четвъртък, 4 декември 2014 г.

Възобновяването на валутните войни

Нуриел Рубини*

Скорошното решение на Националната банка на Япония да увеличи обхвата на количествените облекчения е сигнал, че сме на прага на нов епизод от валутните войни. Усилията на Японската национална банка да обезцени йената е подход в стил „не е важно на мен да ми е добре, важно е на съседите да им е зле”, което провокира политически реакции не само в Азия, но и в целия свят.

Централните банки на Китай, Южна Корея, Тайван, Сингапур и Тайланд, опасяващи се да не загубят конкурентното си предимство спрямо Япония, разширяват също обхвата на количествените облекчения в своите монетарни политики или скоро ще го направят. Европейската централна банка и Централните банки на Швейцария, Швеция, Норвегия, както и на няколко Централно европейски страни вероятно също ще предприемат действия в тази посока или ще използват други неконвенционални политики, за да предотвратят поскъпването на собствените си валути.

Всичко това ще доведе до увеличаване на стойността на американския долар, в момент в който растежът в Съединените щати е възстановен, а Федералния резерв дава индикации, че е готов да повиши лихвените равнища през следващата година. Но ако глобалният растеж остане на сегашните слаби равнища, а доларът остане твърде силен, Фед може да реши да забави увеличението на лихвите и да го направи с по-бавни темпове, за да предотврати прекомерно засилване на долара.

Причината за този валутен хаос е ясна. В среда на свръхзадлъжнялост на публичния и частния сектор, монетарната политика става единствения подходящ инструмент за стимулиране на потреблението и за растеж. Фискалните ограничения влошават проблема с дълговете като допълнително забавят растежа. Орязаните публични разходи намаляват съвкупното търсене, а намалените субсидии и повишените данъци намаляват разполагаемия доход и оттам индивидуалното потребление.

В еврозоната, внезапното пресъхване на капиталовите потоци към периферията и фискалните ограничения наложени с подкрепата на Германия, ЕС, МВФ и ЕЦБ ще възпрепятстват в голяма степен растежа. В Япония извънредното нарастване на преките данъци унищожават възстановяването постигнато през тази година. В Съединените щати извънредните данъчни и други тежести, както и политиката на увеличаване на бюджетните разходи, доведоха до рязък скок на дефицита през 2012-2014 година. А в Обединеното кралство самоналожените фискални ограничения намалиха растежа през последната година.

В глобален мащаб, неравномерното съотношение между задлъжнели икономики и икономики с излишъци ще доведе до нова рецесия и дефлация. Страните, които харчат повече, спестяват по-малко и трупат дефицити по текущите си сметки са притиснати от пазарите да харчат по-малко и да спестяват повече. Затова не е изненада, че техните търговски дефицити се стопяват. Но повечето страни, които са спестявали повече и са харчили по-малко, продължават да пестят повече и да харчат по-малко, а излишъците по текущата им сметка продължават да нарастват, предизвиквайки по този начин намаляване на глобалното търсене и подкопаване на растежа.

Докато фискалните ограничения и прекомерните различия между икономиките продължават да вземат своята тежка дан от икономическото развитие, монетарната политика носи отговорността за слабия растеж причинен от обезценката на валутите увеличаването на нетния износ. Но последиците от валутните войни в голяма степен са игра с нулев резултат. Ако една валута е по-слаба, друга трябва да бъде по-силна, а ако търговският баланс на една страна се подобрява, на друга неизбежно се влошава.

Разбира се монетарните стимули не са чиста игра с нулев резултат. Стимулите могат да ускорят растежа като покачат цените на активите (ценните книжа и имотите), намалят разходите по частните и публични задължения и ограничат риска от спадане на настоящата и очакваната инфлация. Имайки предвид бюджетните дефицити и частната задлъжнялост, липсата на достатъчно монетарни стимули през тази година може да доведе до повторение и потретване на рецесията (както се очертава например в еврозоната).

Но цялостната политика е нерационална със своят твърде фокусиран върху фискалната стабилност поглед и прекомерно използване на неконвенционални монетарни политики (които стават все по-неефективни с времето). По-добрият подход за напредналите икономики е да охлабят фискалните ограничения за кратко и да инвестират повече в добавяща стойност инфраструктура, в комбинация с по-ясни ангажименти за фискална стабилизация в средносрочен и дългосрочен план, както и не толкова агресивни монетарни стимули.

Може и да карате колата към стената, но не може да го правите пиян. В свят, в който съвкупното частно потребление е слабо, а неконвенционалните монетарни политики накрая водят до скъсване на тетивата, нуждата от охлабване на фискалната дисциплина и бюджетните инвестиции в обществена инфраструктура добавяща стойност е належаща.

Такива разходи водят до възвращаемост, която определено е по-висока от лихвените равнища в повечето напреднали икономики днес, а пък и нуждата от подобрение на инфраструктурата в напредналите и развиращите се икономики е огромна (с изключение на Китай, която инвестира прекомерно в инфраструктура). Нещо повече, публичните инвестиции стимулират както търсенето, така и предлагането. Те не само пряко засилват съвкупното търсене, но и увеличават производствения потенциал чрез нарастване на разполагаемия производствен капитал.

За съжаление, политическата икономия на фискалната дисциплина води до понижаване на резултатите. Във фискалната криза, в която се намираме, първите орязвания на разходите удрят точно публичните инвестиции, понеже правителствата предпочитат да запазят настоящите – и често неефективни – разходи за заплати и помощи за публичния сектор и субсидиите за частния сектор. В резултат на това, глобалното възстановяване остава слабо в повечето напреднали икономики (с частични изключения в Съединените щати и Великобритания), а вече и в основните бързоразвиващи се страни, където растежът рязко се понижи през последните две години.

Правилните политики – охлабване на фискалната дисциплина, повече публични инвестиции и по-малко уповаване на монетарните стимули – са обратните на тези, които се практикуват понастоящем в големите икономически играчи. Няма защо да се чудим, че глобалният икономически растеж е толкова разочароващ, понеже днес всички сме японци.

*Нуриел Рубини е професор в Стърн скуул ъф бизнес към Нюйоркския университет и председател на „Рубини глоубъл икономикс”. Бил е старши икономист в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на президентския мандат на Бил Клинтън.

Няма коментари:

Публикуване на коментар