понеделник, 19 януари 2015 г.

Как да си обясним швейцарския валутен шок

Харолд Джеймс и Маркус Брунермайер*

Откакто кризата с националните дългове в Европа избуха през 2009 година, всички започнаха да се питат какво би се случило, ако някоя страна напусне еврозоната. Първоначално дебатите се фокусираха върху страните в криза – Гърция, или може би Португалия, Испания, или Италия. В последствие се разгоря хипотетична дискусия за това какво би се случило, ако напуснат страни с големи излишъци по текущите сметки, каквито са Финландия или Германия.

В края на краищата се стигна до консенсус, че излизането дори на една страна ще предизвика невъобразим хаос, както стана при срива на „Лемън Брадърс” през 2008 година. В настоящия случай с Швейцария имаме пример за някои от произтичащите рискове, когато страна с излишък по текущата сметка на търговския си баланс напусне еврозоната.

През септември 2011 година страната „върза” валутата си за еврото, за да удържи рязкото поскъпване на швейцарския франк в самото начало на световната финансова криза, избухнала през 2008 година. С тези действия страната на практика стана член на Европейския валутен съюз. Но на 15 януари тази година Швейцарската национална банка внезапно и без предупреждение „развърза” валутата си от еврото.

Повече от ясно е, че напускането на валутния съюз е далеч по-сложно и законово обвързващо действие, отколкото прекратяването на временно обвързване на валутните курсове, резултатите от което са силно преувеличени. Въпреки това, действията на Швейцария все пак разкриват някои от нежеланите последствия, които цялостното напускане може да създаде.

Швейцарската национална банка (ШНБ) не е движена от спекулативно бягство. Банката не я грози финансова криза и на теория управляващите ШНБ биха могли да задържат обменния курс и да продадат неограничено количество чуждестеранни активи. Но вътрешните критики, заради огромното натрупване от страна на ШНБ на валутни резерви (особено в евро), растат неудържимо.

По-специално, швейцарските консерватори не приемат риска, на който се излага ШНБ. Страхувайки се от това, че правителствените ценни книжа на страните от еврозоната са несигурни, те призовават да се задължи ШНБ вместо да трупа резерви от евро, да закупи злато, и са готови да свикат референдум по въпроса. Макар че инициативата да се задължи ШНБ да закупи определено количество злато за резерва да претърпя неуспех, предстоящия план за пълномащабна програма за количествени облекчения на Европейската централна банка (ЕЦБ), в допълнение със срива на курса на еврото спрямо долара, засили натиска за отказ от фиксирания курс на франка и еврото.

Ако икономистите разпознаха правилно финансовата атака, то липсва разбиране за това, че политическият натиск в един момент става непоносим и че централната банка накрая ще се поддаде на него. Швейцарската национална банка например обяви публично, че ще се придържа към фиксирания курс само ден преди да го събори. В резултат на това пазарите ще престанат да се доверяват на изявленията на централните банки, когато става въпрос за бъдещи политики, а плановете им за справяне с кризата ще бъдат силно компрометирани.

Има исторически прецедент за успехите на политическия натиск, както и за неотдавнашните действия на Швейцария. В края на 60-те години на миналия век, Бундесбанк (Германската национална банка) трябваше да закупи долари, в опит да спре поскъпването на Германската марка и да запази фиксирания курс на тогавашните нива. Споровете в Германия се съсредоточиха върху рисковете за финансовата стабилност на Бундесбанк, както и върху инфлационния натиск, породен от фиксирания курс. Някои германски консерватори от онова време също искаха да се закупи злато, но Бундесбанк обеща на Федералния резерв на Съединените щати, че няма да обезцени долара чрез обръщане на резервите си в злато.

През 1969 година Германия едностранно промени курса на германската марка. Но това не беше достатъчно са спре потоците от чуждестранна валута и Бундесбанк беше задължена да продължи да се намесва. Тази политика продължи с намаляване на лихвените равнища, но потоците от чуждестранна валута продължаваха да се изливат. През месец май 1971 година германското правителство – въпреки желанието на Бундесбанк – „развърза” курса на марката спрямо долара и го направи плаващ.

Политиците взеха надмощие над задълженията и отговорностите на централната банка. В рамките на три месеца обезценяването разклати цялата международна монетарна система, а Американският президент Ричард Никсън „изкара” долара от златния стандарт. Основите на цялата система от задължения на централните банки се срутиха, а международната финансова система стана изключително нестабилна. Германската марка поскъпна и животът на германските износители стана доста тежък.

Днес глобалните последствия от действията на основните централни банки са доста по-отчетливи отколкото през 1971. Когато Бундесбанк действа едностранно, Германските банки спират да бъдат международни. В наши дни финансите са глобализирани и това излага на много по-големи рискове валутните операции на банките.

Големите швейцарски банки се запасяват с швейцарски франкове, понеже много хора по света, се стремят към сигурността на франка. И едва след това те придобиват активи по целия свят в други валути. Когато обаче валутният курс рязко се промени, банките търпят огромни загуби, което е разширена версия на наивната стратегия на унгарските кандидат-собственици на жилища, взели заеми в швейцарски франкове, за да финансират покупките си.

Макар че ШНБ даде множество сигнали, че обвързването на франка с еврото не е за постоянно и макар това да наложи по-големи капиталови изисквания на банките, раздялата с еврото дойде като гръм от ясно небе. В резултат на това стойността на акциите на швейцарските банки падна по-бързо от основния швейцарски индекс.

Рисковете поети с решението на ШНБ – и разпространили се по цялата финансова система – са непремерени. Негативните ефекти за швейцарската икономика – като намалена конкурентоспособност на нейната експортно ориентирана индустрия (в това число туризъм и фармация) – вече са видими и доказват, че отказът от фиксирания курс не е била добра идея.

Лошото е, че последствията от това решение няма да се ограничат само до Швейцария. След години на терзания дали ако малка и финансово слаба страна като Гърция напусне еврозоната, това ще подкопае доверието в еврото, политиците трябва да намерят решение на проблема с излизането на една малка, но финансово силна и стабилна страна, която дори не е член на Европейския съюз.

*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европесйкия университетски институт във Флоренция, Италия.

Маркус Брунермайер е професор по икономика и директор на „Бендхайм център за финанси” в Принстънския университет.

Няма коментари:

Публикуване на коментар