петък, 26 август 2016 г.

Глобализацията и новите недоволни от нея

Джоузеф Стиглиц*

Преди 15 години написах една малка книга озаглавена „Глобализацията и недоволните от нея”, описваща нарастващото недоволство в развиващия се свят към глобалните промени. Тогава те изглеждаха мистериозни: на хората в развиващите се страни се казваше, че глобализацията ще повиши общото благосъстояние. Затова се запитах защо толкова много хора станаха враждебни към нея?

Днес, към противниците на глобализацията във възникващите пазари и развиващите се страни се присъединиха десетки милиони от напредналите страни. Изследвания на общественото мнение, в това число щателното изследване на Станли Грийнберг и сътрудниците му от Рузвелт институт, показва че търговията е сред основните източници на недоволство за огромна част от американците. Подобни нагласи се наблюдават и в Европа.

Как може това, което нашите политически лидери – и много икономисти – изричат, че ще направят живота на всеки по-добър, да е толкова ненавиждано?

Единият отговор, който понякога се чува от неолибералните икономисти, защитаващи тези политики е, че хората са по-богати. Но те все още не го знаят. Тяхното недоволство е проблем на психологията, не на икономиката.

Но данните за доходите показват, че именно неолибералите са тези, които биха спечелили от терапията. Огромни дялове от населението в напредналите страни не се справят добре с живота: в Съединените щати, 90-те процента на дъното търпят свиване на доходите през последната 1/3 от века. Средният доход на мъжете работещи на пълен работен ден в действителност е по-нисък в реално (инфлационно изгладено) изражение, от това, което е бил преди 42 години. На това подоходно дъно, реалните заплати са сравними с нивата отпреди 60 години.

Ефектите от икономическите страдания и изкривявания, които много американци изпитват, се разкриват в здравните статистики. Например, икономистите Ан Кейс и Ангъс Дийтън, тазгодишните носители на Нобел за икономика, разкриват, че житейските очаквания сред белите американци намаляват.

Нещата в Европа са малко по-добри – но съвсем мъничко.

В новата книга на Бранко Миланович „Глобалното неравенство: нов поглед към ерата на глобализацията” има някои съществени прозрения, като се разглеждат големите печеливши и губещи според доходите им от последните две десетилетия между 1988 и 2008. Сред големите печеливши са глобалният 1% световни плутократи, но също така и средната класа в най-новите възникващи икономики. Сред големите губещи – онези, които печелят малко или не печелят нищо – са тези на дъното и средната и работническата класа в напредналите страни. Глобализацията не е единствената причина, но е една от причините.

При предположението за идеални пазари (както подчертават повечето неолиберални икономически анализатори) свободната търговия уравнява заплатите на неквалифицираните работници по света. Търговията със стоки е заменена от движението на хора. Внесените от Китай стоки – стоки, изискващи огромно количество неквалифицирани работници, за да бъдат произведени – намалява търсенето на неквалифицирани работници в Европа и Съединените щати.

Тази работна сила е толкова мощна, че, ако нямаше транспортни разходи и ако Съединените щати и Европа нямаха друг източник на сравнителни предимства, както в технологиите, в края на краищата тя би накарала китайските работници да продължат да мигрират към Съединените щати и Европа, докато разликите в заплащането не бъдат премахнати напълно. Не е изненадващо, че неолибералите не рекламират тези последици от либерализацията на търговията, след като твърдят – някои биха казали лъжат – че всички биха извлекли полза.

Неуспехът на глобализацята да изпълни обещанието на политиците със сигурност подкопава доверието и увереността в „управляващите елити”. А правителствените предложения за щедри спасявания на банки, направени след финансовата криза от 2008, същевременно оставяйки обикновените граждани да се оправят сами, подсили допълнително мнението, че този неуспех не е просто заради липсата на трезва икономическа преценка.

В Съединените щати републиканците в Конгреса дори се противопоставиха на помощта за онези, които директно пострадаха от глобализацията. Обобщено казано, неолибералите, очевидно притеснени заради неблагоприятните ефекти от стимулите, се противопоставиха на мерките за защита на благосъстоянието, които бранеха губещите.

Но те не могат да го постигнат по двата начина: ако глобализацията облагодетелства повечето, но не всички членове на обществото, категоричните мерки за социална защита трябва да са на лице. Скандинавците го демонстрират много отдавна. Това е било част от социалния договор, с който оперира едно отворено общество – отворено за глобализацията и промените в технологиите. Неолибералите навсякъде по света не го разбират и сега, в изборите в Съединените щати и Европа, си получават заслуженото.

Глобализацията, разбира се, е виновна само за част от случващото се. Технологичните иновации са виновни за останалата. Но цялата тази отвореност и разрушение се предполагаше, че трябва да ни направи по-богати и напредналите страни можеха да въведат политики за гарантиране, че ползите ще се споделят с всички.

Вместо това, те заложиха на политики, които преструктурираха пазарите по начин увеличил неравенството и подронил цялостното икономическо представяне. Растежът в действителност се забави след пренаписването на правилата на играта в полза на интересите на банки и корпорации – богатите и могъщите – за сметка на всички останали. Покупателната сила на работниците беше отслабена. В Съединените щати законите за конкуренцията не се осъвременяваха, а съществуващите закони бяха избирателно прилагани. Финансовизацията продължи с бързи крачки, а управлението на корпорациите се влоши.

Днес, както отбелязвам в последната си книга „Пренаписването на правилата на американската икономика”, правилата на играта отново трябва да бъдат сменени и това трябва да включва мерки за обуздаване на глобализацията. Двете нови широкообхватни споразумения, които президентът Барак Обама се опитва да прокара – Транстихоокеанското партньорство между Съединените щати и 11 страни по тихоокеанското крайбрежие, и Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство между Съединените щати и ЕС – са движение в грешната посока.

Основното послание на „Глобализацията и недоволните от нея” беше, че проблемът не е глобализацията, а как е управляван процесът. За нещастие управлението не бе променено. Петнадесет години по-късно, новите недоволни привнесоха това послание у дома, в напредналите икономики.


*Джоузеф Стиглиц, носител на Нобелова награда за икономика през 2001 и на John Bates Clark Medal през 1979, е професор в Columbia University, съпредседател на Експертната група за измерване на икономическото представяне и социалния напредък към ОИСР, и главен икономист на Roosevelt Institute. Бил е старши вице-президент и главен икономист на Световната банка, и председател на Съвета на икономическите съветници към президента на Съединените щати по време на мандата на Бил Клинтън. През 2000 основава Инициативата за политически диалог, тинк-танк за международно развитие базиран в Columbia University.

Няма коментари:

Публикуване на коментар