпазим от това ще са необходими макро и структурни икономически политики, които подкрепят съвкупното търсене, създаването на работни места и растеж и интегрират отхвърлените бежанци и икономически мигранти. Само смели политики могат да спрат плъзгането на Европа към хроничния застой и национал-популизма. Боязливостта демонстрирана през последните пет години само ще увеличи рисковете.

Провалът да се действа решително днес ще доведе до провал на спокойната, интегрирана, глобализирана, наднационална държава, каквато е ЕС и до възход на антиутопичните националистки режими. Очертанията на подобни събития са намерили място в книгата на Джордж Оруел „1984”, в книгата на Олдъс Хъксли „Прекрасният нов свят” и в последната книга на Мишел Уелбек „Подчинение”. Да се надяваме, че това ще си остане само по страниците на техните книги.

*Нуриел Рубини е професор в NYU’s Stern School of Business и председател на Roubini Global Economics. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.