понеделник, 2 март 2015 г.

Дефлационният торбалан

Мартин Фелдстийн*

Големите централни банки в света са обзети от манията за увеличение на инфлацията в техните страни до общоприетото равнище от около 2% годишно. Така стоят нещата в Съединените щати, където годишната инфлация през последните 12 месеца беше минус 0,1%, така стоят нещата и във Великобритания, където по последни данни има ръст от едва 0,3% на цените, така стоят нещата и в еврозоната, където потребителските цени паднаха с 0,6%. Това ли е истинският проблем обаче?

Резкият спад на цените на енергията е първата причина за скорошния спад на инфлацията. В Съединените щати основната инфлация (която е отражение на промените в нестабилните цени на енергията и храните) беше 1,6% през последните 12 месеца. Нещо повече, американският Федерален резерв, Банк ъф ингланд и Европейската централна банка разбраха, че дори и цените на енергията да не нараснат през настоящата година, стабилните ценови равнища на петрола и останалите енергийни източници ще накарат инфлацията така или иначе да се повиши.

В Съединените щати инфлацията също е под натиск заради повишаването на стойността на долара спрямо еврото и други валути, което причинява спад на цените за износ. Това се нарича „хоризонтален ефект”, което означава, че инфлацията ще нарасне едва тогава когато курсът на долара спре да се покачва.

Но въпреки, че знаят това, големите централни банки продължават да поддържат извънредно ниски лихвени нива, за да стимулират търсенето и заедно с това да повишат инфлацията. Те правят това чрез обещание за запазване на ниските нива на краткосрочните лихви, чрез управление на широко портфолио от частни и правителствени дългови книжа, и, в Европа и Япония, чрез продължаване на ангажимента за неограничени покупки на активи.

Ръководствата на централните банки обясняват своите тревоги за ниската инфлация с това, че шокът от липсата на търсене може да доведе техните икономики до продължителен период на дефлация, в който общите ценови равнища да падат всяка следваща година. Това ще има две неблагоприятни последици върху общото търсене и заетостта. Първата е, че падащите цени могат да доведат до повишаване на тежестта на дълговете, притежавани от домакинствата и фирмите, като по този начин те ще станат по-бедни и по-малко готови да харчат. Втората е, че негативната инфлация ще доведе до нарастване на реалната лихва, понеже централните банки не могат да свалят номиналните лихви под нулата. По-високите реални лихви, обратно, възпират бизнес инвестициите и жилищното строителство.

На теория, чрез намаляването на съвкупното търсене, комбинацията от нараснал реален дълг и по-високи лихви може да доведе до ново понататъшно намаляване на цените, което пък да доведе до още по-ниски нива на отрицателната инфлация. Така реалните лихви може да нараснат още, тласкайки икономиката по наклонената плоскост на падащите цени и намаленото търсене.

За късмет имаме сравнително малък опит с дефлацията, за да тестваме теорията за свличането по наклонената плоскост. Най-често цитираният пример за дефлационна икономика е този на Япония. Но Япония преживя ниските нива на инфлацията и кратки периоди на дефлация без да достигне до отрицателна ценова спирала. Инфлацията в Япония падна от приблизително 8% през 1980 година до 0% през 1987 година. Тя дори се задържа малко над нулата до 1995 година, след което остана ниска, но пак малко над нулата, до 1999 година. После варираше между нула и 1,7% до 2012 година.

Нещо повече, ниската инфлация и периодите на дефлация не спряха растежа на заплатите в Япония. От 1999 до 2013 година, БВП на глава от населението нарасна на годишна база с около 1% (което доведе до скромен ръст на БВП и реално до намаляване на населението).

Защо тогава има толкова много ръководства на централни банки, които се притесняват за ниските инфлационни равнища? Едното възможно обяснение е, че се тревожат от загубата на доверие, опиращо се на обещанието за задържане на инфлацията в рамките на 2%, понеже не успяват да постигнат тази цел година след година. Другото възможно обяснение е, че основните централни банки по света всъщност се тревожат повече за реалния растеж и заетостта, и използват ниските нива на инфлацията като извинение за поддържане на извънредното положение в монетарната си политика. И третото възможно обяснение е, че ръководствата на централните банки искат да запазят ниски лихвите, за да намалят бюджетните разходи за обслужването на огромните държавни дългове.

Това нямаше да има значение, ако не бяха извънредно ниските лихви, поддържали все по-рисковото поведение на кредитоплучателите и на гладните за печалба кредитори. Резултатът от това е огромно обезценяване на финансовите активи. А това пък от своя страна създава нарастващ риск от настъпване на неблагоприятни последици за реалната икономика, когато монетарната политика се нормализира, а цените на активите се коригират.

*Мартин Фелдстийн е професор по икономика в Харвардския универститет и почетен президент на Националното бюро за икономически изследвания. Председателствал е Съвета на икономическите съветници на президента Роналд Рейгън от 1982 до 1984 година. През 2006 година е назначен в Консултативния съвет за външно разузнаване към президента Джордж Буш, а през 2009 е назначен в Консултативния съвет за икономическо възстановяване към президента Барак Обама. Понастоящем той е в борда на директорите на Съвета за външни отношения, на Тристранната комисия и на Г-30, неправителствена международна организация, която се занимава с търсенето на отговори на глобалните икономически проблеми.

Няма коментари:

Публикуване на коментар