понеделник, 8 декември 2014 г.

Защо Путин направи завой?

Харолд Джеймс*

Политиката на руския президент Владимир Путин към „близката чужбина” и Запада беше напълно погрешно разбрана. Вместо да съсредоточат вниманието си върху по-широка геополитическа основа – в частност върху последиците за глобалната политика от финансовата криза от 2007-2008 – коментаторите превърнаха политиката на Кремъл в психодрама, която може да бъде разбрана само чрез дълбоко вникване в руската душа. Това доведе до дълбоко погрешното схващане за мотивите на Путин да направи рязък завой от модернизацията, помирението и дори прозападните му позиции към агресивния ревизионизъм.

Бяха лансирани и две други дълбоко погрешни схващания за настоящата външна политика на Русия. Първото, предложено от т.нар. симпатизанти на Путин в Германия е, че руската политика е логичен отговор на западната стратегия за обкръжаване. Напредването на Изток от страна на НАТО и ЕС, твърдят те, беше ненужна провокация. Истината е, че никой друг освен Джордж Кенан, авторът на американската стратегия за сдържане от времето на Студената война, не се противопостави на разширението на НАТО на Изток през 1990 година.

Тази теория разбира се има своите ограничения. За незапознатите, тя се базираше на твърдението, след падането на Берлинската стена и разпада на Съветския съюз, че Западът е обещал НАТО да не се разширява. Дори Михаил Горбачов, по време на честванията на 25-тата годишнина от премахването на Стената, обвини Запада в неспазване на обещанията направени през 1989 година, като вместо това „се възползва от слабостта на Русия” през 1990, за да предяви претенция за „еднолично лидерство и доминация в света”, включително чрез разширяването на НАТО.

Но в действителност Западът никога не е обещавал да не разширява НАТО. Факт е, че през пролетта на 1990 година Съединените щати изложиха силния аргумент, че Обединена Германия не може да бъде част от две различни системи за сигурност.

По-същественото обаче е, че през 1990 година Русия не показа почти никакви притеснения за разширяването на европейските икономически и отбранителни структури в бившите сателити на Съветския съюз в Централна и Източна Европа, нито в придобилите независимост бивши съветски републики. Ако имаше такива, Кремъл вероятно нямаше да чака почти две десетилетия, за да отговори подобаващо.

Второто популярно обяснение за завоя на Путин е, че той е ирационален, и че външната политика на Русия е просто част от развинтеното въображение на един човек, който не знае къде се намира. Но това повдига един очевиден въпрос. Как човек, възприет като най-напредничавия и стабилен лидер от Цар Александър II насам – човек определен от американския президент Джордж Буш-младши през 2001 като „откровен и заслужаващ доверие” – внезапно става по-луд дори от Разпутин?

По-добро обяснение може да бъде открито ако проследим хронолигията на завоя в руската външна политика, започнал през 2008 година с Грузинската криза. Когато Грузия, която флиртуваше с желанието за членство в НАТО, предприе военни действия срещу сепаратистите в Южна Осетия, етнически анклав, чието правителство беше подпрепяно от Кремъл от повече от десет години, Русия започна пълномащабна военна операция, за да защити региона. Русия също така подкрепи своите представители в Абхазия, друга отцепила се провинция. Кризата, предхождана от масово издаване на руски паспорти на грузинци, бе предупредителен сигнал за военното разгръщане на руски войски в Крим с оправданието за защита на руски граждани.

Може да се твърди, че завоят става видим още по-рано. На Мюнхенската конференция за сигурност през 2007 Путин представя своя нов образ, изтъквайки потенциала на новите бързоразвиващи се икономики – Бразилия, Индия, Китай и Русия – да предложат алтернатива на, според неговите собствени представи, еднополюсният световен ред. Много наблюдатели бяха шокирани от това изявление и определиха речта доказателство за неговата нестабилност и ирационалност. Следващата година се разрази финансовата криза, което затвърди убеждението на Путин, че неговата оценка е била пророческа. Кризата, според него, е била доказателство, че дните на американската глобална доминация, са приключили.

Истината е, че преди кризата, Русия беше прегърнала принципите на глобалния капитализъм, признавайки нуждата от сътрудничество с многонационалните корпорации за модернизиране и разнообразяване на икономиката, основана на добива на суровини и енергийни ресурси. След настъпването на кризата обаче, нямаше какво повече да се спечели от глобалните пазари – особено сила и власт. Напротив, най-добрата възможност за Русия беше да започне да си сътрудничи с други страни, възприели модела на държавния капитализъм, най-вече с Китай.

Путиновото тълкуване на кризата беше подкрепено от политическото развитие в Америка и Европа. В Съединените щати бе избран президент, който имаше намерение да възстанови глобалната ангажираност на Америка. Когато избухнаха революциите на Арабската пролет, отговорът на Съединените щати беше слаб и объркан, люшкащ се между продемократичната реторика и подкрепата на антиислямистките автократи. Това позволи на Путин да се представи, особено в Сирия, като основен говорител на геополитическия прагматизъм.

Европейската дългова криза – и видимата неспособност на европейските лидери да предприемат координирани действия – даде на Кремъл подходящото оръжие. Имайки предвид, че европейската задлъжнялост и дефицити са доста по-ниски от тези в Съединените щати и Япония, логиката подсказваше, че ще успее да избегне разделението и парализата.

Нещо повече, Путин повярва, че икономическата криза е накарала Запада да възприеме традиционното геополитическо мислене на Съветския съюз. Както Степан Коткин пише в новата биография на Сталин, Съветската политика е строго рационална.

Голямата депресия убеждава Сталин, че отделните капиталистически фракции ще започнат война помежду си през 1938-39 и нацистката агресия потвърждава анализа му. Но предвижданията на Сталин не се сбъдват след провала на Хитлер, когато противоположните интереси не водят до сблъсък между Съединените щати и Великобритания.

Докато западните политици и икономисти се опитваха да предотвратят настъпването на Втората голяма депресия, Путин вече работеше с хипотезата за нейното неизбежно случване. За Запада справянето с настоящия геополитически безпорядък ще бъде доста по трудно от възстановяването на силно пострадалите им икономики.

*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европейския университет във Флоренция

Няма коментари:

Публикуване на коментар