Нов китайско-руски съюз?

Джоузеф Най*

Някои анализатори са на мнение, че 2014 година доведе до възкръсване на геополитическия стил от времето на Студената война. Разпореденото от руския президент Владимир Путин нахлуване в Украйна и анексирането на Крим беше посрещнато с налагането на сурови икономически санкции от Европа и Съединените щати, което разхлаби руските връзки със Запада и направи Кремъл крайно нетърпелив в желанието да засили връзките си с Китай. Въпросът е дали Русия ще успее да изгради истински съюз с Народната република.

На пръв поглед подобен съюз изглежда логичен. Нещо повече, според класическата теория за баланс на силите превъзходството на Съединените щати, що се отнася до властовите ресурси, трябва да бъде уравновесено от едно китайско-руско партньорство.

И още по-важно, вече има исторически прецедент за подобно партньорство. През 50-те години на миналия век, Китай и Съветският съюз се съюзяват срещу Съединените щати. С отварянето на Съединените щати към Китай през 1972 година, по време на президентския мандат на Ричард Никсън, балансът обаче се измести по посока на ограничено сътрудничество, фокусирано върху опасния възход на мощта на Съветския съюз.

С разпадането на Съветския съюз, което де факто сложи край на американско-китайското сътрудничество, се положи началото на новите отношения между Китай и Русия. През 1992 година двете страни декларираха, че ще се стремят към „конструктивно партньорство”; през 1996 година те направиха крачка напред към „стратегическо партньорство”; а през 2001 година подписаха договор за „приятелство и сътрудничество”.

През последните години Китай и Русия си партнираха тясно в Съвета за сигурност на ООН и заеха идентични позиции по отношение на интернет регулациите. Те очертаха също така нова дипломатическа рамка – каквато е групата БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка), както и Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) заедно с Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан – в която да координират позициите си. А Путин установи близки работни отношения с Китайския президент Си Дзинпин, основани на споделеното недоверие към вътрешните либерални течения и на желанието за противопоставяне на американската идеология и влияние.

Икономическите им отношения също отбелязаха видим прогрес. Миналият май, малко след анексирането на Крим, Русия предложи сделка за 400 млрд. долара за доставка на 38 млрд. кубически метра газ на Китай за срок от 30 години, с начален срок за изпълнение 2019 година. Договорът между руската държавна енергийна компания „Газпром” и Китайската национална петролна корпорация включва и изграждането на 4000-километров газопровод до китайската провинция Хъйлундзян (където, между другото, двете страни едва не стигат до война преди няколко десетилетия). Въпреки че крайната цена остава тайна, изглежда че Русия е предложила големи отстъпки, след близо десетгодишни преговори, за да си подсигури договора.

Нещо повече, през ноември „Газпром” предложи рамково споразумение за доставка на допълнителни 30 млрд. кубични метра газ на китайската провинция Синин от Западен Сибир по друг газопровод. Ако „Източния” и „Западния” газопроводи бъдат завършени по план, по тях ще потекат 68 млрд. кубически метра газ годишно, което е доста малко в сравнение с 40-те млрд. кубически метра газ, изнасяни от Русия към най-големия й потребител понастоящем – Германия.

Тези договори може и да изглеждат предвестник на задълбочаване на двустранните отношения, но има една спънка: газовите договори увеличават значително дисбалансите в двустранната търговия, понеже Русия изнася суровини за Китай, а оттам внася готова продукция. А пък и тези газови договори няма да могат да компенсират загубения достъп на Русия до западни технологии, от които се нуждае, за да може да разработи своите Арктически залежи и да стане енергийна суперсила, а не просто бензиностанция на Китай.

Истината е, че проблемите на китайско-руското сътрудничество се задълбочават. Със своето икономическо, военно и демографско преимущество, Китай предизвиква значително безпокойство в Русия, имайки предвид демографската ситуация в Източен Сибир, където 6 млн. руснаци живеят в съседство с повече от 120 млн. китайци.

Освен това, руската икономическа и военна сила е в упадък, докато тези на Китай са в невиждан подем. Страхът от китайското военно превъзходство в конвенционалните сили е вероятния мотив за обявената от Русия през 2009 година нова военна доктрина указваща правото за нанасяне на пръв ядрен удар, постановка която наподобява тази на Америка от времето на Студената война и целяща да възпре превъзходството в конвенционалните военни сили на Съветите в Европа. Това неравновесие предполага, че Русия ще се въздържи от тясно военно сътрудничество с Китай, дори и двете страни да се стремят към взаимноизгодно тактическо дипломатическо сътрудничество.

Готовността на Китай за сътрудничество с Русия си има своите ограничения. Преди всичко китайската стратегия за развитие зависи от продължаването на интеграцията на страната в световната икономика и особено от сигурен достъп до американските пазари и технологии. Властта на Китайската комунистическа партия зависи от стабилния икономически растеж и тя няма да рискува тази си стратегия за някакъв „авторитарен съюз” с Русия.

Дори в рамките на двустранните форуми отношенията между Русия и Китай са далеч от разбирателство. Имайки предвид факта, че китайската икономика е по-голяма от тази на останалите четири страни от БРИКС взети заедно, в общите инициативи – в това число и за новата банка за развитие – ясно се вижда непропорционално голямото влияние на Китай. И макар че в рамките на Шанхайската организация за сътрудничество да се постига някаква дипломатическа координация, Китай и Русия продължават да водят битка за влияние в Централна Азия.

Китайско-руският съюз през 20-ти век е плод на слабостта на Китай след Втората световна война и в началото на Студената война, но дори и тогава й отнема по-малко от десетилетие, за да се съвземе. Днес Китай е силна държава и е малко вероятно да се сближи твърде много с Русия, чиито упадък се ускори от лошите решения на нейния лидер.

Накратко, когато става въпрос за китайско-руски съюз в противовес на Запада, историята ще се повтори. Обратно на очакванията на Путин 2014 година няма да бъде запомнена като година на успехи за руската външна политика.

*Джоузеф Най е бивш американски помощник-секретар по отбраната и председател на Националния съвет по разузнаване на Съединените щати. Той е професор в Харвардския университет.