неделя, 14 декември 2014 г.

Първо да решим проблема с дефлацията

Бари Айхенгрийн*

Европейската централна банка върви колебливо и несръчно към реализиране на програма за количествени улеснения. Опасността от дефлация – и неефкетивността на досега взетите мерки – я оставят без избор. Въпросът е дали ЕЦБ ще се задейства достатъчно бързо.

ЕЦБ вече се опита да облекчи условията за кредитиране чрез покупка на кошница от вискокачествени ценни книжа. Тя закупи кошницата с активи от частния ипотечен пазар с новонапечатани пари, т.нар. гарантиран дълг, и възроди идеята за изкупуване на корпоративен дълг и дългови книжа издавани от Европейската инвестиционна банка. Но е съвършено ясно, че това не е достатъчно. Търсенето на подобни книжа е ограничено, отразява се на банковото кредитиране в Европа и прави пазарите на тези книжа доста предпазливи и нервни. Нарастването на търсенето на тези активи ще отнеме време, с което европейските политици не разполагат.

Поради всички тези причини, изкупуването само на активи от частния сектор няма да позволи на ЕЦБ да постигне поставените цели за увеличение на търговския баланс с 1 трлн. евро. Поставен пред невъзможността да се справи с призрака на дефлацията, президентът на ЕЦБ Марио Драги ще се нуждае от консенсус – даже от единодушие – в Управителния съвет на банката за покупка на правителствен дълг.

Но Драги и колегите му ще стъпват доста внимателно, имайки предвид страховете на Германия, че количествените облекчения е другото име на галопиращата инфлация. Първоначално ЕЦБ ще трябва да изкупи малък обем правителствен дълг, а когато това помогне за предотвратяването на икономическия Армагедон, тя трябва да започне да увеличава покупките. Очакваме да видим първите неуверени стъпки на този процес през януари.

Проблемът е, че този подход на „малки крачки” няма да проработи. Когато грижата е дефлацията, количествените улеснения ще спомогнат само за промяната на очакванията. Когато очакванията за дефлация са устойчиви, както се случва днес в Европа, потребителите и инвеститорите ще се откажат да харчат парите си, понеже цените и разходите им утре ще бъдат по-ниски. Подобни очаквания са самосбъдващо се пророчество, тъй като ограничаването на харченето означава по-ниска инфлация и в най-лошия случай срив на цените.

Дефлационните очаквания могат да бъдат преобразувани в инфлационни такива – като се насърчи харченето – само чрез политики, които предизвикват сътресения и страхопочитание. Нужни са решителни мерки, за да се убедят домакинствата и фирмите, че бъдещето ще е по-различно от миналото. Централната банка трябва да ги убеди, че „ще направи нужното”, както отбеляза Драги през юли 2012 година, за да разтърси обхванатата от дефлационна летаргия икономика.

Именно това се опитва да направи управителят на Японската централна банка Харухико Курода. Но както изглежда ЕЦБ е неспособна да възприеме същия подход, предвид страха и неприязънта на Северна Европа към радикалните монетарни действия.

Противниците на количествените облекчения се тревожат, че това предвещава инфлация – странна позиция, имайки предвид настоящия европейски икономически застой. Те се притесняват, че покупките на гореспоменатите ценни книжа, ще посеят семената на нова финансова буря и банкрут. Това също е неоснователен страх, имайки предвид факта, че финансовите пазари днес са в условията на доста по-строга финансова регулация.

Най-силното възражение срещу количествените облекчения е, че те ще намалят натиска върху европейските правителства за реформи. Според този морално несъстоятелен аргумент, властите ще стартират болезнени реформи в трудовата и производствена сфера в преследване на фискална стабилност, нужна за възвръщане на доверието на инвеститорите, само ако са притиснати до стената. Ако ЕЦБ изкупи емитираните правителствени дългове, правителствата ще могат да облекчат натиска на пазара.

Всъщност онези, които вече са възприели тази гледна точка – най-голямата пречка през радикалните действия на ЕЦБ – грешат в анализите си. В настоящите условия, с нива на инфлацията опасно близки до нула, правителствата не са склонни да правят нищо, което би повишило риска от дефлация. А структурните реформи и фискалните ограничения ще предизвикат дефлация в краткосрочен план.

Фискалните ограничения означават по-малко публични разходи. А по-малкото публични разходи означават намаляване на натиска върху растежа на цените, нещо което Европа не иска в тази дефлационна среда.

Струкутрните реформи, водещи до нарастване на гъвкавостта на трудовия и производствения пазар също са продефлационни. Увеличаването на гъвкавостта на заплащането на труда в условията на безработица надвишаваща 11%, ще поощри фирмите да орежат заплатите, а намалените разходи за труд ще им позволят да намалят цените в опита им да задържат пазарните си дялове. Дерегулациите, които засилват пазарната конкуренция, водят до понижаване на цените.

При други обстоятелства, това биха били положителни резултати. Всъщност Европа ще извлече значителни ползи от фискалните ограничения и структурните реформи, но в дългосрочен план, не в краткосрочен, когато проблем ти е дефлацията. И европейските правителства добре го знаят.

От това следва, че най-доброто, което ЕЦБ може да направи е вместо да подкрепя фискалните ограничения и структурните реформи, да пропъди призрака на дефлацията. Само пълномащабни количествени облекчения могат да го направят. Онези, които казват, че подобно безразсъдство ще попречи на фискалната стабилизация и структурните реформи, трябва да знаят какво може да причини дефлацията.

*Бари Айхенгрийн е професор по икономика в Клифорнийския университет, Бъркли. Той е хоноруван професор по американска история и институции в Университета в Кембридж и старши политически съветник в Международния валутен фонд.

Няма коментари:

Публикуване на коментар